Джос Стърлинг - Феникс

Първа глава

   Момчето изглеждаше идеална мишена. Стоеше най-отзад в група, която разглеждаше Олимпийския стадион в Лондон. Беше съсредоточил вниманието си върху строителните машини, които пъплеха нагоре по огромната рампа към входа за атлетите и не забелязваше, че крадецът го наблюдава. Стадионът беше почти готов и приличаше на гигантска супена чиния, забучена в метален гевгир върху зелена покривка за маса. Оставаше да се направи само художественото оформление и да се сложат финалните щрихи, преди хора от целия свят да пристигнат за Игрите. Други от Общността работеха на строежа и ме бяха научили как да се промъквам през засилената охрана. Бях идвала тук два пъти, защото туристи като тези студенти бяха лесни жертви за обиране. Имах достатъчно време да огледам жертвата и нямаше много хора, които да попречат на приближаването ми. Ако плячката беше богата, можех да си почивам до края на деня, да отида в любимото си свърталище в местната библиотека и да не се тревожа за последиците, ако се прибера с празни ръце.
Приклекнала зад спрял багер, аз изучавах мишената. Сигурно трябваше да обера това момче - никой друг не беше толкова висок и не приличаше повече на снимката, която ми бяха показали. Той имаше гарвановочерна коса, слънчев загар на кожата, самоуверена поза и такъв вид, сякаш не би му липсвал мобилният телефон или портфейлът. Вероятно имаше застраховка или родители, които да вземат мерки и незабавно да компенсират загубата му. Това ме накара да се почувствам по-добре, защото не крадях по своя воля, а го правех, за да оцелявам. Не виждах добре лицето му, но той имаше разсеяния вид на човек, чиито мисли често са другаде - пристъпваше от крак на крак и не гледаше къде вървят останалите, докато екскурзоводката сочеше особеностите на Олимпийския парк. Приех това като добър знак, защото мечтателите бяха отлични мишени и реагираха твърде бавно на обир. Момчето носеше дълги до коленете сивокафяви панталони и тениска с надпис „Рикънридж рафтинг в разпенена река" на широките му рамене. Изглежда, спортуваше, затова трябваше да внимавам. Вероятно нямаше да мога да избягам, ако той хукнеше да ме гони. Стегнах връзките на овехтелите си кецове, надявайки се, че ще издържат. Къде ли държеше ценностите си? Отместих се малко и видях, че на рамото му е преметната раница. Сигурно бяха там. Измъкнах се от скривалището си. Надявах се, че се сливам с тълпата със срязаните си джинси и тениска без ръкави - най-хубавите ми и най- нови дрехи, които миналата седмица бях откраднала от „Топ Шоп". Един от недостатъците ми беше, че за да направя успешен удар, трябваше да работя близо до взетата на прицел група. Това беше най-рискованата част. Бях се подготвила, като носех платнена торба, която бях отмъкнала от бутик в Ковънт Гардън, каквито купуват туристите като сувенир, с надпис London Calling, изрисуван с художествени графити.Бях убедена, че мога да мина за богата посетителка като тях, ако възприемеха оръфаните ми кецове за умишлено модно изявление, но не бях сигурна дали изглеждам достатъчно интелигентна за тяхната група. Според източника ми те бяха от Лондонския университет и участваха в конференция, организирана от факултета по екология или някакво друго научно нещо. Бях ходила на училище много малко и се образовах с неофициални уроци от другите в Общността и онова, което четях в библиотеките, затова не можех да говоря по темата, ако някой ме предизвикаше. Разпуснах косата си, пуснах два дълги черни кичура пред лицето си, за да се скрия по-добре от камерата за наблюдение на стената на десетина метра от мен, и се приближих до две момичета, които стояха на метър от мишената ми. Те бяха облечени с къси панталони и тениски без ръкави като мен, въпреки че бледото лице на русокосата издаваше, че това лято тя прекарала повече време на затворено от мен. Другата имаше три обеци на ухото, които се надявах, че правят моите пет малко по- незабележими. Те ме погледнаха и после се усмихнаха предпазливо.