this.

#6#Андрю

След 6 години...

Събуждам се и се опитвам да прегърна жената, която заспа до мен снощи, но успявам само да достигна възглавницата, която все още мирише на нея.
Отварям сънено очи и се опитвам да си спомня дали не е било сън. Заравям отново нос във възглавницата, за да се уверя, че е точно нейният аромат, а не халюцинирам. Изправям се бързо и започвам да я търся. Знам, че до преди 24 часа бяхма във Вегас. Изключително клише, но тогава ми се стори блестяща идея да я направя моя съпруга възможно най-бързо, докато не се е отказала.
Но сега я няма.
Слизам бързо по стълбите към кухнята и заварвам тесто за палачинки и тиган в мивката, направено кафе и липса на Роуз.
-По дяволите! - изричам тихо и влизам в хола. Виждам я легнала на дивана и спяща. Отдъхвам си и се приближавам към нея. Пребледняла е и изглежда болна.
-Роуз? - побутвам я леко.
-Не ме ръчкай, че ще повърна отново! - прошепва с все още затворени очи.
-Роуз, какво е станало?
Тя отваря първо едното око, след секунда го затваря, преди да отвори и двете си прекрасни, големи кафяви очи.
-Опитах се да ти направя закуска, но повърнах и зарязах всичко. Успях да стигна само до тук...
-Не си пила чак толкова много... -опитвам се да говоря, но тя ме прекъсва.
-Въобще не съм пила алкохол... - изправя се бавно, помагам ѝ. Тя е облечена само в тънка черна, дантелена нощница, която разкрива твърде много от красивия ѝ бюст. Опитвам се да преодолея страстта, докато не разбера какво ѝ има.
-Роуз...
-Бременна съм... - казва ми тя, а аз си отдъхвам и я целувам. Тя ме отлепя от себе си. - Преди малко повръщах, какво ти става...
-Ще ти направя закуска. Мислиш ли, че... - бързо съм на крака и се отправям към кухнята. - Ще ти направя нещо различно от палачинки...
-Само една печена филийка.
-Чудесно! - изричам и отварям вратата, не спирам и за секунда. Истината е, че все още не мога да повярвам, че е моя съпруга, а тя ми съобщава това. Докато слагам филийките в тостера и опитвайки се да преодолея инстинкта ми да съхраня тестото за палачинки, защото това ще е огромна загуба се опитвам да осъзная какво се случва. Изникват въпроси, кога е разбрала и защо не ми е казала по-рано?
-Анди! - усещам ръцете ѝ върху кръста ми и пенисът ми как реагира на докосванията ѝ. Оставям тестото настрани, решавайки, че по-късно ще реша съдбата му.
-Кога разбра, Роуз?
-Преди два дни... Тоест ден преди да ме завлечеш във Вегас... - тя се усмихва. - щях да ти кажа, но беше толкова въодушевен, когато ми предложи и аз приех... Всъщност ти казах през първата брачна нощ, но ти май си забравил...
-Кога... Чакай! Когато съм заспал, нали? - вземам лицето ѝ в шепи... - Ах, ти... - и я целувам възможно най-страстно и продължително. Притискам пениса ми в нея, за да усети какво прави с мен... - Мислех днес...
Тостерът ме прекъсва, а аз искам да го изхвърля през прозореца, защото ми отнема вниманието ѝ. Обръщам отново главата ѝ към мен. - Ще те заведа при мама...
-Не, не мога, не и днес... - Тя се отдръпва от мен и се приближава към тостера. Вади бързо филията и я слага в чиния. Приближава се към масата и сяда. Оставя  чинията и ме поглежда.
-Нали знаеш, че трябва да се случи рано или късно?
-Тя ще ме познае и...
-Тя знае за теб, вече ѝ казах...
-Анди... - тя свежда поглед и е готова да се разплаче.
-Обясних ѝ, веднага след като ти се дипломира и тя го прие добре. После ѝ казах кой е баща ти и тя отново го прие добре. Тя те помни и каза, че си била изключително дете...
-Не съм готова, Анди, не ме карай да съжалявам, че...
-Не го изричай, дори не си го помисляй! Вече сме семейство и нямаш право да мислиш за такива глупости! - изправям се и се приближавам към тестото, но отново не го изливам. Вместо това измивам тигана и го поставям отново на котлона и го включвам. Не се опитвам да я изгоня, но тя се изправя и взема чинията си с оскъдната закуска.
-Ще се храня в хола.
Изчезва зад вратата, а аз започвам да кроя планове как да я заведа при мама... Или как да доведа мама тук.