Затаих дъх. След малко щях да видя.
Влязохме. Госпожата по история започна да говори нещо, но аз не я слушах. Оглеждах се за подходящия момент.
- Стискай ми палци! - прошепнах на Дан.
- Ще.
И се шмугнах в тълпата.
Беше трудно да се ориентирам в лабиринта от завои, но най-накрая стигнах до компютърната зала. Имаше един пазач отпред. Извадих късмет. Можеше да са много повече. Излязох, така че да ме забележи и си придадох възможно най-обърканият вид.
- Хей! - извика той.
- О, божичко. Извинете, знаете ли къде е залата, в която се показва какво снимат камерите? Изгубих се.
- Ъъъъ... О! Добре натам, миличка.
- Но натам е много объркващо. Може ли да дойдете с мен? Моля!
- Добре.
Тръгнахме.
- Ще ми разкажете ли за себе си?
- Разбира се. Аз се казвам Уил и...
Аз изостах, обърнах се и се затичах (тихо като котка) към залата с компютри. Влязох, подсигурих вратата и седнах на стола пред мониторите. Захванах се за работа.
Може би сега трябва да кажа, че специално за сега бях наизустила всички китайски кодове.
Проникнах. Започнах да преглеждам. По едно време открих нещо много странно. Код, който не беше нито американски, нито китайски. Всъщност, не приличаше на никакъв код, който бях виждала преди.
