Escape / #Wattys2015

Осма Глава

Всичките ми играчки, малка машина, на която се учех да шия рокли на куклите си, едно мини гардеробче, в което татко ми бе направил, за да държа там платовете и роклите.. Стаичката бе боядисана в бебешко розово, подът – с цвят на дъб, бели копринени пердета и огромни меки столове пълни с пух. Винаги когато бях тъжна идвах тук, сядах на един от столчетата, взимах една плюшеното си мече, което бях кръстила Рори и се сгушвах в завивката си. Когато мама забележеше, че ме няма, правече курабийки и ми ги носеше с чаша мляко, след което ми прочиташе приказка или си играехме с куклите.

- Сътън! – чу се гласа на Томас от отсрещната стая.

Потърках очите си и бързо излязох, заключих и закрих вратата с дрехите в гардероба затваряйки го. Пъхнах висулката с ключа под блузата си и побързах да отговоря.

- Какво има? – излязох от стаята си и тръгнах към неговата.

- Да обядваме? – попита също излизайки от стаята си.

- Е, добре. – усмихнах се и тръгнах към долния етаж.

Той затича след мен, седна на масата и зачака майка му да му поднесе обяда. Какъв мързеливко. За разлика от него, отидох към кухнята да помогна на г-жа Питърсън.

- Да ви помогна? – усмихнах й се и взех две вече напълнени чинии.

- Щом настояваш. – тя отвърна на усмивката ми взимайки другите две.

Уау. Тя имала чувства.

Отидохме при г-н Питърсън и Томас. Тя постави едната чиния пред г-н Питърсън, другата пред себе си. Аз – на Томас и мен. Той ми благодари и се усмихна широко.

Каква усмивка имаше това момче.. Ами меките му устни? Понякога едва се сдържах да не го целуна. Сътън.. пак мислиш за него.

Изключих тези мисли от ума си. Всички се хванаха за ръце, включително хванаха и моите. Затвориха очи, което значеше, че и аз трябваше да го направя. Започнаха и да изричат някаква молитва, която ме подтисна.

Те са набожни? Какво още ще ми се случи..

Докато те се молеха, аз стоях и си мислех за образа на мъжа, който уби баща ми. Съпоставих го с образа на г-н Питърсън, но бе прекалено очевидно, че не е той. Тогава кой по дяволите можеше да бъде? Томас? Не.. бил е прекалено малък когато това се случи. Но пък мъжа, който видях толкова приличаше на някой от тях.. Сега разбирам какво им е на криминалистите и осъзнавам колко трудно било.

Точно когато потънах в мисли усетих, че Томас пусна ръката ми. Отворих очи и всички започнахме да ядем.

- Мамо, къде е Стивън? – опита да измълви Томас с пълната си уста.

К-кой пък е това? Какво става тук мамка му.. В какво се забърках?