Escape / #Wattys2015

Първа Глава

Събудих се .. събудих се сираче. Да, чувството е ужасяващо, но явно това беше съдбата ми. Да израстнеш сам, незнаещ къде се намираш – ужасяващо е. Разтърках подпухналите си от плач очи и излязох от дупката. Слънцето грееше силно. Времето беше прекрасно. Вдишах дълбоко чистия въздух и си казах: „От днес започвам нов живот.” Може би звучи ужасяващо, за жалост наистина е така. Да отраснеш без родители не е най-хубавото нещо, което сте си представяли, но нека продължа своята история. Взех дневника си и тръгнах из гората. Бях ужасно гладна, жадна и .. изплашена. Трябваше да разуча този свят съвсем сама. Докато се разхождах пред мен се откри невероятна гледка – една малка къщичка насред нищото. Не всеки би отишъл да почука на вратата, но нима имах друг избор? Застанах пред вратата на къщичката и леко почуках. След миг вратата се отвори. Пред мен се появи прегърбена, белокоса старица, която изглеждаше много дружелюбна, все пак едва ли често й идваха гости. Усмихна ми се и ме покани да вляза. Когато престъпих прага видях нещо наистина ново и интересно за едно малко момиче като мен – по стените имаше пухкави кожи от всякакви животни, много малки бутилки с различни цветни течности в тях и още много подобни неща.
- Какво правиш тук сама, миличка? – старицата се обърна към мен и ме попита.
- Аз, ъм .. – продължих с голям интерес да оглеждам стаята – семейството ми.. убиха ги.
- Съжалявам, мила. Ами ти?
- Успях да избягам. Мисля, че семейството ми би искало точно това.
- Сега аз ще съм твоето семейство. – каза ми тя и сложи нежно на врата ми един прекрасен медальон – Е, не чух името ти.
- Сътън. – казах с усмивка.

7 години по късно

- Бабо, къде да намеря вълчето биле, искам да опитам нещо? – попитах търсейки съставката из многото рафтове.
- Трябва да е на третия рафт от долу на горе, последната купа вдясно.
- Намерих го! Благодаря! – изсипах няколко щипки в поредната си измислена отвара и тя веднага създане една съвсем малка експлозия – Опа..
- Пак ли твоите измишльотини, Сътън.. Казах ти да не го правиш повече. – каза старицата влизайки в стаята.
- Да, да, знам бабо.. – погледнах виновно към земята.
- И този път ти е простено, но нека не се повтаря повече. – засмя се тя – Хайде, върви и се азходи да намериш още билки.
Отидох в малката си стаичка и облякох една небесно синя, дълга до коленете, рокля. Взех една малка торбичка и излязох от вкъщи. Разхождах се из гората и си тананиках мелодията на приспивната песен, която ми пееше мама когато бях малка. Докато се разхождах наблизо чух шум. Любопитството ми нарасна, оставих торбичката до едно дърво и тръгнах към мястото, от което идваше шума. Скрих се зад едно дърво и леко надникнах. Видях няколко момчета, които се смееха доста шумно и носеха със себе си непознати за мен неща и няколко големи торби. Докато ги наблюдавах, изведнъж едното момче се обърна към мен и ме видя, спирайки на място.