Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 1

Начало на четвърти урок.

-Адептка Риате - умореният глас на главата на нашето учебно заведение караше да
тръпне нещо дълбоко вътре в теб, - не очаквах, че ще ми се наложи отново да повдигам този
въпрос, но... вие нали разбирате, че за подобно нещо трябва да ви изключа?
Великият Риан Тьер, член на ордена на Безсмъртните, Първи меч на империята, магистър
на Тъмната магия и Изкуството на Смъртта, този единствен, при вида на когото
пребледняваше даже Тесме, уморено ме гледаше с угаснали черни очи. Изпито, като че ли
потъмняло лице, напукани, като че ли обветрени устни и мълчалив въпрос във взора.
-И още дълго ли имате намерение да си мълчите? - гласът му беше дрезгав и, май че,
прегракнал от простуда.
Аз наведох глава. Не ми се искаше да обяснявам нищо в присъствието на други хора, а
освен нас в кабинета се намираха магистър Тесме, капитан Верис, лейди Орис и нашият
главен библиотекар, господин Бибор. Като се има предвид, че ме бяха спипали докато
разбивах хранилището на библиотеката, при това хранилището, предназначено само за
преподаватели с ранг не по-нисък от магистър, а и бях използвала и проклятие върху
господин Бибор, наистина ме заплашваше изключване.
-Аз много съжалявам, лорд-директор - казах тихо, отново навеждайки глава.
Наистина съжалявах за случилото се, но Дара категорично и грубо беше отказала да ми
помага. Магистър Тесме на всичките ми въпроси отговаряше доста рязко: „Не си пъхайте
носа в това, адептка Риате!". Риан... Риан не се беше появявал четири дни, два от които аз
бях прекарала под домашен арест. Правилата в академията бяха строги, а аз ги бях нарушила.
Не бе помогнало дори застъпничеството на Окено, който и сега чакаше зад вратата.
-Вие съжалявате - Риан тежко въздъхна. - Това ли е всичко, което бихте искала да ни
съобщите, адептка Риате?
Аз бих искала да кажа много повече, но не пред всички.
-Добре - посърнало произнесе лорд-директорът, - вървете, адептка.
Отмятайки глава, невярващо погледнах към него, обаче магистърът не ме удостои и с
поглед. А, не, като че ли почувствал, че се взирам в него, той ми обърна внимание, но само за
да напомни:
-Свободна сте.
Нищо не ми оставаше, освен да се врътна мълчешком и да изляза, наистина, беше ми
нужна цялата сила на духа, за да си наложа да не тряскам вратата.
А в секретарския кабинет ме чакаше Окено, който, изпреварвайки лейди Митас, тихо,
почти утвърдително попита:
-Изключи те.
Сдържайки сълзите си, почти беззвучно отговорих:
-Не зная.
Старши следователят поклати глава и за пореден път ме укори:
-И защо ти трябваше да се навираш там?
-За отговори - гласът ми трепереше, брадичката също.
-Риате-Риате, има неща, в които такива беззащитни като теб е най-добре да не се пъхат.
До къде я докарахте само с кражбата на онази пластина, Риате! Загинаха двама дроу, на вас
едва не ви видяха сметката, в схватката с каррагите бяха ранени деветима стражи. И всичко
това, само заради една тъпа и необмислена постъпка!
Какво можех да отговоря? Че искахме сами да разкрием тайната, и че и двамата с Юрао
сега си плащаме за действията? Офицер Найтес беше отстранен от работа, а аз, съдейки по
всичко, явно ще бъда изключена. Нас просто доста грубо ни поставиха на място. В това, че
ние самите не сме особено съгласни, че това е нашето място, никой не се съмняваше, но
мнението ни съзнателно и напълно го игнорираха.
-Аз ще поговоря с лорд Тьер - меко произнесе Окено, - но дори да те изключи, ще дойдеш
на стаж в Дневната стража, след година ще влезеш в академията на стражата, седем години и
ще си при нас, Дея. Ти си следовател по природа, така че без работа няма да те оставя.
-Благодаря, но... ние с Юрао планираме да се занимаваме с частни разследвания,
майстор Окено.
-За частните разследвания са нужни опит и знания, Дея, тях можеш да ги получиш само в
Нощната или в Дневната стража. Въпреки, че на теб ти е по-близка Нощната, Дневните не се
занимават със случаи с магическа съставляваща.
Речта му беше прекъсната от Верис, която открехна вратата и покани старши следователя
в кабинета при директора. А аз унило се затътрих към женското общежитие.
Загръщайки се в наметалото, безучастно прекосих двора, без веднага да обърна внимание
на групичката, която вървеше така, че да ме пресрещне. И сигурно не бих я забелязала, ако не
се чу ехидното:
-Охо, кой идва, нима самата почтена ковачка Горт! - беше невъзможно да не позная този
глас.
Вдигайки поглед, аз видях Ригра, двамата й братя и слуги с куфари - утре започваха
лекциите, така че пристигащите в академията след ваканцията адепти не ме удивиха. Не се
учудих и на „поздрава" й, тъй като за познанството й с леля ми Руи вече бях наясно. Но нямах
никакво желание да се карам с нея, и затова, изпреварвайки ги, забързах към общежитието.
-Мръсната сервитьорка игнорира висшето общество? Въпреки, че няма на какво да се
учудваме - тя, любимката на директора, да не кажем любовница, сега е почтена жена, почти
ковашка съпруга - това беше големият брат на Ригра.
-Ей, Дейка-сервитьорка, ти какво, съвсем ли си загуби гласа от щастие? - а това беше
малкият.
Аз спрях, и нищо, че очите ми бяха насълзени, а сърцето ми се късаше на части, бавно се
обърнах към подлото семейство Дакене. И едва не подскочих от изненада, тъй като зад
противната троица се възвишаваше лорд Еллохар, когото нашите местни аристократи не бяха
забелязали. На мен, обаче, магистърът весело ми намигна, и притискайки пръст към устните
си, призова към мълчание.
Честно казано, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта изглеждаше странно -
носеше само черен тънък пуловер с висока яка и черен панталон. А като се има предвид, че
не беше лято, а Ригра и братята й, омотани до ушите в кожени палта, все пак потреперваха от
поривите на ледения вятър, дрехите на Еллохар наистина изглеждаха не на място. Но за
сметка на това, усмивката му беше същата - познатата ми весела и доста лукава, и аз неволно
се усмихнах в отговор.
-Странен й е нещо погледът, а и се хили сама. Ти да не си се чалнала случайно, а? -
големият брат на Ригра пристъпи към мен. - Ей, изрод, отговаряй, когато към теб се обръщат.
От лукава, усмивката на магистъра се превърна в една такава, хищна.
-Явно й се иска пак да я научим на добри маниери, нали, Дейка? - малкият заплашително
се приближи.
Еллохар моментално престана да се усмихва и мрачно се поинтересува:
-Риате, за какво става дума?
Семейство Дакене подскочи от изненада, слугите изпуснаха куфарите, а Ригра, виждайки
магистъра изохка и стресната се сгромоляса в снега. Еллохар дойде по-близо, заставайки по
този начин между братята, и дружелюбно прегръщайки ги през раменете, подчертано весело
попита:
-Какво, зайчета, обичаме юмручни боеве, а? - младите аристократи се сляха по цвят със
снега. - Мълчите, а смелчаци? И правилно правите, щото с мъчения разговорите винаги по-
задушевни излизат! - сега и двамата братя Дакене се тресяха от ужас.
Избухна син пламък.
Когато от него излязоха двама адепти на Смъртта, най-младият Дакене падна на колене и
зави, но магистърът изобщо не се впечатли:
-Хайде-хайде, радост моя, за всичко в този живот се налага да се плаща, за това, че ти
харесва да биеш слаби жени - също. Радвай се, че тази разплата ще е толкова весела и
увлекателна, ето, питай адепт Горхе, той ще ти каже!
Първият от появилите се гадно се усмихна и зададе само един въпрос:
-Да го използвам за контролната или за курсовата?
-За реферата по История на изтезанията - Еллохар щастливо се усмихваше. - Орвес,
хващаш втория за ушите и го даваш на адептките от първи курс, те именно днес упражняват
много интересни удари. Болезнени за мъжкото... самолюбие. По залез слънце да ги върнете
в родното гнездо. На родителите съобщете, че ако имат претенции, могат да ги предявяват на
мен. Лично. Това е.
Виещите и хлипащи Дакене ги отмъкнаха в синия пламък, към ревящата Ригра се
обърнаха и вежливо съобщиха:
-С вас, адептка, ще се занимава директор Тьер, за този инцидент аз ще го уведомя лично.
А сега се разкарайте от очите ми!
Ригра толкова бързо сигурно никога не беше тичала. Слугите, сграбчвайки куфарите, се
втурнаха след нея, а посред двора ние с Еллохар останахме сами, и аз се опасявах за това, което мога да очаквам от магистъра. Оказа се, че съм била права.
-Риате, пак ли пускаме сополи? - лениво се поинтересува той.
Аз неволно подсмъркнах с нос и му напомних очевидното:
-Зима е, все пак.
-И? - магистърът вдигна вежда. - Това да не би да е уважителна причина за усилено
сополоотделяне? Риате, с тези темпове сополите и до устата ти ще стигнат, а това вече е не
само жалко, но и страшно отвратително зрелище. Ще обядваш ли с мен?
Отрицателно поклатих глава и се опитах всичко да обясня, започвайки с:
-Аз съм под арест и...
-Считай, че си избягала - прекъсна ме Еллохар.
Избухна син пламък.
Когато пламъкът угасна, се озовахме в кабинета на магистъра в същата онази Школа за
Изкуството на Смъртта. А прозорецът този път беше отворен и аз дочух отдалеч:
-Нападайте, милорд - командваше женски глас със същия тон, който използваше Верис,
когато даваше начало на сутрешния крос.
-Не-е-е - захленчи страшно познатият ми глас на младия Дакене.
-Нападайте!
Задавен вопъл, а след това отново заговори жената:
-Ключът „Мъртва примка" позволява да се нанесе максимална вреда на нападателя с
минимални усилия и загуба на време...
Еллохар се приближи към прозореца, затвори го, и при това с коварна усмивчица, след
което се обърна към мен и попита:
-Чай, сок, носна кърпичка?
-На мен това място изобщо не ми харесва - честно си признах аз.
-Вижда се - Еллохар, леко навел глава, с интерес ме наблюдаваше. - Риате, ти нощем
изобщо спиш ли?
Отрицателно поклатих глава, приближих се към вече познатия ми диван, седнах и
осъзнах, че наистина носна кърпичка няма да ми е излишна. И не само една.
-Той не се бе появявал четири дни - изстенах аз, - четири дни... Мен не ме пускаха да
изляза от академията... Дара нищо не знае, Тесме знае, но не казва... А аз бавно откачах от
тревога и несигурност. Той къде е? Какво става с него? Защо не идва? Как е завършило
разследването на Безсмъртните в Ардам? Въпроси, въпроси, въпроси... и никакви
отговори... А освен това се безпокоях за него, това беше една такава постоянна,
подлудяваща, ужасяваща тревога за него... - аз изхлипах. - Не мога така повече...
Еллохар се приближи, седна до мен, прегърна ме през раменете, протегна ми носна
кърпичка и замислено се оплака:
-Истерика в обедното меню не се предвиждаше, но аз съм готов да се жертвам. Давай
нататък.
-Ами, нищо - рязко си поех дъх аз, след язвителната забележка си спомних с кого
всъщност разговарям и се опитах да стана.
-Сядай - да стана така или иначе не ми позволиха, обгърнаха раменете ми по-плътно и
продължиха да се гаврят: - Какво значи „нищо"? Ти не ми се прави на света вода ненапита,
хайде сега, ясно, подробно и чистосърдечно си признай как се реши да ограбиш родната
академия? - той се разсмя и добави: - Да можеше да видиш изражението на Тесме, когато
при взлома се включи амулетът му, магистърът едва не се гътна от разрив на сърцето, когато
осъзна степента на твоята наглост.
Аз се изчервих.
-Срам ли те е? - насмешливо се осведоми магистърът. - Хайде сега, с твоя опит в
грабежите от кабинета на уважаемия Тесме, не може да става и дума за какъвто и да било
срам. А това, че те спипаха, това си е обидно, да.
Направих още един безмълвен, но решителен опит да стана, но и този път ме удържаха.
-Тихо, по-полека - и Еллохар, вече без подигравателни нотки обясни: - Тьер се изплаши за
теб, Дея. Той ужасно, до побъркване, се изплаши за теб.
Престанах да се дърпам, а магистърът продължи:
-А аз те предупреждавах да не се замесваш в това, Риате, като че ли чувствах! Вие с дроу
излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите никой не се церемони.
Умните, когато осъзнаят къде са се напъхали, веднага отстъпват, а ти и Найтес продължихте.
И най-голямата глупост беше тази история с пластината. И поне само да я бяхте отмъкнали,
ама не! Много по-лошо, Риате, вие се издадохте, че тя е у вас!
Тежко въздъхнах и заинтригувано промълвих:
-Как са свързани онзи артефактор, у когото беше първия медальон на Тьер и убитият
гном, който освен втория медальон, криеше и пластината и...
На мен рязко ми запушиха устата, почакаха докато престана даже да се опитвам да се
освободя и грубо попитаха:
-Риате, ти как си със слуха?
Много съм си добре със слуха, помислих си аз, но не се заех да осведомявам Еллохар по
въпроса.
Махайки ръката си от лицето ми, магистърът се замисли и след това изведнъж попита:
-А какви отговори си мислеше, че ще намериш в забранената библиотека?
Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта беше първият и единствен, който ми
зададе този въпрос, навярно затова и му отговорих:
-Всичко това някак е свързано - кражбата на артефактите на рода Тьер ми напомни много
историята, която ми разказа една вампирка, за кражбата на артефакта от клана на
метаморфите.
-Идващите в съня? - оказа се, че Еллохар знае за случилото се.
-Да - аз замислено мачках кърпичката, - а после изведнъж артефактите изплуват в
императорската съкровищница... Изглежда невероятно, но родът може да бъде победен само
от по-силен род, така че поне тук има някаква логика и не е ясно само едно нещо - за какво
са му били нужни тези артефакти на императора - Еллохар мълчеше, а аз продължих: - А
след това, някаква група лица краде артефактите и се пръсва из цялата империя... И на пръв
поглед, като че ли не може да има нищо общо между артефактор, гном и маг... Нищо, освен,
очевидно, участието в тази кражба. И изобщо не е ясно защо са я извършили, след като не са
получили никаква полза? Те не са се опитвали да продадат артефактите, не са се опитали да
ги предадат на същите тези Заклинатели, и аз имам чувството, че са искали просто да ги
скрият... - аз си спомних трупа на гнома-кожар и с моментално прегракнал глас, добавих: -
Да ги скрият с цената на собствения си живот. С каква цел?!
С учтиво наведена глава, Еллохар ме слушаше замислено и погледът му, този път, беше
внимателният и проницателен поглед на изключително опитен и мъдър лорд...
-И няма ли да ми запушвате пак устата? - с горчива насмешка се поинтересувах аз.
Той само провокативно присви очи в отговор, а след това тъжно се усмихна.
-Да вървим - ставайки, магистърът ми протегна ръка. - Аз съм гладен, а няма да е зле и
ти да хапнеш нещо.
Обядвахме в столовата на школата. Ако изобщо на това място можеше да му се сложи
етикет „студентска столова", аз по-скоро бих го нарекла „ресторация". Уютна зала в
имперски стил, кръгли масички, застлани с белоснежни покривки, излъскани прибори и
безукорно обслужване, да не говорим пък за менюто за всеки вкус.
Ние седнахме на една от масите до прозореца, и едва се бяхме настанили, когато, облечен
в униформа на школата сервитьор, ни приветства, а след това ни подаде списъка с ястия, и
зачака да си изберем.
-За мен, както винаги - лениво измърмори лорд Еллохар, - но, струва ми се, че на дамата,
би следвало да предложите по-консервативно меню, не мислите ли?
Сервитьорът - полувампир неочаквано пребледня и измънка: „Най-покорно моля да ме
извините", внимателно измъкна от ръцете ми тъничката книжка със златни букви, жалко, че
аз даже не бях успяла да надзърна в нея.
-Можеш да ми се довериш, на твое място аз не бих се разстройвал - утеши ме магистърът.
-Обичам да разглеждам менюто в различни заведения, това винаги е интересно - отзовах
се аз.
-Добре - Еллохар загадъчно се усмихна, - ще помоля да ти го донесат отново... след
обяда.
Появи се сервитьорът, донесе явно набързо избърсана от прахта папчица, на която се
мъдреше името на столичната ресторация „Семарон".
-И тук, при вас, ще ми приготвят каквото и да е от ястията в списъка? - с подозрение
попитах аз.
-Без съмнение - злобно усмихвайки се, произнесе магистър Еллохар.
Полувампирът едва забележимо преглътна. На мен изведнъж ми стана жал за него и за
готвачите, затова поисках най-простото:
-А може ли да поръчам омлет със зеленина?
На някого явно му олекна и той с благодарност ме попита:
-Какво бихте искали от напитките?
-Просто чай, какъвто и да е - припряно отговорих аз.
-Не искаш ли вино? - предложи лорд Еллохар.
Очите ми веднага се напълниха със сълзи, сърцето ми се сви в спазъм и аз тихо
прошепнах:
-Не, благодаря.
Хвърляйки ми насмешлив поглед, Еллохар заповяда:
-Бяло, от моите запаси. И между другото, умирам от глад.
За първи път виждах сервитьор да се придвижва бегом, като при това, развиваше
прилична скорост. И никога не се беше случвало поръчката да я донесат почти моментално.
Аз не бях успяла да сложа салфетката на коленете си и да я разгладя, когато полувампирът се
върна с поднос и започна ловко да сервира масата. Както се оказа, магистърът беше
солидарен в кулинарните си пристрастия с Риан и за него бяха донесли месо. Наистина,
парчето се оказа почти сурово, но явно така и беше замислено, поне Еллохар изглеждаше
достатъчно доволен от ястието. Аз също - въздушният омлет изглеждаше много апетитно и
чаят беше точно такъв, какъвто го обичах - с клонче карриса. А след това вампирът ловко
сипа от виното в чашите. Аз възмутено го погледнах, и понечих да го спра да налива в моята
чаша от напитката, но тогава видях... „не пий" - само с устни прошепна сервитьорът.
Едва не се задавих от възмущение, изстисках жалка усмивка на лицето си и със спаднал
глас попитах:
-А може ли да ми донесете някакъв десерт към чая?
-Разбира се, милейди - вампирът церемониално се поклони и се отдалечи.
Сърцето ми изплашено се блъскаше в гърдите, дланите ми изстинаха, нямах вече желание
да сложа и залък в уста. Тези аристократи с тяхното вино...
-Предлагам да вдигнем тост - Еллохар вдигна бокала си, - за прекрасната избраница на
лорд Риан Тьер! - с подозрение гледах магистъра, а той ми се ухили и съобщи: - Не е вежливо
да не поддържиш такъв чудесен тост, Дея. Хайде, само една глътчица.
С трепереща ръка взех чашата, опитах се да се усмихна и я поднесох към устните си.
Всъщност, не е никак трудно да имитираш малка глътка, а аз доста се постарах всичко да
изглежда напълно естествено. Неестествен в тази ситуация беше само втренченият поглед на
магистъра, а след това, той на един дъх пресуши собствената си чаша. И ние започнахме да
се храним, аз - стараейки се да не потръпвам нервно, а лорд Еллохар - обядващ с грацията на
истински благородник.
А след това започнаха странните неща:
-В тази ситуация, най-просто би било да те обявя за моя годеница, Дея. Аз успях да
измамя малкия народ, а и Тьер бих ми повярвал. И тогава ти би била в безопасност, Тьер от
яд би изринал и изпод земята тази шайка заговорници, аз бих си изиграл партията, а след
това бих те върнал на Риан. Великолепен и безотказен план, Дея, най-добрият възможен,
като се имат пред вид обстоятелствата. Съществува обаче едно малко „но" - ти ми харесваш.
И за мое искрено съжаление, ми харесваш малко повече, отколкото просто като избраница
на най-добрия ми и, всъщност, единствен приятел. Бих могъл да кажа, че ти си необикновена
личност, че на теб е трудно да не ти се възхищава човек, но... - той отново си сипа вино, - ти
ми харесваш. А такова нещо в живота ми се е случвало само веднъж и аз я ... загубих.
Потресено се взирах в магистъра, той напрегнато ми се усмихна, вдигна чашата си за
поздрав, отново изпи всичко до дъно и режейки месото си на парченца, продължи:
-Ако на мястото на Тьер беше някой друг, който и да е, действията ми щяха да са
очевидни, а така се намесва солиден нравствен елемент и аз просто нямам право да постъпя
така жестоко с този, който е спасявал живота ми с риск за собствения. По този начин,
вариантът с безкръвното решение на проблема отпада и то само благодарение на моята
неувереност в собствената ми сила на волята. Всъщност, трябва да си призная, че добрите
момичета винаги са ми били слабост. Но хайде да не се говорим за това.
Магистърът омайващо ми се усмихна и за известно време се съсредоточи върху обяда си.
Едва след като отново си наля вино, продължи:
-Това, което истински ме поразява у теб, Дея, е, че дори когато разполагаш с минимално
количество факти и изходни данни, умееш да правиш толкова верни изводи. Изключително
точни изводи. Впрочем, това не е толкова важно - Еллохар изпи всичко, а след това
замислено произнесе: - Имам чувството, че някой е започнал грандиозна игра и управлява
ситуацията, манипулирайки действащите лица. Едно такова, неприятно усещане, да ти
кажа... Знаеш ли, много отдавна имаше такъв случай, когато една абсолютна случайност,
нелепица, дори бих казал, ми отвори очите за мащабен заговор с цел унищожаването на
императорската династия. Някой би казал, пълна глупост, но... водейки разследването, аз за
първи път изпитах чувство на ужас. И аз потръпвах от страх, мислейки си, какво би станало,
ако една от моите адептки не беше обърнала внимание на тази странна закономерност, която
другите просто бяха пренебрегнали.
Барабанейки с пръсти по масата, като че ли за да се откъсне от неприятните спомени,
той впи в мен втренчения си поглед и тихо обеща:
-Аз ще отговоря на въпросите ти, Дея, жалко, че ти никога няма да си спомниш за този
разговор, но поне ще престанеш да се терзаеш от напразни опасения. И така, първо:
разследването в Ардам не ни даде нищо. Абсолютно. Този проклятийник, който беше
излязъл на лов за дроу от Нощната стража, както си беше посерко, така посерко издъхна. Ти
следващия път, по-полека с проклятията. Между другото, се оказа, че той е човек,
чистокръвен и обикновен, дори не маг, но наистина, не беше и от коренните жители на
империята, а органите за контрол на имигрантите не го опознаха. Нишката се скъса. Второ -
Безсмъртните също нищо не намериха. Изобщо. Единствените следи от магия бяха свързани
с каррагите, по-точно с призоваването им. Като се имат предвид показанията на Ерха, можем
да предположим, че след като си е дала сметка, че първият карраг с вас няма да успее се
справи, тази твар, в която, както предполагаме се е намирала морска вещица, е извикала още
три представители на морския свят. Но тъй като духът-хранител блокирал магията,
предприемайки мерки за съхраняването на поверената му територия, на нея й се наложило
да ги извика на площада. От там те пълзяха към вас.
Площадът, на който в онова утро стояхме с Риан! Бях повече от сигурна, че вещицата е
била там и ни е наблюдавала. Изведнъж наистина ми се прииска да пийна вино.
-Ти пребледня - Еллохар ехидно се усмихна и добави: - Да знаеше само какво му коства
на Тьер твоето незабравимо изпълнение. А аз лично дълбоко съжалявам, че не видях лицето
му в момента, когато главата на ордена го е попитал как така Риан е изпуснал вещицата.
„Затова пък е жив и невредим" - упорито твърдях пред себе си.
-Недей да го жалиш - Еллохар протегна ръка и ме чукна с пръст по носа, - Тьер ще се
оправи с всичко, той е упорит и настойчив и не намира покой, докато не сложи всичко на
място по рафтовете.
Изви се адски пламък.
Риан се появи посред столовата, огледа се, видя ни, погледът му се плъзна по бутилката с
вино, очите му моментално се присвиха, и докато се приближаваше, магистърът фиксираше
неотклонно с поглед Еллохар. Не знам как отреагира на приближаването му директорът на
Школата за Изкуството на Смъртта, защото без да мигам, гледах лорд Тьер, който отново ме
игнорираше.
-Еллохар - гласът на магистъра беше станал още по-пресипнал, явно гърлото му беше
наистина възпалено, - аз дори не искам да се замислям за предупреждението на майка ми по
отношение на теб.
-Кое именно? - с безразличие се поинтересува Еллохар и даде знак на сервитьора, а
когато той се приближи, произнесе: - Вие сте наясно с предпочитанията на лорд Тьер - а
след това отново се обърна към лорд-директора: - Риан, аз те познавам вече дванайсет
години и лейди Тьер винаги има някакви предупреждения, които ме касаят. Какво е този
път?
Правейки се, че не разбира намека му, лорд-директорът се наведе, леко докосна устните
ми със своите, след това си донесе стол и седна близо до застиналата от осъзнаването на
получената информация мен.
-Нещо станало ли е? - вежливо се осведоми Риан.
Аз отрицателно поклатих глава, все още без да свалям очи от него.
-Пребледняла си - магистърът едва осезаемо ме погали по бузата.
-С Дея всичко е наред - лениво подхвърли Еллохар, наливайки си отново вино.
Риан измъкна бутилката от ръцете му, вдигна я към устните си, отпи малка глътка, а след
това се вторачи в остатъка от счупения при отварянето печат. Още веднъж внимателно ме
погледна, после се обърна към директора на Школата за Изкуството на Смъртта, който
именно в този момент бавно отпиваше от същото това вино и зададе невероятен въпрос:
-Много ли успя да наговориш?
Чашата в ръцете на Еллохар трепна, след това магистърът ми отправи внимателен поглед,
дори не просто внимателен - изгарящ, практически.
-Тя не е пийнала и капка - потвърди опасенията му Риан.
Бавно се изчервих под нетрепващия поглед на магистър Еллохар. Наложи се да се опитам
да се оправдая:
-Аз не исках да пия... престорих се, за да не ви обидя...
Приближи се сервитьорът, подреди няколко чинии пред лорд-директора и покланяйки се,
се отдалечи от нашата, потънала в неловко мълчание, маса. Аз седях и се опитвах да осъзная
- магистър Еллохар беше казал всичко това сериозно или това беше нов кръг на гавра с
ближния в присъщия му традиционен маниер, впрочем, ако си припомнех думите и
намеците на вещиците... Започваше да ми става неуютно. Вдигайки очи, се натъкнах на
мрачния и напрегнат поглед на лорд Еллохар и ми стана още по-неприятно.
-Дея - тихо повика Риан, - какво става?
И какво можех да отговоря? Аз отново сведох мълчешком очи, предоставяйки на
магистрите да обсъждат случилото се без мен. Безкрайно мъчителна ситуация, и в
светлината на това, което бях чула, вече не ми се искаше да задавам каквито и да било
въпроси на Риан. Всъщност, не, един въпрос можех и трябваше да задам:
-Изключиха ли ме? - все така без да вдигам поглед, уточних аз.
В отговор ми зададоха друг въпрос:
-А ти какво искаш да чуеш от мен, Дея?
Аз искам да чуя, че ти никога повече няма да изчезваш от живота ми за четири дни и
половина, без дори да ми кажеш довиждане. И сигурно това е единственото, което сега ми се
иска да чуя, защото с всичко друго, дори с изключването от академията, аз бих се справила
някак, а със... загубата ти - не.
Въздъхнах изхлипвайки и все така, без да вдигам глава, изпъшках:
-Ако ти не искаш да ми кажеш, недей. Ще попитам куратор Верис, всъщност, тя е тази,
която връчва документите при изключване.
И смачквайки салфетката, аз станах, обърнах им гръб и излязох от столовата, тъй като
нямах сили да продължавам този разговор. А след това си спомних, че Риан явно беше
гладен, и така се виждаше, че практически е изтощен и се завъртях, за да се върна обратно.
Но магистърът отвори вратата преди мен.
-Не си изключена - аз все така мълчешком слушах, - въпреки настойчивото ми желание
да подпиша искането на библиотекаря, да те преметна през рамо и да те замъкна в родовия
замък. Но...
-Съвестта ти се събуди? - попитах аз и отмятайки глава, все пак го погледнах.
Лицето му потъмня, очите се присвиха и Риан пресипнало процеди през зъби:
-И какво общо има?
Да, наистина, нищо... - въпреки че, коя съм аз, че великият лорд Риан Тьер да ми се
отчита за местонахождението си, та аз съм проста адептка.
-Ти така ли ще продължаваш да мълчиш? - с глухо раздразнение попита магистърът.
Аз отместих поглед настрана, сдържах се да не изкажа всичко, което ми се беше
насъбрало по повод неговото отсъствие и тихо предложих:
-Хайде да се върнем, ти трябва да се хапнеш...
-Не е нужно да ми казваш какво да правя, Дея! - избухна Риан.
Нещо вътре в мен се разкъса и полетя към Бездната на хиляди остри парченца. Заболя ме.
Беше ми толкова обидно, но дали имаше смисъл да говоря за това? Никакъв.
-Добре - едва чуто, стараейки се да не се разплача, промълвих аз, - прави каквото искаш,
колкото време искаш и можеш отново да изчезнеш неизвестно къде. А сега, моля те, ме
върни обратно в академията, ако не те затруднява.
Магистърът мълчаливо ме хвана за ръка, дръпна ме обратно към столовата, помогна ми
да седна и премести стола по-близо до масата. В залата нищо не се беше изменило, само
дето на масата се беше появила още една бутилка вино, този път червено и чашата на лорд-
директора беше пълна с него.
Забелязвайки погледа ми, Риан попита:
-Искаш ли?
Горчиво се усмихнах и тихо попитах:
-А то с какво е? - и поясних думите си: - Отвара на забвението, отрова или нещо още по-
интересно?
Риан измърмори нещо не много почтително по отношение на Бездната и изпи всичко до
дъно, Еллохар, намигайки ми, също така гаврътна всичкото бяло вино в чашата си, а аз
просто се обърнах към прозореца и осъзнах, че повече от всичко на света, мечтая да се озова
някъде много, ама много далеч от тук.
Приближи се сервитьорът, донесе ми пай с карриса, аз благодарно му се усмихнах в
отговор и тогава прозвуча:
-Стой! - от лорд Еллохар.
Ние с полувампира трепнахме едновременно, а след това аз се постарах да предотвратя
разпита, който магистърът явно имаше намерение да спретне:
-Имам много голяма молба към вас, лорд Еллохар - стараейки се да прикрия страха си за
полувампира с нотки на раздразнение, подхванах аз, - не бихте ли могли да се въздържите от
крясъци на масата? Или истерията на адептката на Академията на Проклятията все пак е
предвидена в задължителното меню?
Еллохар махна с ръка и сервитьорът се изпари. Аз с усилие измънках „благодаря" и
отместих едва докоснатия омлет, за да придърпам пая. И в момента, когато отчупих парченце
от него с вилицата, Риан Тьер благоволи да заговори с мен:
-Защо беше нужно да влизаш с взлом в библиотеката на академията?
Неочаквано се намеси лорд Еллохар:
-Дай на човека да се нахрани, а на теб прекрасно ти е известно какво именно е търсила
тя там, Тьер.
-Просвети ме - недружелюбно се отзова лорд-директорът.
Усмихвайки се, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта загадъчно сподели:
-Например отговор на въпроса: „А как бих могла да се отърва най-лесно натрапчивото
внимание на някой си магистър Тьер?".
Риан отмести вилицата и ножа, така и недорязал внушителното парче почти сурово месо,
и скръствайки ръце на гърдите си, впи поглед в Еллохар.
-А пък може - вещаеше нагло магистърът, - госпожа Риате да се е заинтересувала от
проблема с отказа от брачни задължения. А може би...
-Може би стига? - с такава демонстративна вежливост, че изглеждаше чиста подигравка,
полюбопитства Риан.
-А може - без да обърне никакво внимание на неговата реплика, продължаваше Еллохар, -
на младата адептка да й е омръзнало просто да седи по цяла нощ на перваза, в очакване на
момента, в който някои велики и могъщи ще прекратят да се цупят за измислени обиди?
Риан не се помръдна и даже лицето му не трепна, но отнякъде изведнъж, като че ли
възникна усещането, че над нас са надвиснали буреносни облаци... И решавайки да не
допускам караници, тихо признах:
-Безпокоях се.
Забравяйки за Еллохар, лорд-директорът се обърна към мен и глухо, с нежелание обясни:
-Аз вървях по следа.
Зъл, уморен, раздразнен и бодлив целият!
-Добре, не бях права - взимайки чашата с чай, аз припряно отпих глътка, опитвайки се да
преглътна най-вече желанието си да се изкажа, отколкото да си утоля жаждата.
И ама че работа - чаят имаше вкус на... вино!
Вдигайки рязко глава, погледнах магистър Еллохар, той коварно ми се усмихна в отговор
и подигравателно вдигна чашата си.
-Какъв е проблемът? - моментално се напрегна Риан. Протегна се, взе чашката от ръцете
ми, сръбна глътка и разгневено запита Еллохар: - И за каква Бездна го направи?!
-Как там те е предупреждавала твоята майчица? „Не му се доверявай, Риан."? Можеш да
започваш.
-Абсолютно напразно, Еллохар - лорд Тьер напълни чашата си догоре с червено вино,
протегна я към мен и обясни: - В бялото вино наистина има отвара на забвението, доста
слаба концентрация, но слаба за нас, на теб и една глътка ще ти подейства. Виното, което
пия аз, напротив, стимулира както паметта, така и мозъчните процеси, то сега ми е
необходимо, тъй като тези четири денонощия без сън и почивка започват да се отразяват на
съобразителността ми, а такова нещо, в сегашната ситуация, не мога да допусна. Ако по
време на разговора ти с Рен си получила информация, която не искаш да забравиш,
достатъчно е да изпиеш половин чаша. Дръж - и ми протегна виното.
Струваше ми се, че под втренчения поглед на лорд Еллохар със сигурност ще се задавя, но
аз излях в гърлото си цялата чаша, независимо от това, че стигаше и половината.
-Уважаеми - извика сервитьора лорд-директорът, - сменете чая и чашата на годеницата
ми, и да, бъдете така любезен да й донесете от моето месо.
Хвърлих изумен поглед към Риан, но след това изведнъж усетих, че наистина много ми се
яде. И това беше такъв един зверски глад...
До идването на сервитьора, аз вече бях омела целия омлет, погледът на Еллохар вече
изобщо не ме притесняваше, така че и от тънко нарязаното и едва-едва запечено месо, също
не се отказах, а след това се случи нещо още по-странно - въпреки, че не бях забравила за
смущението, яда и дори обидата си, изведнъж от устата ми се изплъзна:
-Аз не можех да те пусна. Не знам защо, но не можех и това е. Ако трябваше, дори с
цената на собствения си живот да те спра, бих го направила!
Риан отмести отново вилицата си, облегна се назад, скръсти ръце на гърдите си и с
прекалено спокойствие произнесе:
-Да, в крайна сметка може и да ти се наложи да заплатиш с живота си за това, че ме спря
тогава, сърце мое. Защото аз не успях да я намеря тази твар. Вървях по следите й ден след
ден, изразходвах целия си резерв, слава на Бездната, една позната вещица ми помогна, и все
пак я изпуснах, гадината. И сега не зная откъде да чакам следващия удар.
Лорд-директорът тежко въздъхна, а аз го гледах, осъзнавайки ужасена, че той наистина не
е спал... всичките тези дни и разбирах откъде са и раздразнението, и умората.
-Тя нападна в Ардам - продължи магистърът, - и това беше нашият шанс да я хванем. И
струва ми се, че беше единственият...
-А вашият родов замък? - попита Еллохар.
-Да, ние пуснахме слух, че схемата на ритуала е у моя баща, но кажи ми, кой би се
напъхал в Лангред?
-Никой - магистърът се усмихна. - Даже пълен идиот не би рискувал.
-Каквото и трябваше да се докаже - замислено промълви Риан.
Сигурно виното наистина ми беше повлияло, защото доскоро аз бих си замълчала, а сега
си позволих да изкажа предположение:
-Същият този, който преди години е откраднал артефактите на семейство Тьер.
Кой знае защо, и двамата магистри така изкривиха лица, като че ли бяха изяли нещо
много кисело, а след това Риан неохотно сподели:
-Тогава ситуацията не е била никак приятна, за нея безкрайно съжаляват всички
участници в тези събития и аз нямам никакво желание да я обсъждам, поне не точно сега.
Случват се такива моменти, понякога просто не те чуват, всъщност, защо понякога - аз бях
свикнала, че много рядко някой се вслушва в думите ми. И затова просто отново зачовърках в
чинията си, стараейки се, както винаги, да не обръщам внимание... И въпреки това, ми беше
страшно интересно какво се беше случило тогава и кои са били тези толкова съжаляващи
участници в събитията. Интересно, дали свекромонстърът се отнасяше към тях, и ако да,
дали щях да мога да си побеседвам с лейди Тьер.
Ръката на магистъра легна върху моята, която неусетно бях стиснала в юмрук, и той тихо
уточни:
-Там наистина се е случила изключително неприятна история, някой ден ще ти я разкажа,
но сега съм прекалено изтощен за това.
Аз тъжно се усмихнах в отговор и ние отново се посветихме на обяда, единствено на лорд
Еллохар май не му беше много до ядене.
Едва когато завършихме с трапезата, лорд Тьер спокойно се обърна към приятеля си и
предупреди:
-Занапред, въздържай се от опити да упоиш годеницата ми, това първо, и второ - повече
никакви съвместни обеди с Дея.
-Защо съвместни? - възрази Еллохар. - Аз бях сигурен, че ти ще се присъединиш. Ти не
можеше да не забележиш накъде се насочих, когато напуснах кабинета ти.
-Аз не можех да не разбера кого ти наблюдаваше, преди да напуснеш кабинета ми.
-Естествено не можеше „да не разбереш", много бих се удивил, ако Дара не ти беше
съобщила за това. Твоята възродена ме мрази и в червата.
-Да започнем с това, че теб основно всички те мразят - забеляза Риан.
-Но има и такива, които ме боготворят - Еллохар загадъчно се усмихна.
-Да - спокойно и уверено потвърди лорд Тьер, - твоите адепти и тези, на които ти
държиш, само дето те се броят на пръсти. Еллохар, аз казах, ти ме чу.
Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта престана да се усмихва и глухо
отвърна:
-Чух те.
Аз мълчаливо дояждах пая с карриса.
Риан ме дочака без да проявява нетърпение, но в момента, когато сдъвках и преглътнах
последното парченце, Риан протегна ръка. Изви се адски пламък.