this.

#5 Роуз

-Греъм Филипс е биологичният ми баща.
Беше по-лесно да го кажа отколкото си мислех. Стоя седнала на дивана в дома на Анди Рандъл и очаквам реакцията му.
-Това обяснява много неща. - изрича накрая той, но не усещам да е разочарован. Сяда бавно до мен, а аз не искам да го оставям много да мисли.
-Не затова бях с теб. - осъзнавам, че звучи като оправдание, но дори и аз самата не мога да си повярвам. Той се засмива.
-А защо, Роуз?
-Защото те харесвам... - започвам преди да си поема дълбоко дъх. - ...исках да ти го кажа отдавна, но все не успявах да събера смелост, а когато бях готова ти...
Той ме прекъсва със смях.
-Аз съм такъв глупак.
-Искаш ли да си тръгвам, Анди? - не съм убедена, че искам да ми каже да остана.
-Обясни ми, Роуз... - той е твърде близо до мен, аз се опитвам да осъзная какво ми казва. - Защо мълча толкова време?
-Беше ме страх. - казвам му истината. Картите вече са хвърлени и няма път назад. - И все още ме е страх от чувствата, които пораждаш в мен.
-Страх ли те е от мен?
-Само да не ме изоставиш!
-Както Греъм е направил с майка ти?
-Истината, изречена от твоите устни, боли.
Стоим дълго време така загледани един в друг, преди да наруша мълчанието.
-Майка ми не е поглеждала друг мъж след него. Отдала се е на грижи за мен, но никога не се е оплаквала.
-Той ми казваше, че има дъщеря...
Изрича той, но не продължава.
-Моля те, Анди, не премълчавай нищо! Той съжалява за това, че е бил с майка ми.
-Въпреки, че тя не го е търсила за нищо той е полагал грижи...
-Финансови. - отдава ми се възможност да го прекъсна и го правя. - Винаги когато съм искала да се срещна с него той отказваше. Исках да знам повече за него. Не само онова, което мама ми разказваше. Знам, че за него съм най-голямата му грешка и за това е плащал толкова много пари на майка ми. Тя всичко прибираше. Сега съм богата и финансово осигурена за цял живот, но никога не можах да се срещна и да говоря с него.
-Той е мъртъв.
-Знам.
-И съм сигурен, че съжалява, че не те е срещнал.
-А аз съм сигурна, че не съжалява...
Отново настъпва мълчание и съм му благодарна, че не се опитва да ме убеждава в противното. Той познава баща ми по-добре от мен и ми се иска да се съгласи да ми разкаже всичко за него, но не съм убедена, че след това мое признание той ще иска да ме вижда.
-Аз ще тръгвам, професор Рандъл.
Опитвам се да се изправя с последните ми останали сили, опитвайки се да преодолея желанието ми да седна в скута му, да го прегърна и да се разплача.
-Никъде няма да ходиш! - той хваща ръката ми, докато минавам покрай него. Поглеждам го. Той все още е седнал на дивана. Прегръща ме, а аз погалвам меките му коси. Оставаме така, докато той изрича.
-Ще ти разкажа каквото искаш да знаеш за него. Не си тръгвай!
Поглежда ме, а аз не мога да скрия усмивката ми.
-Искам да ме целунеш! - изричам и не мога да повярвам, че го правя, но той се изправя и устните му завладяват моите.
-Ще го направим, Роуз! - отново ме целува. - И не желая това да застава между нас.
-Но това винаги...
-Не, Роуз! - той ме целува отново. - Това е минало! Ще ти разкажа всичко, но не сега и само при едно условие! - Преди да успея да отворя устата ми за да му отговоря той ме целува. - Никога не ме напускай!
Не успявам да кажа нищо, не ми позволява. Той не иска отговор, а само да изпълня онова, което желае. Аз не знам дали ще оцелея, ако в един момент реши, да ме изостави. Прекъсвам целувката, но прошепвам в устните му най-големия ми страх.
-А какво ще стане, ако ти ме напуснеш?
-Обичам те, Роуз! Ще се справим с всичко, което се изпречи на пътя ни.
Целува ме отново, а единственото ми желание е да му повярвам.