Broken to be fixed

Past

   Казвам се Амброзия и съм на 17. Като цяло нямах лошо детство. До 12 годишна възраст си бях добре. Учех, тренирах, ходех на различни извънкласни дейности. Разбирах се мното с баща ми. Съжалявах го заради леля. Тя ми е майка всъщност, но как бих могла да я приема като такава? Тя е обичала баща ми и чичо еднакво, но след време заобичала чичо повече. Тогава разбрала, че е бременна с мен, за това е била с баща ми тогава, но щом съм се родила, тя ме оставила на татко и избягала с чичо. Общо взето се държала като кучка и до преди пет години я смятах за такава и я ненавиждах. След време обаче тя се свърза с нас и си говорех с нея. Тя ми разказа, че щом се влюбя ще я разбера. Каза, че не съжалява особено. От тогава се сближих с нея и тя всъщност не беше толкова зле. Беше ред, обаче за шамара на живота. Баща ми не искаше да говоря с нея, но аз продължих и той започна да ме малтретира. Не бях от онези лигли, които биха се разциврили. От начало не казах на никой, защото макар и не чак толкова фатално психиката ми пропадна. Не показвах слабост, без значение дали ме бесеше почти до смърт или ме изгаряше с нещо. Опитвах да не показвам слабост. Това беше първата ми работа щом се прибера. Да бъда брутално пребита до безсъзнание, но знаех, че няма да умра и тази мисъл ме държеше. Тогава това се превърна в ежедневие,рутина дори. Гледах да не ми влияе. Така след година-две се запознах с Джона. Той беше и още е мил, харесвах го, оказа се, че и той-мен и така станахме гаджета. От 3 години сме заедно. Честно не знам дали това е любовта, но определено чувствам нещо. Приятно ми е с него, но един ден той видя раните ми и той започна да разпитва. Умолявах го да спре, но той си пада малко инат и не спря. Накрая преди година му казах. Той настояваше да отидем в полицията, но все отказвах. Веднъж докато се целувахме зад училището му(аз уча онлайн), баща минаваше от там с колата и щом ме видя, слезе и ми зашлеви един. Не помръднах и той ме задърпа към колата. Първо тръгнах, но Джона хвана ръката ми и опита да ми помогне. Проплаках за първи път, защото мислех, че татко ще го нарани. Още го помня:

             ~~~Ретроспекция~~~

————Гледна точка на Джона———

-Тръгвай!-нареди баща й. Тя погледна към земята. Надеждата се бе изпарила от очите й. Хванах ръката й, но щом тя вдигна глава проплака. Попринцип е доста чувствителна. Плаче на почти всеки филм от съжаление и тревога към главните герои, но никога не е проливала сълзи за собствената си болка. Споням си как миналата годита се заби стъкло в петата й и тя просто го изкара и дезинфекцира раната. Тогава често скачахме от скали в морето и ходихме на походи край реки и водопади. Тя много ги обича, но винаги се удряше някъде. Чак сега осъзнах, че я е страх баща й да не нарани мен. Тя ме погледна умолително, а аз смотаняка се размекнах и взех че я пуснах. Баща й я удари отново и я задърпа за косата.