Джос Стърлинг - Феникс

Седма глава

Часът беше четири следобед, когато изплувах от обятията на съня. Айвс не беше помръднал. Седеше, сложил ръка на рамото ми, и четеше дебела книга за климатичните промени, разтворена върху разперената му длан като паднал на земята тлъст гълъб с увиснали крила.
Сигурно му беше неудобно да седи толкова дълго в тази поза. Лежах неподвижно и гледах страниците, които той четеше, без да знае, че съм будна. Харесвах пръстите му - дълги и със слънчев загар отгоре, с черни косъмчета чак до китката, и после светла длан, набраздена с линии. Беше хубаво, че знам такива дребни детайли за него, как сухожилията му изпъкват,докато внимателно прелиства страницата, за да не ме безпокои, и белега на ръката му. Ако свиех юмрук, бях сигурна, че той ще го обвие с много по-голямата си длан, но за разлика от Дракон, мисълта, че Айвс е по-едър и по- силен от мен, не ме плашеше. Вече бях убедена, че Айвс не би ме наранил съзнателно. Фактът, че ме беше оставил да спя, когато искаше да ме разпитва, доказваше това. Още по-изумително беше, че му имах достатъчно доверие, за да забравя предпазливостта. Зачудих се дали моята изменническа ДНК не взима връх над разсъдливостта ми в присъствието на сродната ми душа.
Помръднах глава и усетих влажното петно под разтворените ми устни. Нима ми бяха текли лигите насън? Колко унизително.
- Събуди ли се, Спяща красавице? - Айвс остави книгата върху стъклената масичка за кафе,притискайки снимката на полярни мечки върху прозрачната повърхност.
Побързах да се надигна и да избърша устните си.
- Благодаря. Нуждаех се от сън.
Той стана и се протегна, за да прогони схващането на краката си.
- Готова ли си за още едно питие? Сода?
Последвах го в кухнята като от космически кораб със стоманеносиви секции. Въздухът ухаеше на кафе и тръпчив лимонов спрей. Хавиер пишеше нещо на компютърна клавиатура и само ми се усмихна за миг, а после се върна към задачата си.
- С какъв аромат е „содата"? - Знаех содата само като препарат за почистване на канали или нещо, което използваш при печене на тестени изделия, но за американците явно имаше и друго предназначение.
- Това е безалкохолна газирана напитка. - Айвс извади голяма бутилка лимонада. - Или
предпочиташ сок?
- Да, портокалов, ако има.
- Нещо за ядене?
Поклатих глава. Айвс сложи два сока и пакет бисквити на поднос и ме заведе обратно на дивана. Бях свикнала сама да взимам решения и се почувствах повече от жалка, докато се влачех след него, но засега можех само да чакам, за да разбера какво е намислил. Айвс отвори пакета и ми предложи бисквита. Решителността ми да не ям се изпари. Бисквитите бяха шоколадови и не се сдържах и си взех една.
Айвс все още не казваше нищо. Седеше, пиеше лимонадата си и гледаше през прозореца
гларусите, които обикаляха около кулата. Мълчанието му започваше да ме изнервя. Беше ли размислил, докато спях? Беше ли все пак решил да избере „трудния начин"?
- Е... какво искаш да знаеш?
- Защо дойде пак днес би било добро начало - отвърна той. - Знаела си, че нещата ми са
обгорени, но пак ме проследи и отново се опита да откраднеш от мен. В това няма логика, ако си искала новата технология на „Апъл", както твърдиш.
Преглътнах и кимнах. Трябваше да му кажа достатъчно, за да задоволя любопитството му,без да издам нищо важно.
- Да, разбирам, че ти се вижда странно. Проблемът е, че... не казах на моя Фейджин, както ти го нарече, че таблетът експлодира. Той нямаше да ми повярва или щеше да ме накаже... мен и...един човек, на когото държа.
Айвс смръщи чело и присви очи от подозрителност.
- И кой е човекът, на когото държиш?
Сега пък ревнуваше той. Това ми се видя странно окуражително.
- Един човек от моята група, който се държи добре с мен. Той беше жестоко осакатен и аз му помогнах да се възстанови. Отидох при него, когато някой трябваше да превърже ръката ми. - Избърсах облегалката за ръце на дивана с пискюла на голяма копринена възглавница. - Не е необходимо да се тревожиш за него.
Айвс се ухили.
- Толкова ли съм прозрачен? Е, добре, ами твоят Фейджин?
Притиснах възглавницата до гърдите си.
- Той не е добър човек.
Айвс въздъхна.
- Предположих.
- Много е властен. Трябва да го приемеш сериозно. - Видях, че Айвс не проумява това. Никой не „проумяваше" Пророка, докато нямаше нещастието пътищата им да се пресекат. - Все едно, той настояваше да открадна нещо от теб, но не каза точно какво иска. Когато не успях първия път, помисли, че днес ще ми провърви и ще открадна нещо от теб - паспорта или портфейла ти и той ще остане доволен. Не знаех, че айпадът и телефонът са необикновени. Чух го едва когато ти каза на Ингрид и Джоу.
Айвс потърка брадичката си, размишлявайки върху думите ми.
- Но защо ще иска да дойдеш пак при мен? Ако си ме мислела за обикновен турист, ти
можеше да откраднеш всякакви неща с дарбата си и да кажеш, че са мои. Кой щеше да разбере?
- Да, мина ми през ума, но Пророка...
- Кой?
По дяволите. В очите ми бликнаха горещи сълзи. Мислех, че ще мога да се справя с играта на въпроси и отговори, без да се запъна, а се провалих почти веднага. Станах, грабнах очилата си от масата и ги пъхнах в джоба си.
- Не мога да го направя, Айвс. Съжалявам. Ще пострадат твърде много хора, пък и вече имам достатъчно неприятности. - О, Боже, Пророка щеше да ме убие, ако разбереше, че съм споменала за него пред някого извън Общността.
- Седни, Фей.
- Не. Трябва да тръгвам. Пусни ме да си вървя! - Заобиколих го и се насочих към вратата.
- Хавиер! - извика Айвс.
- Тук съм. - Проклетият му брат беше в коридора и препречваше пътя ми към изхода.
Айвс ме забута към кухнята.
- Никъде няма да ходиш. Мислех, че си го разбрала.
Стоях между тях като човек, заклещен на половината разстояние по опъната над земята
жица, без да мога да тръгна наникъде.
- Не, ти не разбираш. Той ще ме нарани.
Айвс протегна ръка към мен.
- Фей, няма да позволя на никого да те нарани.
Бях заела поза за бягство до масичката за кафе. Отражението ми в огледалото на стената
показваше, че приличам на побъркана фея с щръкнала във всички посоки коса. Нищо чудно, че не ме приемаха сериозно.
- Ти не познаваш Пророка. Не е толкова лесно. Ако не бях откраднала водата ти днес, щях да съм мъртва. Той направи така, че да не мога да ям и да пия, докато не изпълня задачата. Той...прави някакви неща със съзнанието ти и те принуждава да се подчиняваш. Ако ме хване с теб,може да ми заповяда да те убия... или да скоча от някой мост... и аз ще го направя.
Айвс трепна. Вече не беше толкова уверен, че има отговор за всичко. Той погледна брат си, търсейки насърчение.
- Казах на Виктор да дойде колкото може по-скоро - потвърди Хавиер. Двамата използваха телепатия и ме изолираха.
- Престани! Как мислиш, че се чувствам, като знам, че говориш зад гърба ми? - Грабнах
купчина списания и ги запокитих към Айвс, мятайки ги като фризбита.
- Успокой се, Фей. Свободна си от този Пророк. Оставаш при мен. - Айвс изстреля снарядите си със спокоен тон, който в момента само ме настърви. Сега не беше моментът да бъда хладнокръвен и разумен!
- Остави това. Ами Тони? - Замерих го с възглавница.
Айвс я хвана.
- Тони?
- Приятелят ми! Не можеш да спасиш и него, нали? Ако не се върна до девет, той ще
пострада, а аз обещах да изпълня моята част от сделката. О, Боже! - Силите ме напускаха.
Прегърбих се и тръгнах към вратата.
- Хавиер? - Айвс се втурна след мен.
- Заемам се. - Хавиер сложи топлата си ръка на гърба ми и ме изпълни с успокояващото си докосване. - Тя е изтощена и няма сили, Айвс. Трябва да бъдем много внимателни с нея. Тя няма да може да издържи още дълго. Напрегната е и допълнителният натиск може да я сломи.
- Трябва да се върна - прошепнах.
- Не. - Айвс ме притисна до гърдите си и ме повдигна. - Твоят Фейджин може и да е силен, но трима Бенедикт далеч превъзхождат един Фейджин. Ти, Феникс Кориган, ще си легнеш да се наспиш и ще ни оставиш ние да се справим с проблема. Когато дойде Виктор, ще му кажеш къде да намери Тони и ще измислим нещо, за да не пострада.
- Мисля, че ни трябват Скай и Зед - измърмори Хавиер.
- Да, нека проверим дали могат да прекъснат почивката си. Мама и татко също. - Айвс ме
сложи на леглото и изхлузи обувките ми.
Хавиер се усмихна сухо.
- Защо не доведем тук цялото племе? Страхотна идея. Повикай и Трейс, Уил и Уриел, като си започнал.
- Тя е моята сродна душа, Хавиер. Нищо не е твърде много. - Той ме покри с одеяло.
- Да, знам, братко. Не исках да те ядосвам. Идеята за мама и татко е добра. Ще трябва
сериозно да поработим върху документи, за да измъкнем Фей оттук.
Те решаваха живота ми, сякаш аз нямах капчица здрав разум. Държаха се с мен като с човек,който постъпва в охраняемо отделение на клиника за психично болни. После сигурно щяха да нарязват храната ми и да ме хранят с лъжица.
Отметнах одеялото.
- Ти не разбираш. Те ще се досетят, че съм с теб. Не мога да остана.
Айвс ме зави отново.
- Не се тревожи за това, Фей. Ще се погрижим никой да не разбере къде си.
Те не ми оставяха избор, задушавайки ме с добронамерена, но невъзможна загриженост. Не исках да мисля какво ще се случи след девет часа. Трябваше да ги замразя във времето, но имах по-голям шанс да избягам, ако те смятаха да ме оставят сама. Трябваше да си мислят, че съдействам.
Хванах ръката на Айвс.
- Обещаваш ли?
- Да.
- Добре, ще си почина. - Сгуших се под одеялото и се опитах да изглеждам като добро
момиченце, което не планира бягство.
- Благодаря. - Айвс дръпна завесите и в стаята настъпи здрач. - Довери ни се, Фей. Ние ще
оправим всичко.
Доверие? В Общността се бях научила да нямам доверие на никого.
Двамата Бенедикт излязоха от стаята. Преброих до триста, но те не се върнаха. Вярваха, че ще лежа повече, отколкото трябваше. Не можех да чакам още дълго, загадъчният Виктор се прибираше. Той беше един от фамилията Бенедикт, с когото нямах намерение да се запознавам.
Нахлузих обувките си, отидох на пръсти до вратата и я открехнах. Те разговаряха тихо в
кухнята. Идеално. Промъкнах се до входа, надникнах и проникнах в мисловните им схеми.
Далеч от дразнителя на присъствието ми, Айвс се беше променил в спокойна, по-абстрактна плетеница от сиво, зелено и синьо като филигран на бръшлян върху мраморна колона. Внушителният му интелект обмисляше възможности как да ми набави паспорт, да ме вземе със себе си, когато тръгне за Съединените щати, и какво да направи, когато отидем там. Не изпитваше абсолютно никакво съмнение в бъдещето ни заедно. Де да беше така. Мисловната схема на Хавиер беше по-променлива, поток от глупави мисли и образи - скиорски писти,планини, хубавото момиче в „Глоуб тиътър" - всичките на фона на прозорец с цветовете на дъгата. Действах бавно и полека, все едно се вмъкваш в тесни джинси, сантиметър по сантиметър.
Дрямката на дивана беше възстановила донякъде обичайните ми сили. Без да съзнават, че са обект на потайна атака, двамата братя замръзнаха във времето. Не можех да рискувам да наруша деликатното равновесие, като пребъркам джобовете им, и се отправих към външната врата. Айвс я беше оставил незаключена, затова се измъкнах навън, без да се бавя повече.
Леко отпуснах хватката си върху съзнанията им. Ако ми провървеше, те дори нямаше да
забележат онези няколко секунди на разсеяност.
Придадох си вид, сякаш имам причина да съм тук, и тръгнах към асансьорите. Предположих, че стълбите са наблизо. Щом задействах алармата, когато отворех аварийната врата без ключ, щях да известя заминаването си, но се надявах, че ще имам достатъчно голяма преднина, за да ги надбягам. Планът ми беше да викам асансьорите на долните етажи, през които тичам, така че да се забавят, докато стигнат до двайсетия етаж. Братята можеше да изберат моя маршрут, но дотогава аз щях да се изгубя в бетонния лабиринт на Барбикан. Бях убедена, че на собствен терен като този, е невъзможно да ме надхитрят.
Докато минавах покрай единия асансьор, вратите иззвъняха и се отвориха. От кабинката излезе висок мъж с елегантен костюм, дълга, но гладко прибрана на опашка коса и проницателни сиви очи. Той сигурно беше третият брат. Почувствах затопляне в стомаха. От водораслите беше изплувала акула сред стадата дребни рибки. Лепнах неразгадаема усмивка на лицето си и благодарих на щастливата си звезда, че той не знае как изглеждам.
- Искате ли да задържа вратата на асансьора? - учтиво попита той и пъхна пръсти в пролуката между вратите.
- Не, благодаря. Отивам при приятелката си - безгрижно отговорих аз и посочих по-нататък в коридора.
Той тръгна, оставяйки вратите да се затворят, и пъхна ключа в задния си джоб. За един
безумен миг се запитах дали ми стиска да го замразя, но тъй като не знаех колко силни са
способностите му, не можех да рискувам. Оставих го да си върви и закрачих целенасочено, оглеждайки входа на стълбището, докато минавах. Виктор влезе в апартамента и затвори вратата.
Сега или никога. Втурнах се обратно, блъснах металния лост, за да отворя аварийната врата и изскочих през нея толкова бързо, че алармата започна да звъни едва когато тежката врата се затвори с трясък. Стълбището беше грозно сиво пространство, което миришеше на бетонни паркинги, съвсем различно от луксозния коридор. Стигнах до по-долния етаж и натиснах копчето на асансьора. Чух бръмченето, когато кабинката, която беше използвал Виктор, започна да се движи. След това повиках всички асансьори. Два етажа по-долу повторих тактиката на забавяне. Само за това имах време. Братята Бенедикт нямаше да губят ценни секунди да чакат асансьорите, когато разберяха, че съм избягала по стълбите. Имах съвсем малко време, докато те измислеха план да ме заловят.
Двайсет етажа е страшно дълъг път. До единайсетия вече не бях в състояние да се
съсредоточа върху стъпалата, които се бяха превърнали в абстрактни линии, и едва не се спънах.
Звуците на преследване не помогнаха на концентрацията ми. Братята Бенедикт не викаха и не вдигаха шум, а неумолимо се спускаха надолу по стълбите като военен взвод на тренировка за годност. Разбира се, помага, ако приятелите ти разговарят чрез
телепатия.
„Фей, прекрати това безумие!"
Значи Айвс беше решил да се опита да се свърже с мен. Очаквах, че ще го направи по-рано,но предполагах, че той и братята му са били твърде заети да планират как да ме пресрещнат.
Разчитах, че те не са помислили, че знам за подземния гараж под първото ниво. Докато единият чакаше да ме хване във фоайето, след като беше успял да се качи на някой от асансьорите, аз щях да се измъкна покрай него на долния етаж.
Първи етаж. Подземен етаж. Блъснах вратата, спънах се в прага и влязох в тъмния лабиринт на паркинга. Завих рязко наляво и побягнах към центъра Барбикан. Знаех, че ще ме забележат много по- трудно в тълпата, отколкото на безлюдните тротоари покрай задръстените с коли улици. Пешеходните алеи към художествените комплекси се изпълваха с хора, които отиваха да вечерят в ресторантите, преди да започнат вечерните представления. Гладки правоъгълни езера отразяваха очертанията на сградите наоколо. Водата беше леко набраздена от няколко оптимистични патици, които плаваха на повърхността. Вмъкнах се пред голяма група германски туристи и забавих крачка. Бягането само щеше да привлече внимание към мен.
Дишах учестено и се опитвах да се държа нормално. Улових една жена с червена рокля да ме гледа с любопитство, докато се разхождаше, хванала под ръка съпруга си.
Усмихнах и се глуповато и размахах ръка, за да охладя лицето си.
- Знаете ли колко е часът? Тревожа се, че закъснявам.
Тя разбра защо бързам и погледна часовника си.
- Пет и половина.
- Благодаря. Да, закъснявам. - Усмихнах и се на раздяла и хукнах покрай квадратните
бетонни саксии, преливащи от летни цветя.
Айвс ми беше подарил огнени цветя. Никой преди него не се беше сещал да го направи.
„Фей, моля те, кажи ни къде си! Не ти се сърдим. Искаме само да ти помогнем."
Нямаше да отговоря, защото той можеше да усети накъде съм се отправила от някоя моя
блуждаеща мисъл.
„Фей, моля те! Не опитвай това."
Центърът Барбикан отговаряше на името си и приличаше на съвременна крепост от
кафявосив бетон. Изглеждаше толкова окаян, че не разбирах как се е измъкнал безнаказано архитектът, който го е проектирал. Големите градове бяха достатъчно отчайващи и без сгради,които те хвърлят в дълбока, неизлечима депресия. Интериорът беше по-свестен - просторни фоайета за смесване с мишените и дискретни кътчета, където да провериш какво си задигнал от някоя дамска чанта. Всичко беше организирано много добре за хората с моята професия. Бях чувала посетители да отбелязват, че театрите и концертните зали са превъзходни, но онези като мен не ходеха там, за да видят тези места. За нас цялата драма се случваше извън сцената.
„Фей, не се отказвай от нас, преди дори да сме имали шанс!" Молбите на Айвс ставаха все
по-отчаяни.
Съзрях табелка за дамски тоалетни, слязох по стълбите и влязох вътре. Убежището вероятно не беше много хитро, но се съмнявах, че ще нахлуят тук освен ако не са сигурни, че съм там.
Застанах пред умивалника и се втренчих в отражението си, откъдето ме гледаше раздърпано момиче с обезумели очи. Необходимо ми беше сериозно преобразяване, ако не исках хората да се обръщат след мен. Бях заразяла чантата си в апартамента на братята Бенедикт, затова трябваше да направя всичко възможно със сапун, кърпи за ръце и пръстите си. Пригладих косата си и наплисках с вода лицето си. После си спомних, че нося очна линия и гланц за устни - едно от предимствата на размъкнатите дрехи са широките, безформени джобове. Гримирах се и заприличах повече на себе си. След това влязох в едната кабинка, смъкнах ципа на полата си,изхлузих я и останах по къси панталони. Разкопчах бялата си риза и я завързах под гърдите си.
Имах чувството, че съм цирков артист, който изпълнява номер „бърза промяна" - та да,
смотаната Уенди вече я няма, сега пред вас е елегантната Феникс, възкръснала от пепелта.
Навих полата и я пъхнах под мишница. Смятах да я изхвърля в първия контейнер за боклук,който видя.
Отново се погледнах в огледалото и останах доволна от преобразяването си. В тоалетната влязоха две възрастни жени, които се намръщиха на разголения ми стомах. Да, бях се издокарала както трябва.
„Фей, знаем, че си в центъра Барбикан."
Как бяха разбрали? Или само предполагаха и се надяваха, че ще се издам? Въпросите се
смесиха със съмненията ми и се завъртяха в главата ми. Имах ли друг избор? Чувствах, че да оставя сродната си душа, дори това да беше за негово добро, беше като да отрежат ръката ми.
„Виж, престани да ни мотаеш насам-натам и нека се срещнем. Стоя до магазина на
приземния етаж."
Да, да, а братята му дебнеха на другите изходи. Не бях вчерашна.
„Да те моля ли искаш?" Айвс се ядосваше. Не можех да го обвиня. Бях го засегнала там,
където беше уязвим - увереността му във взаимоотношенията с момичетата - и съжалявах за това. Той беше съвършен и не трябваше да се срамува. Но Айвс не можеше да бъде мой. „Не можеш ли да ми дадеш само един малък шанс?"
Съжалявам, няма да стане. Не и в моя свят. Единственият му шанс беше да стои далеч от мен,за да не го заразя с живота си.
Погледнах се за последен път в огледалото. Можех да го направя. Излязох от дамската
тоалетна, отправих се към изхода на приземния етаж и изпратих едно последно пожелание.
„Бъди щастлив, Айвс."
Голяма грешка. Изведнъж се заковах на място. Айвс стоеше със скръстени на гърдите ръце, а братята му бяха от другата страна, точно срещу тоалетните. Той ме беше подвел да мисля, че е на горното ниво.
„Хубава си. Харесвам новия ти вид." Тонът му обаче загатваше, че изобщо не му харесва.
Звучеше така, сякаш трябваше да бъде завързан и да му дадат успокоителни.
„Как ме откри?"
„Спомняш ли си за уникалната енергийна сигнатура?"
Обмислих набързо възможностите си за избор. Ако се върнех и ги изчаках да си тръгнат, те щяха да нахлуят при мен. Ако отидех с тях, Пророка щеше да нарани Тони довечера и после да ме погне. Ако използвах дарбата си върху братята Бенедикт, те знаеха как да се съпротивляват, пък и наоколо имаше твърде много хора.
Четвъртата възможност за избор беше да вдигна шум. Те не можеха да задърпат едно момиче на публично място, ако крещя и ритам. Въпреки че не обичах да привличам внимание към себе си,моментът ми се струваше подходящ да започна да се уча да го правя.
„Дори не си го помисляй или Виктор ще ти въздейства с дарбата си" - предупреди ме Айвс,който сигурно беше отгатнал намеренията ми, съдейки по тайните ми погледи из фоайето.
И после се появи пета възможност, каквато никой от нас не очакваше. Иззад братята
Бенедикт излязоха Еднорог и Дракон и бързо ги подминаха, преди да ги забележат.
- Фей, радвам се да те видя! - с престорена дружелюбност каза Еднорог. - Помислих си, че ще закъснеем за концерта. Хайде, идвай. - Той ме хвана за едната ръка, а Дракон - за другата.
Сега, след като вече се беше случило, не бях сигурна дали искам това спасение.
- Кои сте вие, по дяволите? - опита да се намеси Айвс, но Виктор го задържа с красноречив поглед. Шумното спречкване в Барбикан не вещаеше нищо добро за никого от нас.
- Ние сме нейните братя. - Еднорог стисна болезнено ръката ми. - Няма да я видиш повече.Извинявай, ако леките и пръсти са те притеснили. Тя ще бъде наказана за това. - Еднорог очевидно мислеше, че става дума за объркала се кражба. В това имаше логика. Защо иначе трима американци биха ме преследвали из Барбикан? Той измъкна полата изпод мишницата ми и я тръсна. - Нещата не са в нея, затова предлагам да провериш в дамската тоалетна. Вероятно ги е скрила там.
Дракон изви ръката ми зад гърба.
- Сбогувай се с приятелите си, Фей. За съжаление, тя не може да остане да си играете.
Не казах нищо.
- Хайде, сбогувай се!
- Чао. - Боже, беше ми писнало от заядливи мъже.
Златната гривна на китката на Дракона започна да блести от горещина.
- Какво става? - Той пусна ръката ми и изхлузи гривната, която се разтопи и се превърна в
сплескан диск върху плочките.
Айвс го погледна предизвикателно.
- Никой не наранява Фей.
Грешка. Всички постоянно го правеха. Но Айвс сбърка като разкри, че е савант, и това тласна сблъсъка в ново измерение. Дракон изпрати поглед-стрела към скулптурата от метал и стъкло, надвиснала малко зад братята Бенедикт, която разпръсквайки болтове, се наклони застрашително над тях, притеглена от силата му.
- Айвс! - изпищях.
Тримата Бенедикт се хвърлиха встрани от пътя и. Скулптурата се разби на земята и се
сплеска като изхвърлена на брега медуза, превръщайки се в бъркотия от отломки и тел.
Последвалата суматоха от писъци и длъжностни лица, които се втурнаха към мястото на
произшествието, ни позволи да се измъкнем. Еднорог и Дракон изскочиха от входа на
подземната улица, преди братята Бенедикт да имат време да се изправят на краката си. Еднорог вдигна ръка и едно такси се отдели от редицата и спря пред нас. Изпитах неистово желание да се изсмея като луда. Второто ми возене на такси беше последвало много бързо след първото. Боже, какъв вълнуващ живот водех.
„Айвс, добре ли си?" Трябваше да знам.
„Да, само няколко драскотини. - В гласа му прозвуча облекчение, че се интересувам. - А ти
добре ли си, Фей? Кои са тези хора?"
„Братята ми, може би. - Таксито потегли и аз се свих в ъгъла на задната седалка и допрях
глава до стъклото. - Сбогом, Айвс. Беше ми приятно, че се запознахме. Съжалявам, че не излезе нищо."