Джос Стърлинг - Феникс

Пета глава

Айвс не стана до края на семинара, докато не излязоха всички останали, и затова и аз седях на мястото си. Доктор Шарма първа напусна стаята, след като подхвърли, че панините в столовата не са лоши, ако отидем рано. Седяхме мълчаливо и гледахме как другите от групата се изнизват през вратата. Мислите им бяха насочени към обяда.
Моите също. Освен всичко друго бях и гладна. И много уморена. Току- що бях открила, че
приказката е истина. Сродните души наистина съществуваха - и Айвс беше моята сродна душа. Винаги се бях представяла, че откритието ще ме въодушеви изумително, като да спечеля от Националната лотария, но вместо това се чувствах празна и тъжна. Знаех, че не мога да имам Айвс, дори да го искам повече от всичко друго в живота си. Аз бях като хлапе без пукната стотинка в джоба, допряло нос до витрината на магазин за бонбони. Трябваше да се примиря с фактите - аз бях престъпничка, която никога не беше ходила на училище, а Айвс беше отличникът на класа и всичко в него беше стабилно, почтено и кристално чисто. Той живееше в Съединените щати, а аз - в лесно забравяща се поредица от нелегални жилища. Айвс беше свестен и порядъчен човек и имаше бъдеще, а аз бях обвързана с Общността с връзка, която трудно можеше да бъде прекъсната, и наскоро открит евентуален баща, който беше впил нокти в мен. Пророка знаеше всичко и нямаше да е лесно да му кажа: „Напускам". Тони може и да ми беше казал да изчезна, но аз нямах абсолютно никаква представа как да го направя. Да остана близо до последната мишена, която ми бяха заповядали да обера, би било невероятно глупаво. Всеки, който ме търсеше, би започнал от последната ми задача, и това би завело Пророка право при Айвс.
Аз не го заслужавах и не можех да го въвлека в неприятностите си.
- Да започнем ли с имената си? - тихо попита Айвс и хвана ранената ми ръка. - Аз съм Айвс
Бенедикт от Рикънридж, Колорадо. - Той млъкна, но аз не запълних паузата. - Намира се в Америка, в Скалистите планини.
- Айвс спря, но аз пак не казах нищо.
- Общо сме седем братя. Аз съм шестият по ред. Малкият ми брат Зед намери сродната си душа преди няколко месеца.
Звучеше приятно. Голямо семейство. Братя. Животът му беше хубав. Радвах се за него. Айвс можеше да се върне при всичко това.
- А ти? Уенди ли е истинското ти име?
Махнах пропуска от врата си. Вече нямаше смисъл да се представям за друга. Не виждах
думите, които бях написала, защото зрението ми се замъгли от сълзи.
- Хей, хей, какво има? - Той сложи главата ми на рамото си и аз се почувствах много добре. - Не разбираш ли, че да те намеря, е най- хубавото нещо, което ми се е случвало? Не се ли радваш поне мъничко, че това съм аз?
Беше мило от негова страна да си помисли, че съм разстроена, защото сродната ми душа се оказа най- милото и красиво момче, което бях виждала. Харесваше ми факта, че той не съзнава колко привлекателен е за момичетата и че не приема без доказателства, че аз го намирам за съвършен. Нямаше да е толкова болезнено, ако се беше оказал безличен, пъпчив смотаняк.
- Виж, знам, че ти е трудно да възприемеш всичко това, но има време. Съзнавам, че се
показах като зубрач и те поправих за екстракцията на петрола и така нататък.
Сякаш това имаше някакво значение. Не ми пукаше дали той се подиграва с мен. Заслужих си го, защото се преструвах, че съм като него и другите студенти.
Ръката му погали врата ми.
- Признавам, че не започнахме по най-най-добрия начин.
Засмях се задавено.
- Имаш предвид, че откраднах нещата ти.
Айвс не престана да прокарва пръсти по чувствителната кожа на врата ми.
- Да, но те заболя, когато ги взривих. Много съжалявам. Какво каза лекарят?
Не можех да се предам на тази слабост. Трябваше да се изправя на крака, иначе никога
нямаше да си тръгна. Блъснах го в гърдите, станах и избърсах очи с превръзката си.
- Всичко е наред.
Айвс хвана китката ми и забеляза фолиото.
- Не си ходила на лекар, нали? - Тонът му стана мрачен. Мисловната му схема придоби
червен и оранжев оттенък. Запалената ми торба се завъртя в пламъците като шиш кебап над огън, а Айвс избълва ругатни, които беше твърде учтив да изрече на глас.
- Хората като мен не ходят на лекар. - Опитах се да издърпам ръката си.
- Сега вече го правят. - Той стана и ме дръпна със себе си. За жалост за плановете ми за
бягство неговата стеснителност и несигурност към момичетата изчезна, когато Айвс трябваше да проведе спасителна мисия. - Хайде, ще намеря къде е най-близкият медицински кабинет.
Никога няма да си простя, ако ти остане белег.
- Няма да дойда. Не мога.
Айвс се обърна с лице към мен. Мускул на челюстта му потрепна, докато се мъчеше да
овладее гнева си. Запитах се дали няма да ме запали. Беше ме предупредил, че дарбата му се изплъзва от контрол, когато се ядоса.
- Уенди, не прави грешка. Готов съм да ти простя, че се опита да откраднеш от мен - два
пъти, нали? Но ако не отидеш на лекар, тогава няма да имам друг избор освен да те предам на полицията и да ги оставя да се погрижат да получиш квалифицирана медицинска помощ.
Чуй го само! Какви дълги и сложни думи, подчертаващи още повече колко по-добре
образован от мен е. Блъснах назад стола си.
- Махни се от мен, по дяволите. Ти не знаеш нищо за мен и за живота ми, а вече ме командваш!
Айвс насочи пръст към гърдите ми и застрашително се извиси над мен - разгневен млад мъж, висок метър и осемдесет. Би трябвало да се уплаша, но инстинктът ми подсказа, че той няма да ме нарани. Нещо щеше да изгори, но този път нямаше да е ръката ми.
- Дълбоко грешиш. Знам най- важното за теб. Ти си моята сродна душа. Този факт е на първо, второ и трето място в живота ми. Ами в твоя?
Закрих с ръце лицето си. Искаше ми се да изкрещя от безсилие.
- Отивай си!
Сигурно го вбесих, защото от него се излъчваше гняв като пара от прегрял радиатор на кола. Купчината учебни материали на масата до дясната му ръка започна да пуши.
- Не мога да си тръгна. Постъпваш глупаво и безразсъдно със здравето си. - Той забеляза
огъня и бързо го угаси с учебник от раницата си. - По дяволите, виж какво ме накара да направя!
- Аз ли? Ти имаш дарбата да палиш пожари, не аз.
Айвс си пое дълбоко дъх и очевидно реши, че в момента словесната престрелка няма да
доведе доникъде.
- Виж, трябва да бъдем заедно. Знаеш, че това е задължително за сродните души. Мислиш ли, че ми е приятно, че моята сродна душа е крадла, която използва дарбата си, за да обира хората? - Трепнах, но той не видя, защото беше твърде зает да демонстрира разочарованието си от съдбата си. - Не, по дяволите! Мечтаех за този момент, но си представях лунна светлина и рози, а не ритник в стомаха и обгорени вещи на стойност хиляда долара! Затова най-малкото, което можеш да направиш, е да отидеш да те прегледат, след като ти казвам, че трябва!
Не беше необходимо да го прогърми военен оркестър или Айвс да ми крещи. Разбира се, че той ме презираше. Самата аз се презирах. Не трябваше да допускам добротата му да ме заблуди да мисля нещо друго.
Събрах разпердушиненото си достойнство и станах.
- Погрижих се за изгарянето си, доколкото можах. Не се тревожи за това.
Тонът ми беше безизразен, докато умът ми мислеше какво ще се случи по-нататък. Щях да се сбогувам, да се измъкна по някакъв начин, да се върна в Общността и да докладвам, че в мишената е имало само шише вода, след като ценностите му са пострадали при странен инцидент. Това би трябвало да мине. Щях да изтърпя наказанието си и после... Въображението ми не можеше да си представи какво ще стане след това. Пророка щеше или да ме убие, или да ме даде на някой от поддръжниците си в нещо като уреден брак. Нямаше да възразя, нямаше да пророня нито дума. Така никой нямаше да разбере, че съм открила сродната си душа. Това беше единственият начин да предпазя Айвс от неприятности. Той щеше да се върне в Съединените щати и да стане преуспял учен, вероятно не толкова щастлив, колкото би бил, ако аз се бях оказала газела, а не ровещ в боклуците плъх, но поне животът му щеше да си заслужава да се
изживее.
Той скръсти ръце на гърдите си и застана между мен и вратата.
- Не става, Уенди. Аз взривих вещите си и те нараних, затова аз трябва да разчистя
бъркотията.
- Не съм твоя бъркотия, че да ме разчистваш.
Той се усмихна мрачно.
- Точно това си.
Промених мнението си. Айвс не беше мил, а гаден.
- Е, благодаря. Беше ми приятно да се запознаем. А сега трябва да тръгвам. - Отправих се към изхода.
- Не можеш да си тръгнеш.
Спрях и се вгледах в противопожарните инструкции на вратата.
- И какво ще направиш? Ще ме повалиш на пода? А, забравих. Ти вече го направи.
Вратата се отвори, преди да посегна към дръжката. Отстъпих крачка назад. Джоу и Ингрид подадоха глави в стаята.
- Айвс, защо се бавиш? - попита Джоу. Изражението и се вкисна, като ме видя. - О, здравей. Извинявайте. Прекъсваме ли нещо?
Айвс взе раницата си и я преметна на рамото си.
- Уенди е изгорила ръката си. Предлагах и да я заведа на лекар, за да я превържат както
трябва.
Ингрид сбърчи нос, като видя, че сама съм се погрижила за раната си.
- Изглежда болезнено. Горката. Искаш ли да дойдем и ние?
В мисловните и схеми съзрях, че присъствието ми е желано колкото на трето куче в борба за кокал.Айвс отговори, без да ми даде възможност да си отворя устата.
- Не е необходимо. Само кажете на организаторите на конференцията къде сме отишли, ако попитат. До скоро. - Той хвана ръката ми и ме изведе от стаята. Вече ме дразнеше сериозно.
Възраженията ми не бяха нищо повече от снежинки, разтапящи се в неговия океан на
непреклонност. Бях ранена - той знаеше лек. Бях неговата сродна душа - той изискваше да му се подчинявам. Дали всичките в семейството му бяха такива арогантни кретени или бях изтеглила късата клечка?
Стигнахме до рецепцията. Вървях с него, без да се съпротивлявам само защото най-после ме водеше към изхода. Вече планирах бягството си.
- Извинете. - Айвс насочи неустоимата си, искрена усмивка към жената на рецепцията. -
Приятелката ми се изгори вчера и мисля, че трябва да я прегледа лекар. Има ли болница
наблизо?
Жената, която беше твърде възрастна за него и би трябвало да е по-зряла и разумна, докато намери списъка с телефонните номера за спешни случаи.
- Кралската лондонска болница в Уайтчапъл. Има спирка на метрото. - Тя се изкикоти. - Или може да вървите, ако тя се чувства достатъчно добре. - Жената описа голям кръг върху карта от купчината за раздаване на студентите. Нямаше да се учудя, ако беше написала и телефонния си номер.
Айвс се изчерви, смутен от прекалено отзивчивата и реакция.
- Благодаря. Ще вземем такси. - Той пак ме измъкна от сградата.
Изчаках да излезем навън и го блъснах настрана от мен.
- „Няма". - Айвс прехапа устни, за да прикрие усмивката си, към която нямах намерение да
се присъединявам. - Виж, Уенди, какво ще ти навреди отиването до спешно отделение?Не е необходимо да плащаш, затова не може да е заради пари или проблеми със здравното
осигуряване.
Погледнах с копнеж потока от коли, отправил се на изток, извън града, далеч от Айвс. Бях толкова близо до бягството.
- Не съм глупава. Не мога да отида на лекар.
Той отчаяно прокара пръсти през косата си.
- Уенди, защо имам чувството, че се готвиш да ме поръсиш с вълшебния си прашец и да
отлетиш от мен?
Поклатих глава и сложих ръце на кръста си. Айвс грешеше. Той ми предлагаше вълшебен
прашец. Той беше Питър Пан, който искаше да ме отнесе в приказната страна на сродните души и вечното щастие. Само че беше закъснял. Снощи се наложи да порасна и сега знаех, че такива мечти не съществуват и реалността е по-скоро да живееш с пиратите наемници на капитан Хук, отколкото да си играеш на щастливо семейство в къщичка на дърво.
Айвс повдигна с пръст брадичката ми.
- Уенди, кажи нещо. Позволи ми да ти помогна. Извинявай за нещата, които казах в стаята,но се ядосах. Държа се като кретен, когато дарбата ми излезе от контрол. Попитай братята ми. Вбесявам се, че след толкова много години на дисциплина и практика, не владея напълно чувствата си. - Той се усмихна мрачно. - Предполагам, че няма да ми позволиш да ми се размине, защото днес е денят, когато срещнах сродната си душа?
Кимнах. Не исках да реагирам на търпеливия му, убедителен тон, но не можах да се сдържа. Всичко в мен жадуваше да протегна ръце към това момче, въпреки предупреждението на здравия ми разум.
- Уенди, не понасям да гледам как те боли, когато мога да направя нещо.
Аз пък вече не понасях да ме нарича с това фалшиво име.
- Фей. Казвам се Фей.
Айвс се усмихна и кафявите му очи се стоплиха за пръв път, откакто излязохме от учебната стая.
- Само Фей?
- Съкратено от Феникс.
- Имаш ли други имена?
Не го използвах, но предположих, че мога да възприема фамилното име на майка ми. Не
исках да прозвуча толкова окаяна, че да нямам фамилия.
- Кориган.
- Е, Феникс Кориган, алергия към болници ли имаш? - Той премести тежестта си на другия
крак, очаквайки отговор.
Обяснението беше хубаво и аз кимнах.
- А към частни клиники?
- Също.
Отбой ли биеше Айвс? От мен се искаше само една малка отстъпка и той изведнъж се
вразуми? Айвс извади телефона си.
- Имам идея. Не мърдай. - Той набра номер и допря телефона до ухото си. Напрегнах тяло, готова да хукна, ако е необходимо. - Хей, Хавиер, имаш ли минутка? Къде си? Имам малък проблем. Може ли да се срещнем в апартамента след половин час? Добре. Да, знам, че съм досаден. Кажи и, че ще и се обадиш по-късно. Да. Но повярвай, ще искаш да видиш нещо. - Айвс приключи разговора и се ухили. - Проблемът е решен.
- С кого говори? - Потърках рамене, изпитвайки подозрения, че ме наблюдават. Огледах се наоколо.
Не видях никого, но имаше много места, където да се скриеш - входове, автобусни спирки... Тони? Той сигурно се тревожеше, че не съм изпълнила задачата. Еднорог или Дракон ли ме проверяваха? Не бях заслужила доверието на Пророка с моя провал вчера, затова допусках, че днес ме е поставил под наблюдение.
- С брат ми Хавиер. Той е в Лондон с мен.
- Хавиер? - Положих усилия да се съсредоточа върху онова, което ми говореше Айвс.
- Да. Мама и татко ни кръстиха с имена от първата почти до последната буква в азбуката, но не последователно като например Алън, Бен, Винсънт и така нататък, защото са решили, че ще е скучно, а в разбъркан ред. Те са такива, искат да бъдат различни. - Той млъкна, тъй като осъзна, че се отклонява от темата. - Хавиер е лечител, но не традиционен. Ще те заведа при него. Няма да ходиш на истински лекар. - Айвс спря на бордюра и вдигна ръка. Към нас веднага се приближи такси. Това момче беше голям късметлия. - Закарайте ни до Барбикан, моля.
Окуражена, аз се качих в таксито, без да протестирам. Познавах добре Барбикан - бетонен лабиринт от изложбени зали, пешеходни алеи, тунели и луксозни апартаменти, благоприятен за обиране на джобовете на посетители на късни театрални представления и концерти. Ако се погрижеха за изгарянето ми, имах голям шанс да избягам от Айвс там. Той протегна крака в широкото пространство пред задната седалка. Не се бях возила в такси. Чувството беше за нещо упадъчно, което правят само богатите. Покрай нас премина велосипедист с лимоновожълти къси панталони, стрелкайки се в потока от коли като камък, подскачащ по море.
- Ядосах малко Хавиер - продължи Айвс, поддържайки разговор, в който аз очевидно не
исках да участвам. - Цяла сутрин е бъбрил с една екскурзоводка в „Глоуб Тиътър" и сега ще трябва да я зареже точно когато нещата изглеждали обещаващи.
- Не е трябвало да го прави - не и заради мен.
- Как няма да го направи! Ти си моя и това означава, че си член на семейството ни. Нашата
потребност е по-голяма от неговата. - Айвс сложи ръка на раменете ми. Нещо в мен леко се пропука и оттам изтече копнеж за топлината му. Опитах се да не му обръщам внимание и не помръднах, опряла гръб в седалката. - Ти нямаш ли братя или сестри?
За Айвс всичко беше лесно. Взимаш някоя съвършено непозната и я наричаш една от
вътрешния си кръг само защото по приумица на природата си пасваме на някакво генетично ниво. Единствените неща, които той знаеше за мен, бяха лоши, но аз пак заслужавах помощ. Затворих се в себе си като морска актиния, която отказва да се покаже, подтиквана от настойчивите му въпроси.
- Иска ми се Скай да беше тук - измърмори под носа си той и погледна през стъклото към
колите, които бавно и мъчително навлизаха в лондонското Сити. - Тя сигурно щеше да помогне.
Бях се заклела да не говоря, но любопитството ми (или беше ревност?) надделя.
- Коя е Скай?
Айвс ме притисна до себе си, като се надяваше, че ще се отпусна на него, но аз седях като вкаменена.
- Сродната душа на най-малкия ми брат. Тя е англичанка.
- О! - Вероятно беше една от онези хубавелки с розови бузки, които виждах на Ливърпул
Стрийт да отиват на музикални фестивали с гумени ботуши, раници и джинсови къси
панталони и изглеждат непоносимо доволни, че са млади и живи. С един поглед Скай щеше да разбере каква съм измет.
- Тя умее да разчита чувствата на хората. Има страхотна интуиция. И животът и не е бил лек. Мисля, че Скай ще те разбере по-добре от всеки от нас.
Е, да.
- Но тя не е тук, така ли?
- Не. Отиде на почивка със Зед и родителите си.
Аха, Скай имаше родители, значи беше възпитана в дом, докато аз бях дива и неопитомена. Таксито спря пред един от входовете на центъра Барбикан. Шофьорът вдигна ръка.
- Пристигнахме. Шест и четирийсет.
Айвс извади десет лири от портфейла си и му ги даде, без да си прави труда да взима рестото.
- Ще ми разкажеш ли нещо за себе си, Фей? Искам да знам какъв е произходът ти.
Не можех да повярвам, че Айвс слиза от таксито, без да изчака да му върнат рестото. Блъснах го назад и пъхнах ръка в тясната пролука, за да взема монетите. Шофьорът изсумтя възмутено, когато сложих парите на дланта на Айвс.
- Не можеш да му дадеш три и шейсет бакшиш.
Айвс върна парите в пластмасовия поднос.
- Мога. Остави ги, Фей. Не са много.
Все още мърморейки недоволно от безгрижното прахосване на пари, аз стъпих, препъвайки се, на улицата. Покрай мен профучаваха коли. Шумът отекваше в тунела, затова Айвс едва ли щеше да чуе понататъшните ми възражения. Разногласието ни за бакшиша подчертаваше колко сме различни. Какво правех с него?
„Ела с мен." Айвс протегна ръка, очаквайки да я хвана.
Писна ми да ме командва и да ме влачи насам-натам. „Води ме, Господарю."
Той повдигна вежда на иронията ми. „Радвам се, че видя светлината. Искам само най-доброто за теб."
„Господин Арогантен, може би?"
„Не искам да бъде така." Айвс поклати глава, казвайки си да отстъпи. „Желанието ми е да
постъпя правилно, но изглежда, непрекъснато греша."
„Тогава ме пусни да си вървя."
„Това би било трагедия. Дай ми шанс. Моля те." Несигурността му с момичетата се завърна.
Той вече не приемаше без доказателства съгласието ми и това повече от всичко ме караше да бъда по- милостива.
„Добре. Докато се погрижат за ръката ми. След това изчезвам."
Айвс извади ключ от джоба на якето си и ме поведе по стъпалата на кулата „Шекспир",
висок, грубоват, заострен небостъргач. Прилоша ми, като погледнах нагоре, сякаш цялото нещо щеше да се срути върху нас. Айвс повика асансьора и пъхна ключа в процепа за пребиваващите там, за да се качим на двайсетия етаж.
- Мислех, че живееш в Америка.
- Взех апартамента назаем от приятел на един от братята ми. - Той неспокойно почукваше с пръст по стената, докато проблясваха номерата на етажите.
- От кого? Уилбър? Уолт?
Айвс се усмихна.
- Виктор. Но почти позна. Имам брат на име Уил. Ще ти хареса.
- Ако някога имам деца, въпреки че това няма да стане, ще ги кръстя с обикновени имена,
така че никой да не трепне, когато ги проверяват в училище или... си взимат карта за
библиотеката.
Той се засмя малко смутено.
- Да, разбирам какво имаш предвид. Тъпаците в първи клас ми се подиграваха, че имам
момичешко име. Викаха ми Айви. Мама и татко са заимствали имена от прадедите си от целия свят за синовете си - повечето семейства на саванти са международни - и е трябвало да страдат заради това. Сигурно са те закачали заради името Феникс в училище, а после си се чувствала страхотно, че си различна.
Повдигнах рамене.
- Не знам. Не съм ходила на училище.
Разнесе се звън като в края на рунд на боксов мач и вратите се отвориха.
- Как... Но в Англия трябва да ходиш на училище, нали? Не е ли задължително? - Айвс ме
поведе по застлания с килим коридор.
- Хмм. - Ето колко знаеше той за онези от нас на отдалечени места на географската карта.
- Но ти знаеш разни неща. Чела си „Питър Пан".
- „И Уенди". Не съм казала, че не съм ходила на уроци. Можеш да научиш много, ако искаш.
- Ако жадуваш за знания и отчаяно искаш да се присъединиш към нормалния свят. Преди да умре,мама ме научи на основните неща. След това, ако свършех работата си за деня, отивах в детския отдел на градската библиотека, използвах дарбата си да замразя във времето служителките, за да се вмъкна вътре, и прочитах всички книги на лавиците. Напоследък влизам в отдела за възрастни, без никой да поставя под съмнение правото ми да бъда там. По този начин напълних главата си с голямо количество хаотични знания.
- Предполагам, че можеш. - Айвс пъхна ключа в ключалката на последната врата в коридора и влязохме. Апартаментът беше едно от онези места, целите в бяло, които изглеждат добре в списанията, но сигурно беше ужасно да живееш там - бял килим, бели мебели, черни осветителни тела с африканска дърворезба и скъпа музикална уредба. - Хей, Хавиер, дойдохме!
Фактът, че той знаеше, че брат му вече е там, предполагаше, че е разтоварял с него
телепатично, откакто бяхме влезли в обхвата му. Хавиер излезе от стаята вдясно, бършейки ръцете си с черна хавлия. Приликата с брат му беше очевидна, макар че имаше по-дълга коса, до раменете, сресана небрежно като на сърфист, от спретнатата, късо подстригана коса на Айвс.
Освен това беше по-слаб, по-висок и с дълги крака като леопард. Изобщо не приличаше на зубрач, но аз не допуснах грешката да подценя интелигентността му. Почувствах, че съм притисната между двама много умни и страховити саванти.
- Здравей, Фей. Вече съм тук. Доведи пациентката, сестро.
- Казал си му за мен? - изсъсках и отказах да вляза в банята, докато не разберях точно в какво се забърквам.
- Само името ти и че си се изгорила в един от огньовете ми. - Айвс нежно ме бутна по гърба.
- Не исках да го разсейвам с останалото, докато не види ръката ти. Нека не караме доктора да чака.
Хавиер беше сложил високо столче пред умивалника, за да седна. Айвс застана до рамото ми,а брат му внимателно надигна ръкава ми и махна превръзката. Не каза нищо няколко минути,докато обръщаше ръката ми насам-натам и оглеждаше грозния жълто-бял мехур на дланта ми.
- Мислех, че си пораснал и вече не си играеш с огъня, Айвс.
- Не ми го натяквай. Знаеш, че се опитвам. - Айвс отново започна да се ядосва.
- Това нещо трябва да се лекува в болница. - Хавиер погледна гневно брат си.
- Тя не иска да ходи на лекар.
Гневният поглед се насочи към мен.
- Голяма си глупачка, да знаеш. Мога да ти помогна, но не виждам колко дълбоко е
изгарянето. Боли ли те? - Докосването му беше успокояващо.
Прехапах устни и кимнах.
- Не ме разбирай погрешно, но така е добре. - Хавиер ми намигна, омекотявайки забележката за глупачката. - Ако е дълбоко, тогава липсата на болка е сигнал за опасност. - Той сложи ръката си върху моята. Не вярвах на действията му и потърсих мисловните му схеми. Видях, че се променят в успокояващо синьо. В мислите му съзрях ръката си - пласт по пласт, кост, нерви,мускули и кожа, досущ илюстрация в „Анатомията на Грей". Хавиер наистина се опитваше да ме излекува. Запитах се какво ли ще ми струва това.
Айвс се движеше безшумно зад нас. Измънка, че ще ни донесе нещо за пиене и ще направи сандвичи, и отиде в кухнята. Спокойствието след суматохата през последните 24 часа беше желан оазис. Почувствах, че напрежението ми размотава пипалата си около мен, все едно изваждам боядисана тениска от прането и откривам нови шарки на повърхността и. Имах сродна душа. Бях изпаднала в такава паника, че съм я намерила, че бях престанала да разсъждавам. Държах се като болен от чума човек, който се мъчи да се изолира от здравите хора. Вероятно все още беше правилно да постъпя така, но трябваше да го обмисля по-бавно и да реша кой е най-добрият следващ ход. Бях прекарала с Айвс само час и нещо, но вече се чувствах добре с него и той ми липсваше, въпреки че беше в кухнята. Дразнеше ме страшно много, но това някак ми харесваше. Между нас прелитаха искри на привличане, макар че си крещяхме. Може би още повече тогава.
- По-добре ли се чувстваш? - Хавиер пусна ръката ми.
Мехурът беше спаднал и се бе сплескал върху новата кожа, която се образуваше отдолу.
Зачервяването беше избледняло. Свих пръсти и установих, че болката, която изпитвах от вчера е преминала.
- Изумително.
- Щастлив съм, че ти помогнах. - Хавиер извади марля от комплект за първа помощ. - Ще я
сложа върху мехура, но мисля, че останалата част на ръката ти е добре. - Той залепи с пластир марлята, изправи се и потърка слепоочията си.
- Добре ли си, докторе?
Хавиер се засмя.
- Неприятно главоболие. Получавам го, когато насилвам дарбата си.
- И аз. - Думите се отрониха от устата ми, преди да осъзная какво казвам.
Хавиер не изглеждаше изненадан,че и аз съм савант.
- Какво умееш да правиш? Очевидно не умееш да гасиш огън.
Престорих се, че разглеждам новата си превръзка.
- Това-онова.
- Тя спира времето - или го забавя. - Айвс беше застанал на вратата, за да види дали сме
приключили.
- Чудесно. - Хавиер изхвърли старата превръзка в кошчето за отпадъци. - И полезно.
- Да, това и позволява да бъде един от най-способните крадци, които съм виждал в действие.
- Млъкни! - изсъсках, вбесена, че издава тайната ми.
- А, да, Фей е и моята сродна душа. Обядът е сервиран. - Айвс хвърли бомбата и се върна в
кухнята.
Хавиер онемя от почуда и се втренчи в мен, сякаш току-що се бях появила от катастрофирала на Земята летяща чиния.
- Фей, Хавиер, побързайте или ще изям всичко - извика Айвс от кухнята.
Хавиер непохватно ме потупа по рамото.
- Моите съболезнования. Той може и да се държи като тъпак понякога, но е добрият в
семейството ни, затова, повярвай ми, можеше да е и по-лошо.