Escape / #Wattys2015

Девета Глава

- Стивън отиде в командировка тази седмица. Мисля, че спомена, че ще се върне в събота. – отговори майка му.

Томас просто кимна и продължи с обядът си.

Трябваше възможно най-скоро да разбе… Какво?!

Когато размишлявах на ум.. Същото лице, лицето, което видях онази вечер отвори рязко дървената врата. Погледът му беше смръзяващ. Буквално. Цялата настръхнах при мисълта за шума от гърмеж. Дъхът ми секна.

Докато аз гледах с недоумение, г-жа Питърсън с радостен вик побърза да стане от стола си и прегърна очевидно любимия си син. Започна да щипе бузите му и го разцелува. Той едва сдържаше гнева си и просто хвана ръцете й и ги отдръпна от лицето си. Заговори с твърд мъжки глас:

- Коя е гостенката ни? – каза поглеждайки ме студено.

- Това е.. Съ..тън. – отвърна му с пълна уста Томас, почти неразбираемо.

- Искаше да каже, Сътън. – чу се гласът на г-жа Питърсън.

Стивън не обели нито дума повече. Погледна ме продължително и потегли към втория етаж, най-вероятно към стаята си. Тази къща явно побираше доста хора..

Час по-късно всички бяхме приключили с вечерята си. Аз и г-жа Питърсън почистихме масата и й помогнах да измие съдовете. За пръв път при срещата на погледите ни тя ми се усмихна.

Истински.

Някак странно и .. невъзможно?

- С теб може би можем да станем приятелки. – измърмори тя и сложи последния съд при другите подсушавайки ръцете си.

- Надявам се. Все пак е хубаво да има с какво да споделиш, а аз.. всъщност нямам приятели. – отвърнах понижавайки глас на последния израз, а тя просто ме погледна с неудомление.

Просто кимнах. Нищо повече.

Двете се качихме към втория етаж и заедно влязохме в стаята ми. Тя затвори вратата след себе си и седна на леглото точно срещу мен.

- Какво мислиш за Стивън? Симпатичен е, нали? – каза ми подсмихвайки се – може да се получи нещо между вас.

- Аз всъщност.. Да, може би е свестен, но не си падам по него. – леко наведох глава очаквайки лоша реакция от нейна страна, тъй като бе твърде очевидно, че го обича прекалено много.

- Е, няма проблем. И Томас не е лошо хлапе. – отвърна ми със съвсем спокоен тон.

Беше наистина изненадващо как един човек, за един ден, една минута дори, накара друг моментално да промени настроението си. Всъщност ми харесваше това чувство.. чувствах се желана тук. Толкова бързо се привързах към тях. А този един момент.. Просто почувствах г-жа Питърсън като своя втора майка.

Но как можеше някой от това толкова мило семейство да стори нещо такова?