Джос Стърлинг - Феникс

Десета глава

В колата по пътя за дома аз се държах настрана от анализа на срещата, в който се впуснаха Пророка и двамата му синове. Те бяха доволни от сделката и поздравяваха нашия водач, че е изненадал другите в неблагоприятна за него ситуация, включвайки мен като изненадващ звезден играч в отбора му. Изключих ги и се замислих за разхищението на храната в чинията ми. Не ядох нищо друго освен салата, зеленчуци от гарнитурата и малки кръгли хлебчета. Сервитьорът поддържаше запасите ми от тях, затова не бях гладна. Мъжете явно бяха решили да пропуснат десерта и да преминат направо към бренди и кафе. Ако не знаех, че са престъпници, бих ги осъдила заради пренебрежението им към най-хубавата част от всяко ядене. Успях да свия два ръчно направени шоколадови бонбона с латето си, но какъв беше смисълът да вечеряш за пръв път през живота си в петзвезден ресторант и да хапнеш твърде малко, за да оцениш преживяването.
Знаех, че мисля нарочно за такива незначителни неща, за да избегна най-важния въпрос на вечерта. Пророка беше обещал да ме използва като стръв за Айвс и аз не бързах да разбера в каква форма ще се изрази това. Върнахме се в нашия „не-мил роден дом" и аз последвах Пророка до петия етаж, надявайки се, че това ще бъде краят на вечерта, но не извадих късмет.
- Феникс, ела да поговорим - задъхано каза той от горната площадка на стълбището и избърса изпотеното си чело с червена копринена носна кърпа.
Придворните му го чакаха в дневната. Всички жени загукаха възхитено за елегантния му вид.
- Дами, дайте ни минутка - обяви Пророка и им направи знак да излязат.
Докато ги гледах как се изнизват, без да възразят, аз осъзнах, че той е създал група жени роботи, които да обслужват всяка негова потребност. Как ги наричаха? Да, Степфордски съпруги. Това беше гадно. Пророка се пльосна на любимото си място на дивана.
- Сигурен съм, че разбираш какво искам от теб.
Повдигнах рамене и увих ръце около кръста си.
- Аз... така мисля.
- Ще уредиш среща с твоята сродна душа. Кажи му да дойде, без да предупреждава братята си. Той трябва да бъде сам или ще стане лошо за теб, ясно ли е?
Заплахи, заплахи и още заплахи.
- Да, разбирам. Къде да се срещнем?
Пророка потърка лице. Надявах се, че това е началото на мъчителен зъбобол.
- На Моста на хилядолетието. Така ще видим дали наистина е дошъл сам.
Висящият пешеходен мост над Темза между художествената галерия „Тейт Модърн" и катедралата „Сент Пол" беше добър избор за тайна среща.
- И после какво?
- Заведи го в „Тейт". Ще се срещнем в „Турбинната зала".
- Вие... ще бъдете там? - не можах да прикрия потреперването си.
- Разбира се. Имам работа с твоя младеж. Няма да го водиш тук. - Той се премести и се
оригна. - Това ме подсеща, че той ще те притиска да му кажеш за какво става дума. Не трябва да казваш какво си чула тази вечер. За него срещата ще бъде само със сродната му душа. Той ще повярва, щом легендата за сродните души е истина.
Кимнах, придавайки си вид, че съм съгласна, защото не знаех какво друго да направя, когато съзнанието ми беше толкова объркано. Пророка ми направи знак да се приближа и хвана порязаната ми ръка. „Няма да му казваш какво си чула тази вечер."
Затворих очи. Догади ми се, когато силата му омърси ума ми, унищожавайки свободната ми воля по този въпрос.
Той пусна ръката ми.
- Добро момиче. А сега, отиди да поспиш. Свържи се със своята сродна душа утре сутринта и не му давай много време до срещата. Не искам той да има възможност да прави контра планове.
Не, не искаме, нали?
- Ще кажа на Касия да следи какво говориш, затова не си и помисляй да ме измамиш.
- Не бих се осмелила - измънках искрено.
- Лека нощ, Феникс. А, и остави диамантите на Касия.
Изпитвайки облекчение, че Пророка ме освободи, аз сложих огърлицата и обеците в ръката на Касия и бързо излязох, преди някой друг да поиска нещо от мен. Не бях забравила за опита на Еднорог да се наложи над Пророка, като ме накара да покажа първо на него какво съм откраднала. Отмъкнатите вещи се оказаха нула, но не вярвах нито за миг, че Еднорог се е отказал да крои планове за лична изгода, ако измислеше начин да го направи, без да премине някоя от границите на лоялност към Пророка. За щастие, Пророка заповяда на Дракон и на Еднорог да останат да обсъдят какво ще правят утре, ако Айвс се съгласи да се срещне с мен. Не бях поканена в този вътрешен кръг и единствената ми възможност за избор беше да се прибера в стаята си и да реша как поточно да предпазя Айвс от тази гнусна бъркотия.
Съблякох красивата рокля, закачих я на кукичката зад вратата и нахлузих пижамата си.
Лежах един час, но сънят ми убягваше. Станах и крачих из стаята като мишка, която припка в лабиринт в научна лаборатория, до три часа, когато изтощението ме накара да се сгуша под одеялото. Тревожех се и за Тони, но се страхувах да отида да го видя. Контактите с приятеля ми само бяха влошили нещата за него и предполагах, че той няма да ми е благодарен, че насочвам още внимание към него. Наистина ли станах причина Тони да остарее с десет години, или бях спряла процеса, преди от него да бъде взето толкова много? Силата на Еднорог беше необратима. Досега никой не беше намерил решение как да остане млад, иначе Пророка щеше да бутилира еликсира и да го продава от години. Еднорог можеше само да ускорява естествените процеси и да състарява мишените си.
И какво щях да правя с Айвс? Трябваше да си уредя среща с него. Ако не го направех
доброволно, Пророка щеше да ме принуди. Но вероятно можех да предупредя някак Айвс какво става, когато се срещнехме? Разбира се, щяха да обвинят мен, ако той не дойдеше на срещата в „Тейт Модърн", но това беше по-добре, отколкото да позволя на Пророка да припари до него.
Сигурно бях заспала накрая, защото когато се събудих, утрото вече беше настъпило. Малкото птици, които се осмеляваха да дойдат в нашата част на града, оживено поздравяваха зората. Изкъпах се набързо със студена вода, защото в апартамента ми нямаше топла, и се облякох,превръщайки всяка дреха в психологично оръжие, за да се защитавам през деня. Риза - трябваше да предупредя Айвс. Джинси - трябваше някак да понеса наказанието, че не съм успяла да изпълня желанието на Пророка.
Обувки - не трябваше да позволявам да нараняват повече Тони. Накрая се почувствах готова да направя първия си ход, седнах с кръстосани крака на пода и се свързах с Айвс. Седем и половина. Ако уредях да се срещнем след час, тълпите от отиващи на работа хора по моста щяха да ни скрият. Това щеше да затрудни Дракон и Еднорог да проследят движенията ни - нещо, за което Пророка не беше помислил, когато предложи мястото на срещата.
„Айвс. Здравей. Аз съм."
„Фей? Къде си, по дяволите"? Той отговори на първото ми повикване. Сигурно се беше
ослушвал през цялото време.
„Добро утро и на теб." Усмихнах се, усещайки гнева и безпокойството му, примесени с
облекчение, че съм се свързала с него.
„Нищо не е добро, докато не те видя."
Отлично. Той ми подаде репликата. „Хубаво. Да се срещнем в осем и половина на Моста на хилядолетието. Знаеш ли къде е?"
„Не, но ще го намеря. Само ми кажи добре ли си?"
Уместен въпрос. „Нека да се срещнем. Тогава ще говорим."
„Фей!"
„И ела сам. Не замесвай братята си или няма да ме видиш."
Прекъснах връзката. Сега той може би имаше представа в каква посока се намирам, но се съмнявах дали притежава телепатичните способности да определи местоположението ми.
„Дракон, направих каквото ми наредиха." Не ми харесваше да използвам този метод на
общуване с хората в Общността, защото им предоставях достъп до съзнанието си, но реших, че разговорът с Дракон по този начин е по-малкото зло. Можех да изляза, без да ги видя тази сутрин.
„Кога?" Мислите му в главата ми бяха като стъпкване с тежка машина в сравнение с лекото като пеперуда докосване на Айвс.
„В осем и половина. Казах му да дойде сам."
„Господи, Фей, не си ни оставила много време да отидем там преди вас."
„Пророка каза да не му давам много време, за да не предупреди някого."
„Това не се отнасяше за нас! Пък и „Тейт Модърн" няма да е отворена. Помисли ли за това?"
Не. Но хей, умници. Не му го бях казала, разбира се. „Съжалявам, не помислих!"
„Да, ти никога не мислиш. Но стореното - сторено. Ще бъдем на позиция. Пророка може да
дойде в „Тейт Модърн", когато отворят в десет. Това ще му даде повече време."
„Тръгвам. Не искам да закъснявам."
„Как е ръката ти?" Долових самодоволната усмивка във въпроса му.
„Била е и по-добре."
„Не го забравяй. Може и да си мислиш, че си момиченцето на татко, но това не означава
нищо."
Не беше необходимо Дракон да ревнува. Не хранех илюзии за моето значение. „Не се
тревожи, Дракон, диамантите и без това нямаше да ти подхождат."
Прекъснах връзката, доволна, че поне веднъж съм имала последната дума. Вярно, Дракон можеше да ме нарани, но той вече не ме плашеше, не и като брат си и Пророка.
Суетата ме накара да се отбия в банята и да си сложа малко гланц за устни и спирала за
мигли. Определено изглеждах по-добре, отколкото когато се представих за Уенди. Може би този път Айвс нямаше да се срамува да го виждат с мен на публично място? Хубаво беше да си мисля така. Изскочих навън и се метнах на автобус за „Сейнт Пол". Не беше далеч, но се качих на горния етаж и седнах най-отпред, над шофьора. Това те кара да се чувствах, че контролираш автобуса. Наложи се да споделя седалката с ученик, който слушаше музика на телефона си толкова силно, че чувах текста на песните. Абсурдността на слушалки без заглушители ме накара да се засмея и затананиках, докато ученикът започна да ме поглежда кръвнишки.
Проблемът си беше негов. Ако не искаше да споделям песните му, тогава трябваше да инвестира в по-качествени слушалки. Момчето извади късмет, че не свих мобилния му телефон.
Обикновено бих го направила само за да видя как ще реагира, когато звукът неочаквано
спре и той се зачуди какво е станало. Признавам, че беше странно да съм в такова добро настроение, когато всичко в живота ми беше страшно. Можех да обясня този факт единствено с реакция към мисълта, че след няколко минути отново ще видя Айвс, моята сродна душа. Не беше необходимо да крада чужди вещи, за да ми се повиши настроението, защото можех да си открадна малко щастие, като си представя,че нещата са различни.
Слязох от автобуса в сянката на голямата катедрала. Белите стени се издигаха от тесните улици като скали от изцапани захарни бонбони. Куполът не се виждаше толкова отблизо, но знаех, че е над мен, поставен върху катедралата като един от похлупаците, които използваха сервитьорите в „Уолдорф", за да покрият чиниите с ястията, докато ги носят на масата.
Представих си как от небето се протяга божия ръка и го повдига със замах, разкривайки
туристите и гробниците вътре. Слънцето грееше над Темза, докато слизах по Хълма на свети Петър. Звукът на уличното движение се смесваше с виковете на момчетата в двора на училището вдясно до пешеходния мост. Носех се срещу течението, докато отиващите на работа бързо пъплеха нагоре по хълма към Сити, прииждайки от железопътните гари на Южния бряг на реката. Беше вълнуващо да съм сред толкова много хора и поне за малко да се почувствам част от оживлението в Лондон.
Представих си, че имам нормална причина да бъда там, може би работа в някое от кафенетата на Южния бряг, нормален живот с приятели и евтин апартамент някъде в предградията. Някои може би ще си помислят, че този избор на живот е скучен, но за мен независимостта звучеше като рай.
Нямах часовник и затова спрях измъчена на вид жена, която бързаше на север, една от
малцината, които не бяха заети да говорят по мобилните си телефони. Без да забавя крачка, тя отривисто ме уведоми, че е осем и петнайсет. Идеално. Имах много време да заема позиция.
Реших, че средата на моста ще бъде най-доброто място, защото ще ми даде възможност да се оглеждам за неприятности и от двете посоки. Говорех сериозно, когато казах, че ще избягам от срещата, ако Айвс доведе братята си. Стъпих на моста и се полюбувах на подпорите с форма на катапулт, мислейки си, че ако божията ръка е приключила с обслужването на катедралата, може да вземе някоя от тях и да изстреля гюле срещу Кент.
Разтърсих глава, за да прогоня абсурдните си фантазии, и се зачудих дали някой друг вижда разни неща като мен. Дали Айвс щеше да разбере начина, по който работеше съзнанието ми?
- Фей?
Едва не изскочих от кожата си от лекото докосване по рамото ми. Завъртях се и, разбира се,видях Айвс. Той беше дошъл тук преди мен и ме чакаше в засада в началото на моста. Въпреки всичките ми кроежи, аз бях забравила, че Айвс също ще прави планове през краткото време,което му бях отпуснала.
- Айвс, ти дойде. - Притиснах длан до сърцето си, което блъскаше в гърдите ми.
- Ти не ми остави голям избор. - Той погледна зад мен. Слънчевата светлина целуна кожата му и превърна в златист загара му. Айвс ме караше да се чувствам като простосмъртна, посетена от полубог в древногръцка легенда. И доколкото си спомнях, никоя не завършваше добре за човека. - Сама ли си?
Кимнах. Наистина бях сама - донякъде.
- А ти?
Лицето му не можа да прикрие мимолетното намръщване на раздразнение, че се съмнявам в него.
- Ти ме помоли да дойда сам и аз го направих. Трябва да се научиш да ми имаш доверие.
Тръгнах, повеждайки го към средата на моста, далеч от опасностите, които дебнеха край
оживеното начало. Всеки можеше да се крие там.
- А ти трябва да бъдеш по- подозрителен. Не всеки може да си позволи да бъде доверчив.
Айвс остави думите ми без коментар и ме настигна.
- Е, на какво дължа удоволствието да ме повикаш тази сутрин?
Простих му иронията, защото до този момент срещите ни не бяха обещаващи.
- Днес не искам да открадна нищо от теб, ако питаш за това. - Пъхнах ръце в джобовете си.
- Мога ли да се надявам, че се срещаме, защото най-после си осъзнала, че сродните души
трябва да бъдат заедно?
Стигнахме до средата на моста. Наведох се над перилата и се втренчих в мътните зеленикави води на Темза. На плинта на подпората на моста се беше закачила оранжева найлонова торбичка, която се развяваше вълнообразно като отровно водорасло. Айвс застана до мен, но не гледаше реката, а лицето ми.
- Фей?
Не исках да отговарям на въпроса му. Единственото ми желание беше да постоя няколко
откраднати минути с моята сродна душа и да се наслаждавам на слънчевата светлина и на спокойствието и щастието, които изпитвах, когато бях с него, въпреки всичко, изпречило се между нас.
- Знаеш ли, Айвс, ти наистина си прекрасен човек.
- Защо винаги говориш така, сякаш се сбогуваме?
Защото беше така.
- И имаш чудесно семейство, доколкото видях. Всичко с теб ще бъде наред.
Той скръсти ръце на гърдите си.
- Какво се опитваш да ми кажеш?
- Мисля, че ако бъдеш с мен, това ще бъде лошо за теб.
Айвс повдигна рамене.
- Сродните души не могат да бъдат лоши един за друг. Те са един за друг. Не сме цялостни,когато сме разделени.
- Въпросът е там, че аз съм израснала сред... - започнах да чопля боята, - сред лоши хора и не мога да се измъкна от тях.
- Аз ще те измъкна. - Стиснатите му устни показаха, че той няма да се задоволи с по-малко.
- Нашият водач ни контролира. - Почувствах, че по гърба ми запълзяха нервни тръпки, но
засега не бях нарушила никое от правилата, определени от Пророка. Беше ми забранено да кажа само какво съм чула снощи. - Опитах се да ти кажа какво означава това и за нещата, които се случват там, откъдето идвам. Моят приятел... пострада вместо мен, защото ме видяха с теб.
Сковаността изчезна от позата му. Той се приближи до мен и сложи ръка на раменете ми.
- Съжалявам, Фей. Той добре ли е?
- Не знам. - Гласът ми прозвуча тънко дори в собствените ми уши. - И после, вчера се
запознах с едни нови... „съюзници" на нашия водач. Не мога да ти кажа какво говориха, но не беше добро за теб. - Болка като от бормашина в черепа ми ме предупреди да млъкна. Поех си дълбоко дъх. - Това е всичко, което мога да ти кажа.
- Фей? - Тонът му беше нежен.
Вдигнах глава и го погледнах. Искаше ми се да потъна в топлите му кафяви очи. Айвс погали с пръст лицето ми.
- Не е необходимо да се грижиш за всички нас. Тревожиш се за приятеля си, за мен. Кога ще позволиш на някого да се грижи за теб?
Преглътнах. Бях на път да се разплача. Никой не ме беше поставял на първо място. Не го
очаквах.
- И мисля, че не разбираш как стоят нещата между сродните души. - Пръстите му прокарваха огнени дири по свръхчувствителната ми кожа, проследявайки линията на челюстта ми и мястото зад ухото. - Знаеш теорията, но не си я виждала на практика. Родителите ми са сродни души и от няколко месеца наблюдавам брат си Зед и неговата сродна душа Скай заедно. Прости ми, но аз знам повече от теб по въпроса.
- Така ли? - Защо гласът ми беше толкова дрезгав?
- Да. - Айвс се наведе над мен. Усетих, че леко трепери, сякаш не е сигурен дали няма отново да го отблъсна. Той не съзнаваше, че аз също съм запленена от магнетичното привличане между нас. - Виждам, че няма да ми повярваш, докато не ти покажа. - Айвс се усмихна свенливо.
- Няма ли?
- Не. - Той плъзна ръце до кръста ми и ме придърпа към себе си, докато телата ни се
докоснаха. Смелостта му нарастваше, тъй като аз не давах знаци, че го обезкуражавам. - Знаеш ли, Уенди беше симпатична въпреки бабешките си дрехи и забавното си отношение към геонауката, но наистина харесвам Фей. Тя е красива, решителна и грижовна. Вчера сгреших,като казах, че съм разочарован, че сродната ми душа е крадла. Не помислих, че трябва да го правиш, за да оцелееш, и искам да знаеш, че никога не можеш да ме разочароваш. - Усещах дъха му на лицето си. Клепачите ми потрепнаха и се затвориха, когато устните му нежно започнаха да изследват устата ми, обсипвайки с целувки всяко ъгълче. - Спокойно, няма да те ухапя - прошепна той, галейки лицето ми.
Разтворих устни и отвърнах на целувката. Езикът му ме погъделичка и после се промъкна, за да милва устата ми. Почувствах, че коленете ми се огъват. Щях да се свлека на земята, ако не беше силната му ръката, с която ме притискаше плътно до себе си. Усетих, че дланта му се изпотява, докато пръстите му внимателно докосваха стегнатите ми мускули, и нежно ме убеждаваше да му се доверя. Не се бях чувствала толкова ценна за някого през живота си - и толкова уважавана. А мислех, че Айвс няма опит с момичетата. Не можех да греша повече. Беше невероятен.
Той прекъсна целувката. Събудих се от хубавия сън, когато Айвс допря чело до моето. Един възрастен минувач ни се усмихна снизходително и ми напомни, че сме сред тълпа.
- Ех, младост, любов... - прошепна мъжът на спътницата си и погали ръката и. - Спомняш ли си как беше?
Те отминаха, опрели с обич глави един о друг. Айвс им се ухили, а после отново се обърна към мен с типично мъжка усмивка на задоволство.
- Сега разбра ли? - попита той.
Не бях сигурна. Бях се подпалила и не можех да угася пламъците. Тялото ми искреше от нова енергия, сякаш след като месеци наред батериите ми се изтощаваха, сега най-после бях свързана с мрежата. Прокарах пръсти по устните си.
- А аз мислех, че не знаеш много за момичетата.
Айвс се намръщи.
- Защо? Сбърках ли?
Изсмях се, потрепервайки.
- Не. Но брат ти каза...
- А, чула си го, нали? - Той се засмя и махна кичур коса от лицето си. - Няма да претендирам за неговия богат опит, но и аз съм целувал момичета.
Фактът, че и други момичета може да са получавали подобни целувки от него, ме подразни и аз понечих да се дръпна, това обаче само го развесели още повече.
- Недей. Това беше преди да те познавам. С теб съм напълно различен. Нуждая се от теб като от кислород. Никоя целувка не ми е въздействала като тази. Направо ме изстреля в космоса. - Той се ухили и аз не можах да не се усмихна. - Първата целувка от много, надявам се. Виж, Фей, нямаме друг избор освен да бъдем заедно. Трябва само да решим как да отстраним препятствията. - Айвс изруга под носа си. - Не го казах правилно. Имах предвид, че искам да бъда с теб не само защото сме сродни души. Знам, че си мислиш, че ще бъда добре без теб. Това може и да е било така миналата седмица, преди да те срещна, но не и днес. Ако поне малко държиш на мен, трябва да ми дадеш шанс да докажа, че мога да ти помогна.
- Никой не може да ми помогне - рекох, но бях започнала да се надявам и да се моля, че
греша.
- Не е вярно. Позволи ми поне да опитам.