this.

#7 Роуз

Когато се събуждам Анди не е до мен. Желая да се сгуша в топлото му тяло и да ме обгърне с големите си силни ръце, но единственото, което е останало от него е ароматът му. Вдишвам, усмихвам се и бързо се изправям преди отново да е започнало да ми се гади. Опитите ни да забременея най-накрая имаха успех и той е щастлив. Аз все още имам съмнения относно чувствата му към мен, въпреки всичките му доказателства. А вече съм негова съпруга. Преди да успея да му съобщя за бебето той ми предложи и ме заведе във Вегас. Не е най-романтичното място, но можеше и по-зле да мине. По-големият ми проблем сега е майка му. И най-вече желанието му да се срещна с нея. Страх ме е. Мога да го призная. Тя е жената, която баща ми е избрал пред мама и мен. Аз съм се появила и съм била грешка. Мама никога не ми го бе казала, но в детските ми спомени е тази жена, съпругата на Греъм Филипс, майката на мъжа, когото обичам... Тя стои там, усмихва ми се, а майка ми трие сълзите си.
"Тя не е грешка, тя е прекрасна..."
Казва една от двете... Поглеждам към непознатата жена.
"Прекрасна си!" Казва ми и ми се усмихва.
"Вървете си, госпожо Филипс!"
Казва майка ми, а жената се натъжава.
"Винаги съм искала момиче."
След това казва нещо, след това още нещо и си заминава...
"Никога няма да те дам..."
Майка ми се наведе над мен и ме прегърна силно...
Този спомен се беше заклещил в съзнанието ми като грешна мисъл. Никога не разбрах дали е истина или не. Дали не ми го разказа мама... Не! Истински беше! Толкова години се чудех какво искаха да кажат с тези думи... И все още не мога да го разбера.

***

Усмихвам се, докато се обличам. Осъзнавам, че за първи път от доста време не тичам към тоалетната за да повръщам.
Избирам нежна ефирна рокля в люляков цвят и ниски обувки. Слизам по стълбите, очаквайки да заваря Анди в кухнята сам, пиещ кафето си и четящ. Но той не е там. За сметка на това чувам гласове и смях в хола. Влизам бързо. Той е там с възрастна дама. Много позната и сърцето ми прескача удар. Той не ме е послушал и тя е тук. Повтарям си че трябва да съм силна. Рано или късно трябва да се случи. Аз съм негова съпруга.
-Роуз! - Анди ми се усмихва.
-Скъпа! - не съм ѝ скъпа. А може и да съм. Прекалено много пари беше пръснал баща ми по мен. - Роуз.
-Помня Ви. - казвам с равен тон.
-Роуз, любов моя, това е майка ми Хедър Рандъл Филипс.
-Здравейте, госпожо!
-И аз те помня, Роуз. - тя ми се усмихва. Променена е, но помня чертите ѝ. - Ти си все така прекрасна.
-Ще ви оставя и ще направя кафе и нещо за хапване. - казва Анди и усещам притеснението му. И с право. Преди няколко дни му казах, че не желая да се срещам с нея. А сега той изчезва.
-Сидни, скъпа! - тя сяда на дивана, а аз възможно най-далеч, на ръба в другия му край и в готовност всеки миг да изхвърча от къщата. - Мина доста време.
-Имам неясни спомени...
-Тогава беше само на четири.
-Да, на четири. - не осъзнавах, че съм била толкова малка.
-Майка ти беше в затруднение. Беше завършила преди пет години, а все още нямаше постоянна работа. Исках да ви помогна като те взема за известно време при нас, докато майка ти си стъпи на краката, а ти да опознаеш баща ти, но тя не те даде. Бях го убедила, а той не беше лесен човек...
-Радвам се, че бях при нея.
-Тя се страхуваше, че при нас ще ти хареса повече и няма да пожелаеш да се върнеш. Греъм, баща ти, ви помагаше.
-Знам! - казвам по-рязко от колкото е нужно и искам.
-Тя се страхуваше, не я обвинявай!
-Той не ме искаше, защо да обвинявам нея?
-О, скъпа Роуз! - тя вади кърпичка от малката си чанта и попива сълзата, която се стича от очите ѝ. - Той те искаше, поне в началото, когато разбра за теб. Майка ти... Съжалявам, не бива да го разбираш така, а ѝ нея я няма за да се защити. Знам, че и тя имаше своите страхове... Тя не те даваше, страхуваше се да не те загуби. По-късно Греъм наиситна отказваше да се срещне с теб. Защото се страхуваше. От въпросите ти, от това каква си. Той не те познаваше. Беше те виждал няколко пъти, когато беше съвсем малка, затова и не помниш. Искаше да те опознае, но се страхуваше от теб, дори повече отколкото се страхуваше от майка ти...

Не знам до колко тези неща, които ми разказва са истина, но я изслушвам. Звучат логично. Познавам майка ми и знам за всички страхове, които имаше. Не я обвинявам за нещата, които е премълчала. Разговорът ни преминава от тема в тема. От миналото, към бъдещето... Тази жена ми разкрива тайни, дълго пазени от мен. Неща, на които трудно мога да повярвам. Кое е истина и кое лъжа? Разкава ми някои неща от детството на Анди, за неговия баща и за моя... Спирам да се питам, когато тя ми се усмихва и казва.
-Анди е щастлив с теб! - в същия момент става сериозна. - Само не съм съгласна с онова, което сте направили във Вегас! Искам хубава сватба, на която да се похваля с красивата си снаха!
Усмихвам се, тя също.
-Госпожо Филипс...
-О, не! Хедър. Или просто мамо!
-Хедър, ние с Анди вече сме женени...
-Знам, но искам да организирам тържество във ваша чест и не може да ми откажете. А и чакам внуче, за което също трябва да се похваля. Ако знаеш моите приятелки от кога ме тормозят за Анди, кога ще се жени и кога ще имам внуци...
-Ще си помисля...
-Знаеш ли от колко време чакам да завършиш за да се запозная с теб и да се хваля на всички, че синът ми е открил любовта.
-Аз... - започвам плахо, но тя не ме оставя да довърша.
-Той те обича и ако все още имаш някакви съмнения ги забрави...
-Момичета! - Анди идва при нас. - Време е за обяд. Всъщност отдавна мина времето за обяд, а ти дори не си закусвала...
-Не съм гладна... - казвам плахо.
-Хайде!
Подканва ни той, а аз го гледам с цялата ми възможна любов, която мога да му дам.
-Роуз почти се нави да направим тържество по случай сватбата ви
-Знаех си, че ще успееш, мамо!
В трапезарията всичко беше готово за обяда, който беше приготвил Анди. Прибилжавам се към него и го прегръщам.
-Обичам те! - прошепвам леко,но не знам дали ме е чул.
Целува ме съвсем леко по устните, поглежда ме, усмихва ми се и ми казва по-силно, така че и майка му да го чуе.
-И аз се обичам!