Използвах момента на свобода, за да говоря със Сънми.
—Най-накрая те пусна, а? - каза кикотейки се.
—Не е забавно. Не знам какво става. Когато го отведох да поговорим му се извиних. Казах, че няма как да знам...skip...и така, нищо не разбирам.
—Както и аз - каза тя. - не изглежда луд, как така те харесва.
—Не е смешно Сънми! - казах през стиснати зъби.
При нас дойдоха две от момчетата и двамата с усмивки до уши. След секунда и Сеокджин дойде зад гърба им.
—Куки изпрати Хоби и Тае да ви доведат до кафенето. Аз дойдох да доведа тях - каза той.
—Добре, но нас.
—Да, Юнги настоя и Сънми да дойде - каза Таехюнг с още по-голяма усмивка, ако е възможно.
Те ни се поклониха правейки ни път. Ние със Сънми се спогледахме, погледите ни казваха едно и също... WTF.
След неловкия път към столовата с усмихнатите до уши Хосок и Таехюнг, най-сетне стигнахме там. Вече се чувствах неудобно, а сега и масата е точно в средата на помещението.
Супер, помислих си.
—Хей, ти дойде - каза Джънкук изправяйки се. Той се приближи към мен и ме прегърна. Мисля, че в този момент всяко едно момиче, а и някой момчета ахнанаха и започнаха да говорят не много тихо:
—Защо я прегръща?
—Да не са братовчеди?
—Не е възможно да я харесва, виж я.
Тежка въздишка последва края на странно дългата прегръдка.
—Нека просто сядаме - казах.
—Добре - отвърна усмихвай ки се като зайче. Аз и Сънми седнахме на масата между Юнги и Джимин.
Няколко минути просто ядях и не обръщах внимание на случващотосе около мен, но щом погледнах на горе познайте кой хванах да ме гледа. Той обаче не се смути и продължи да ме гледа облегайки глава на ръката си. Там преля чашата, трябва да знам какво се случва. Метнах вилицата си и казах:
—Джънкук, какво се случва, защо си толкова странен?
—В смисъл - попита вече без усмивка.
—В смисъл, че ми казваш че ме обичаш, прегръшташ ме. Какво да очаквам, утре да ми донесеш цветя и да ми предложиш брак? - питах със сърказъм, но явно той него разбра.
—И какво лошо има в това?
—Ти шегува ли се, познаваме се от два дни?! - запитах леко ядосана.
—Технически са четири - заяви Нанджун поемайки една хапка.
—Не, не са! - казах, вече наистина губя търпение.
—Намджун е прав, - започна Джин. - но не с тези имена. В събота влязох ме в твоя клас като Куки, Ким Нами, Ким Таейонг, Парк Джима, Джънг Хоуп, Мин Юни и Ким Джини.
—Ъм, Т/И това не са ли имената на онези от играта, която брат ти даде? - попита Сънми видимо притеснена.
—Д-да - вече еквам.
Всички момчета се усмихнах и продължиха да ни гледат.
—Радвам се, че вече знаете - каза Джимин.
Наистина се плашех и реших да огледам, в стола нямаше никой. Видях с ъгълчето на окото си телефона, от десет минути сме в час.
Преглътнах, това значи че сме сами,а те още се усмихват.
Със Сънми се спогледахме и без думи казахме: Бягай!
