След няколко часа брат ми се прибра. Аз бях на дивана и гледах К-драма.
—Защо си тук, по принцип свършваш по късно училище?
—Трябва, но днес си тръгнах втори час - казах и той ококори очи.
—Защо толкова рано, разбирам да ти е скучно но втори час?
Въздъхнах.
—Днес станаха куп неща.
—Дългата или кратката версия искаш? - попитах отивайки от колата си.
—Кратката.
—Добре, имаме седем нови ученика и разплаках един, а друкми каза, че той е влюбен в мен. Това е кратката версия - казах съвсем спокойно втренчена в телевизора.
—Нищо не разбрах, кажи ми всичко с подробности.
—Добре.
И така му разказах всичко, през цялото време ме слушаше внимателно и мълчеше.
—Е, какво мислиш Догмин?
—Мисля, че трябва да му се извиниш и може би да му занесе сладки де
да знам. Очевидно е изключително чувствителен и с лож вкус към жените--каза той облегнат на дивана.
—Хаха много смешно - казах раздразнено.
—Човек да не може да се пошегува. Но наистина извини му се.
След като Догмин си тръгна, аз реших да му направя бисквидки в крайна сметка найстина си изплака очите.
-------2 часа по късно------
Най-сетне са готови. Реших да са със зайчета, защото кой не ги харесва.
Нсписах си домашните, изкъпах се и стана време да си лягам. Дано утре всичко да е нормално.
•••
Като за пръв път не закаснях, въпреки пренебрежителните погледи на хората, който ако бях закасняла нямаше да видя.
Влязох в стаята и огледах, разбира се същата ситуация като в коридорите.
Те не бяха в стаята.
—Какво е това? - попита Сънми.
—Моето извинение - казах въздишайки. - Какво стана вчера когато си тръгнах?
Тя започна да се смее нерво и да да чеша връта си.
—Сега ли да ти разкажа? - кимнах. —Така когато си тръгна Джънкук започна да плаче още по силно, трябваше да повикат психолошката, а след това и сестрата.
—Защо пък сестрата?
—Той пропадна от плач-каза тя с тъжен поглед.
Започнах да си удрям главата в чина.
Вратата се отвори, но аз бях заета да си тряскам главата. Тогава усетих ръце на гърба си и някой каза:
—Моля те Т/И, щете за боли главата!
Спрях, това не е Сънми, глъса е на момче и ръцете са много повече от две. Обирнах се и първото нещо което видях бе загриженост лице на Джънкук, а на заден фон, загрижени те лица и на другите шест.
—Трябва да поговорим-казах вече исправена. Хванах Джънкук за ръката и го додърпах до място без хора, до кабинета по история.
Той изглеждаше меко казано объркан, така че аз започнах.
—Съжелявам за вчера, не знаех че така ще нараня чувствата ти - той се усмихна топло.
—Спокойно, нямаше от къде да знаеш.
—Да нямаше как да знам, че си чувствителен-казах.
—Не, друго имам предвид, нямамаше как да си разбрала, че съм влюбен в теб - каза усмихвайки се още по-широко.
Щях да му кажа нещо, но звънец изби. Хвана ме за ръката и ме поведе към стаята. Аз не знаех на кой свят се намирам.
—Може ли да обядваме заедно, ще се радвам да прекараме повече време заедно? О, и може ли да седим заедно пак, беше приятно вчера въпреки че не продължи дълго? - попита Джънкук докато вървяхме.
—Добре-отговорих просто. Колкото и да е слад е исключително странно,а и не искам пак да нараня чувствата му.
Влязохме.
—Виждам, че сте си оправили взаимоотношенията - погледна към ръцете ни, който все още бяха хванати. Одръпнах се и понечих да казвам:
—Ние п.. - прекъснаме и си сложи ръката на раменете ми.
—Ние поговорихме и сега всичко е наред.
—Ъм, добре. Сядайте.
И това и направих тръгнах, но той отново ме придърпа към себе си. Най-лошото не бяха погледите, а факта, че така и не ме пусна през следващите три часа.
