"Най-сетне! Отивам във Вашингтон! УРРРАААААА!!!". Това се вихреше в главата ми когато дойде денят на екскурзията. Станах към 3, а тръгвахме в 5. Толкова се радвах! Слязох в хола и започнах да подскачам насам-натам. Закусих към 4. С баща ми тръгнахме в 4:10 за спирката.
- Миличка, сигурна ли си, че този багаж ще ти стигне? - попита загрижено майка ми.
- Мамо, нося този огромен куфар, а ще съм там само 2 дена.
- Добре, малката ми. Но все пак...
- МАМО!!!
- Добре, добре, млъквам.
С тати потеглихме. Когато стигнахме беше 4:50. Тъкмо навреме. Сложих си багажа в автобуса, прегърнах тати, целунах го по бузата и изтичах в автобуса. Седнах до Дан.
- Е, Лау, най-сетне дойде големият ден, а?
- Да, толкова съм развълнувана!
- Да, личи ти. Да не си забрави...
- Не, проверих си чантата няколко пъти. Нося си всичко: телефон, сандвичи, айпод, слушалки...
- Добре, разбрах, че не си забравила нищо. Ами планът ти? Изпипа ли го?
- Да.
- И?
- Много е просто. Като влезем в Пентагона, аз се отделям от групата, намирам компютрите и си върша работата.
- Ами ако те хванат?
- Казвам, че просто много се интересувам как работи сигурността на компютрите и дали е достатъчно надеждна.
- Няма да ти повярват.
- Защо пък не? Има и такива хора.
- Добре, а сега, да си минем на въпроса. Аз не се наспах добре, така че ме остави да спя. Бих те посъветвал същото.
Въпреки напрежението, успях да заспя.
