Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 10

Закуската ни мина не много весело, Риан беше напрегнат, и държейки в лявата си ръка
чашката, с дясната правеше списък на задачите си за днес. Аз ядях палачинки с плодов джем
и дори не чувствах вкуса, въпреки че бях убедена – вкусът им би трябвало да е възхитителен.
-М-м-м, напомни ми – Риан се откъсна за миг от списъка, - по кое време ще ти е по-
удобно да се занимаваш със Селиус?
-В девет – аз тъжно се усмихнах на мисълта, че да се занимавам с магистър Тьер би ми
харесало много повече.
-Не е ли късно? – черните очи втренчено ме гледаха, при това в тях се промъкваше
някакво неясно чувство, май че осъждане.
-Аз тъкмо ще съм си написала домашните… - започнах аз.
-И ще си се върнала от кантората – иронично довърши той. – Добре, на първо време, нека
да е така, след това ще видим и ще реша, как ще е най-добре.
-Ти ще решиш? – уточних аз, колкото и да не ми се искаше да започвам.
-Аз – потвърди Риан и добави: - Като глава на даденото учебно заведение и твой
непосредствен ръководител, имам пълното право да решавам въпросите, които касаят
обучението ти, нали?
А аз си спомних още една реплика на магистър Еллохар: „Не ядосвай Тьер. Той може да
отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще ти го върне с тъпкано.“ Тежко
въздъхвайки, аз покорно произнесох:
-Добре. Щом за теб е така важно да наложиш волята си, аз ще се постарая да ти направя
удоволствие и ще се съглася.
Четирите години като безправна сервитьорка ме бяха научили да отстъпвам красиво.
-Дея – магистърът остави чашката, - работата не е в това, че ми се иска да наложа
мнението си. Просто за теб така ще е по-добре, сърце мое.
Аз кимнах, съгласявайки се с думите му, и държейки топлата чашка с чай в двете си ръце,
започнах да разсъждавам на глас:
-Аз предпочитам да прекарвам свободното си от теб и от уроците време в кантората,
защото там се чувствам нужна, важна, и откровено казано, много ми харесва да водя
разследвания с Юрао, но… ако за теб е така важно да се връщам в седем и да седя тук… Ще
направя така, както искаш ти.
Лорд Тьер, племенникът на самия император, членът на ордена на Безсмъртните и Първи
меч на империята с глух звук сложи чашата на масата, без дори да се опитва да уцели
чинийката, скръсти ръце на гърди и мрачно произнесе:
-Отлично, адептка Риате. Приемете моите най-искрени комплименти… - а след това вече
без патос. – Добре, в девет.
Аз се усмихнах, вече без да скривам победоносната си усмивка, а след това си спомних,
че Риан нямаше да го има и се разстроих просто до сълзи.
-Дея – предпазливо се обърна към мен магистърът.
А, да вървят в Бездната тъжните мисли! И реших да мина към по-насъщните проблеми:
-Щом ти ще си в двореца, негово височество, заедно с императорската гвардия също ли
ще напусне Ардам?
-Не – Риан замислено ме фиксираше. – Дарг е длъжен да присъства на официалните
мероприятия, а сега ще се състои само втората серия от преговорите… да вървят в Бездната!
-Преговорите по брачния договор?
-Не само – магистърът отмести своя списък и придърпа по-близо до себе си чинията с
пирожки с месо. – Има и много спорни въпроси по териториалните претенции на
империята, ще се уточняват и условията на военното сътрудничество… Много неща.
Разнесе се вече ненавистния за всички рязък и крайно неприятен звук.
Неволно трепвайки, аз тъжно съобщих:
-Построяване.
Риан кимна, гледайки ме не по-малко тъжно.
-Интересно ми е – ставайки и закопчавайки куртката си, започнах аз, - каква е тази
тръба?
-Рог от черен еднорог – магистърът проследи как закопчавах копче след копче. –
Откраднах от Еллохар идеята за събуждането на адептите.
-А… не може ли да се смени? – запътвайки се към вратата, попитах аз.
-Не виждам смисъл. Ти ще се върнеш ли след построяването?
-Да, разбира се… - искаше ми се да попитам, дали ще го намеря тук, когато се върна, но
не се реших.
-Ще те почакам – отново взимайки писалката, съобщи магистърът.
С възможно най-щастливата усмивка на лице, аз се затичах да се построявам.
Не успях да стигна далеч. Веднага след като се оказах в коридора, на пътя ми се изпречи
Дара и тържествено произнесе:
-Риате, към… стаята на куратор Верис!
-В кабинета? – уточних аз?
-В стаята – не се съгласи Дара. – И бързо.
Предчувствайки неприятности с Късметчето, аз се понесох в посока обратна на изхода,
почуках на познатата ми врата, и получила разрешение, влязох. И разбрах, че съм сбъркала, когато Дара затвори вратата зад гърба ми и заповяда:
-Разказвай!
Верис, на крак и в униформа, скръсти ръце на гърди и повтори наглата команда:
-Разказвай, Риате!
-Аха – Дара направи вираж около мен и увисна във въздуха до Верис и проникновено
настоя: - Та какво става между вас с Тьер?
-А мен повече ме вълнува какво става между вас с Еллохар?! – кураторът ме гледаше
доста злобничко. – Знаеш ли, Дея, нямам нищо против да помъчиш Тьер, даже съм за. Но що
се касае до магистър Еллохар – дори не си го и помисляй, за Еллохар на когото и да е ще му
прегриза гърлото!
От удивление, а и от възмущение, не успях и дума да обеля. Но в този момент се случи
истинско чудо:
-Деечка – се раздаде иззад вратата, дребосъче, ти там ли си?
Започвах страшно да обичам Късметчето.
-Да, тук съм – отвърнах аз, повишавайки глас и вече уверено отговорих и на двете
шантажистки: - Що се отнася до лорд Тьер, Дара, ние сами ще се разберем! А по повод
магистър Еллохар, куратор Верис, нямам какво да ви кажа – аз направих своя избор, а никога
не съм била вятърничава!
Вратата се отвори. Наглата котешка муцуна се промуши, продемонстрира истинска
драконова усмивка, а след това целият котарак се плъзна в стаята на лейди Верис. Дори само
фактът, че духът на Златния дракон ей така просто влезе без разрешения и без да обърне дори
внимание на охранителните заклинания, накара Дара да смени ипостаса си, а Верис просто
отвори уста от удивление.
-Р-р-радвам се да ви видя – Късметчето небрежно се приближи и седна до краката ми. –
Хлапе, ти вече знаеш ли?
-Какво да зная? – заинтригувана, прошепнах аз.
-Тя не ме обича! – огорчено и обвиняващо възвести Късметчето. – Моята сладка писанка
окончателно и неотвратимо съхне по твоя Еллохар!
Този път аз вдигнах поглед към бавно изчервяващата се лейди Верис.
-А ти така и не разбра, защо се е заяла с теб? – безгрижно се поинтересува котаракът. –
Моментът, в който Еллохар се хвърли да те защити ще остане навеки в паметта, ми най-вече с
незабравимото изражение на безсилна злоба на лицето на моята очарователна писанка.
-Стига! – изсъска кураторът.
-Шаена?! – Дара, както се оказа, също дори не подозираше. – Еллохар?! Та той е
чудовище!
-Иди да се видиш в огледалото – изфуча дамата със стремително изострящ се маникюр. А
към мен: - Риате, на построяване!
Но се виждаше, че Верис с мъка сдържа сълзите си и ние се постарахме да си тръгнем
възможно най-бързо, разбирайки, че тя със сигурност няма желание да демонстрира
слабостта си.
А в коридора Късметчето се затича и скочи в ръцете ми и замърка от удоволствие.
-Нямаш съвест ти – казах аз, почесвайки го зад ушенцето.
-Продължавай – милостиво ми разреши той.
-И си нагъл!
-Да-а-а, такъв съм си аз, мър-р-р – Късметчето хитро присви очи и полюбопитства: - Как
мина нощта?
-Бързо – наистина, много бързо.
-Ти, малката, не разбираш най-важното – аз се храня с емоциите ти, а те от вчера
нахлуват на топли вълни. На мен даже крилата ми израснаха. Как иначе щях да се измъкна от
клетката?
-От коя клетка? – не разбрах аз.
  -А, Дара, този метежен дух е решила да се заеме с възпитанието ми – независимо от
лениво-безразличния тон, крайчеца на опашката на Късметчето започна да се мърда нервно,
- аз нощес си спомних едва ли не всички уроци от драконовата школа, за да се освободя, и
без резултат. А по изгрев започнаха да ми растат крилата и ето – свободен съм! А Дара я чака
много, много, много весел ден…
-Късметче – мрачно подхванах аз, - магистърът пред мен каза на Дара, че ако ти там нещо
направиш, той сам ще се заеме с теб.
Опашката бавно се отпусна, а котаракът унило се поинтересува:
-Така точно ли каза?
-Каза: „Аз ще се намеся“ – честно уведомих възродения дух
-Ех че Бездна, а всичко така добре се очертаваше! – съкрушено възкликна Късметчето и
скочи от ръцете ми. – Иди Дейка, учи. Аз изпълних основната си задача – отмъстих за теб на
тези клюкарки и на цялата ти група.
Ама че дух-отмъстител! Даже думи нямах.
Първата половина на деня премина удивително бързо. Две лекции по Смъртоносни,
практикум по Битови и настъпи време за обяд, който аз много се надявах да проведа с Риан, а
затова се изсулих от аудиторията първа и се затичах към женското общежитие.
Изведнъж, съвсем неочаквано, на пътя ми изникна Жловис. Гоблинът дишаше тежко,
очевидно току що беше пробягал дистанция, доста по-дълга от моята. Камзолът му беше
разкопчан, разкривайки идеално бялата риза (тя, госпожа Жловис други и не държи,
благодарение на нея и перденцата в академията са винаги белоснежни), а шалът му беше
развързан. Изтривайки потта от челото си, нашият портиер опъна единия си крак напред,
нагло присви и без това малките си очички и се започна:
-И ето, значи, каква е ситуацията: Адептката ту сама със сладкиши от Мелоуин се връща,
ту й ги предават от името на Нощната стража… А като те гледа човек, Риате, си такава
хилава, значи не ги плюскаш сама, виж се, каква си бледна, мухоморката, и тя е по-ячка от
тебе. И ето ви я, значи, гатанката – а кого гощава с вкусотии адептката Риате, а?
От всичко това, аз разбрах само едно нещо:
-Предали ли са ми нещо от Мелоуин?
-Че как иначе – Жловис ми протегна хартиен пакет със златни монограми, - от името на
твоя дроу го предадоха. Ето ти и бележката.
Аз взех опаковката, издърпах и бележката, отворих я, прочетох… пакетът се изплъзна от
внезапно изтръпналите ми ръце.
-Дейка, ти какво? – изуми се гоблинът.
А аз, какво, аз, нищо!
-Какво такова е написано там? – започна да подпитва Жловис.
-„Партньор, това ти е за десерт на обяд.“ – объркано прочетох аз.
-Е-е-е… - проточи Жловис, - и какво толкова, а? Дейка, та ти цялата пребледня като..!
Сигурно. Само че:
-Това не го е писал Юрао – гласът ми се смъкна до шепот.
-Как да не е Юрао? – възмущението на Жловис нямаше граници. – Той е, как да не е бил
той! Та колко пъти съм ти мъкнал бележки от него, та и на Янка дори!
„И съм поглеждал вътре“ – остана недоизказано, но се разбра веднага.
А аз отново погледнах в бележката. Юрао, както и всички гноми, имаше една особеност
– в края на каквото и да било свое послание, той слагаше своя подпис. А подписът на гнома
не може да го подправи дори и най-старателният елф, тъй като гномите се учат да се
подписват от деца, то, всъщност, и кралските вензели и монограми не могат да се сравнят с
такъв подпис – да ги фалшифицираш тях е по-лесно. И сега, гледайки на името на офицер
Найтес в края на бележката, аз нямах съмнения – не я беше писал Юрао.
-Дейка – предпазливо се обади Жловис.
-Кой ти предаде пакета? – с глух и някакъв такъв чужд, глас попитах аз.
-Дейка, ти стига си се водила с разни стражи – изказа се Жловис, - а пакетът… кой го
знае, в стаичката ми беше оставен. Заедно с бележката.
-Какво? – аз едва не кряснах. – Господин Жловис, а как пакетът се е оказал в стаичката
ви, вие не се ли запитахте?
Опирайки ръце на кръста си, гоблинът възмутено отвърна:
-Е, то колко пъти твоят дроу е влизал досега спокойно!
-И си е тръгвал без да ви пожелае всичко най-тъмно? – скептично се поинтересувах от
Жловис.
-Н-н-не – гоблинът се почеса зад ухото, - такова нещо, да не размени две-три думи със
стария Жловис… такова нещо не е имало, със сигурност.
И ние с гоблина едновременно и много подозрително се взряхме в пакета. Това, че няма
да го отварям, и още по-малко, да пробвам съдържанието му, дори не подлежеше на
обсъждане. Дори нямаше да експериментирам с него. И взимайки сложно решение, аз
напрегнато повиках:
-Дара.
Жловис мигна, след това подозрително се смръщи и полюбопитства:
-Ти откога ей така с лекота можеш да повикаш възродения дух?
Въздухът над нас заблещука, след това се появи лицето на духа на смъртта и Дара унило
попита:
-Какво се е случило?
-И защо веднага трябва нещо да се е „случило“? – припряно закопчавайки ливреята си,
попита Жловис.
Дара се материализира изцяло, спусна се на пода и игнорирайки гоблина, се обърна вече
към мен:
-Какъв е проблемът, Дея?
Мълчешком й подадох бележката и показвайки пакета, обясних:
-Това не го е писал Юрао.
Възроденият дух на смъртта реагира на мига – пакетът се освети от пламък и се оказа
омотан в огнен пашкул, самата Дара се зачете в бележката, досети се за същите неща, за
които се бях усъмнила аз:
-Някой от адептите.
Да, само нас, проклятийниците, ни учат да запомняме и да възпроизвеждаме схеми или
надписи с най-малките подробности. Така че, това беше някой от нашите, само че… това
дори не беше Логер. Защото той не беше виждал бележки и писма от Юрао, а и как се
обръща към мен партньорът ми, също нямаше откъде да знае. В цялата Академия на
Проклятията това го знаеше само Янка, тя беше чела и бележките на дроу.
-Тимянна днес беше ли на лекции? – Дара стигна до същите изводи като мен.
-Беше – аз не можех да разбера какво става. – Ние нали седим заедно…
-Така – възроденият дух вдигна към мен почервенелите си мигом очи, - годежният
пръстен на пръста ти ли е?
Аз неволно докоснах с ръка артефакта на семейство Тьер, който както винаги, беше
скрит под ръкавицата.
-Дея, отивай си в стаята! – изръмжа Дара.
И това беше казано с такъв тон, че аз безропотно се обърнах и се отправих към стаята си.
В момента, в който отворих вратата, се чу гласа на вездесъщата Дара:
-Аз отдавна ви казах за издирващото заклинание.
-Помня – глухият глас на магистъра.
Влизайки и затваряйки вратата зад гърба си, аз разбрах, че разговорът се води не в
гостната, а се разнася от ярко пламтящия адски пламък. От там се разнесе:
-Дея, ела тук.
Най-забавното беше, че на дивана се беше излегнал Късметчето, едното му ухо беше
наострено, а очите му – кръгли и почти оцъклени, ме гледаха втренчено. Усмихвайки се на
котарака, аз влязох в адския пламък.
И се озовах в императорския дворец!
В „личните апартаменти на негово императорско величество, малката гостна за прием на
особено важни сановници“ – така поне пишеше в пътеводителя за столицата, който бях
прелистила случайно веднъж, докато чаках майстор Гровас да напише цялата си поръчка за
Бурдус. Тогава аз с интерес бях разгледала изобразените на картинките величествени
интериори на императорските покои, сега, обаче, се оглеждах с нарастващ ужас.
Приблизително същите емоции предизвикваше и небрежно отпуснатият зад масата
император и напрегнато седящите около същата тази маса шест лорда, сред които се
намираше и лорд Риан Тьер.
-Моята годеница – Дея Риате – ставайки, произнесе магистърът.
Изплашено го гледах, без да разбирам какво изобщо става и как да се държа в тази
ситуация. Лорд-директорът се приближи, усмихна се, след това внимателно хвана лявата ми
ръка, свали ръкавицата… и измъкна пръстена. Неразбирането в очите ми със сигурност
стана още по-очевидно.
-Алсер, провери! – и пръстенчето, блещукайки, полетя към тъмнокож лорд с ярко сини
очи.
Алсер, един от най-знатните родове на Тъмната Империя. Също толкова приближен до
императора, колкото и родът Тьер… И съвсем не на място си припомних, че това е един от
сега съществуващите родове, които някога са завоювали рамо до рамо с императора
територията на Тъмната империя.
Синеокият аристократ с лекота хвана пръстена, стисна го в юмрука си… след миг
погледът му пламна в синьо, огънят пробяга по ръката му, заискри между пръстите му,
превръщайки юмрука в своеобразна факла…
-Издирващо заклинание от висш порядък – започна лорд Алсер. – Магията е странна… то
ва не е никой от нашите. Задействана е енергия от отвъдното. Чувства се солен привкус… да, да, нашата позната и тук се е проявила, но това не е само тя. Тук има още нещо, и то нещо
ново. Гениално и просто. Заклинанието се е активирало вчера… - и лордът ме погледна. В
упор, така че аз неволно отстъпих назад, почти притискайки се в магистъра. Алсер,
забелязал реакцията ми, се усмихна, едно такова, зловещо, защото и в устата му вилнееше
син пламък, прозирайки през зъбите, и подхвърли: - А сега прелестната лейди Риате ще ни
разкаже, дали вчера е имала вземане - даване със заклинания за стазис…
За мен отговори Риан:
-Дея не е маг – спокойно произнесе той.
-Учуден съм от избора ти, Тьер, само че моят въпрос беше отправен към твоята обожаема
годеница, така че, благоволи да позволиш на своето чистокръвно човешко момиче да даде
отговор. Тъй като защитните заклинания от твоето ниво е практически невъзможно да бъдат
разрушени, и всички ние сме добре осведомени за това още от времето на незабравимото ни
юношество.
На мен някак хич не ми харесаха усмивките, по-скоро завистливи, отколкото
насмешливи, които пробягаха по лицата на присъстващите.
-За какво става дума – продължи лорд Алсер, - в заклинанията за стазис и в твоята защита
три от дванайсетте потока са подобни, така че, аз предположих, че краткотрайно нарушаване
на защитата може да е било предизвикано от разрушаване на някакво заклинание за стазис.
Прав ли съм, Лейди Риате?
С ужас си спомних вчерашното утро, занятието с майстор Окено, посланието от Логер,
което намерихме с Юрао и офицер Дарген и взрива.. който усетихме само ние тримата.
-Да – тихо отвърнах аз.
-Ха-ха! И къде са ми овациите?! – насмешливо се поинтересува от заобикалящите лорд
Алсер. А след това, с хладна, суха ненавист: - Тьер, Тьер, за експериментите с брака, умните
избират магически надарени дами. И за окото са по-приятни, и от гледна точка на
обезпечаването на безопасността… е по-спокойно.
Това вече си беше откровена забележка към мен. Ръцете ми изтръпнаха моментално.
-За експерименти – лорд-директорът нарочно подчерта тази дума, - възможно. Своят
избор всеки прави сам, Алсер. Колкото до моя избор – твоето мнение не е критерий.
Пръстенът!
Пламтящият юмрук угасна, огънят се всмука в очите на лорда, с окаменяло от ярост лице.
След това магът неохотно хвърли към магистъра артефакта на семейство Тьер. Аз стоях и
просто страшно ми се искаше да се махна от тук и то колкото се може по-надалеч. Но тогава
и императорът реши да се изкаже:
-А ти не си прав, Алсер – язвително проточи той. – Девойчето може и да е невзрачно на
пръв поглед, но всички тези, които са се вгледали по-внимателно, доколкото зная, не могат
да откъснат поглед. Може и да е смешно да го казвам, но Дарг, след запознанството си с
бъдещата лейди Тьер, се сдоби не само с няколко хематома от Риан, но и със страст към
светлокожи момичета с коси с цвят на зряла вишня. Досеща ли се някой защо?
  Не зная как би следвало до реагирам на подобно изказване, но аз можех само да си мисля
за едно – изобщо не ми се щеше да съпровождам Риан на някакво си там, по-точно, тук,
мероприятие! Нямах никакво желание. И обръщайки се към магистъра, тихо попитах:
-Аз мога ли вече да си вървя, или съществува някаква непосредствена необходимост от
моето присъствие в момента, когато висшето общество благоволява да обсъжда моята
скромна чистокръвно-човешка персона?
В личните апартаменти на императора възцари мълчание. И само Риан, усмихвайки се, с
нежност произнесе:
-Аз все повече и повече ти се възхищавам.
Ето така се превръща в маловажна подробност присъствието на когото и да било наоколо,
а единственото, което продължава да има значение е черното пламъче, което мъждука в
глъбините на очите му и този изпълнен с нежност и гордост за теб поглед.
В този момент прозвуча удивеното:
-Милорди, аз не разбрах точно – камъкът на пръстена наистина ли е черен?
-Ако ти до този момент нищо не си разбрал, Ноерх, у мен започват да се прокрадват
искрени съмнения за необходимостта от твоето присъствие в състава на тайния съвет –
насмешливо изстреля императорът. А след това сериозно: - Риан, страхувам се, че в дадената
ситуация има само два варианта – ти скриваш нашата очарователна Дея в Лангред, и в този
случай ние отново оставаме без отговори на всички въпроси, или връчваш пръстена на лейди
Алсер. Аз настоявам за втория вариант.
Взирах се леко объркано в Риан. Магистърът спокойно отговори:
-Не е вариант.
-Напразно се отказваш – намеси се лорд Алсер. – Санреен е единствената, освен твоята
майка, която е в състояние да се противопостави дори на тази твар.
-Ако трябваше да се съобразявам само с това, тази партия щяхме да я разиграем още
преди петнайсет години – вежливо, но с някаква лека подигравка, произнесе Риан. След това
нежно ме погали по бузата и тихо прошепна: - Ще ти обясня всичко довечера, става ли?
Мълчаливо кимнах. Изви се адски пламък.
От прехода, попаднах направо в собствената си стая. Късметчето вече не котарак, а
дракон в човешки образ, разтревожено ме фиксираше с поглед. Като котарак той ми
харесваше повече. А освен това, някой настойчиво блъскаше по вратата, но това ме
безпокоеше много по-малко от факта, че Риан така и не ми върна пръстена.
-Отвори вратата – заповяда драконът.
Разсеяно отидох, отворих и се оказах пред разтревожения Жловис.
-Бележка имаш – развълнувано и едновременно, нетърпеливо, произнесе гоблинът. – От
дроу…
Стана ми ясно защо гоблинът има толкова нещастна физиономия – бележката беше
навита на руло и запечатана с восък. Разчупвайки печата, разгънах посланието и прочетох:
„Нищо не яж, Дея! Особено това, което ти донесат уж от мен. Прати всички лекции в
Бездната и се домъкни в кантората. Веднага!“
И подпис. И този подпис, вече със сигурност беше излязъл изпод ръката на Юрао.
Перспективата да избягам от лекции не ме радваше особено. От друго страна, партньорът
не би ме викал просто така.
-Жловис – аз се приближих до шкафа, издърпах от вътре палтото и шала, - отнеси всичко
това на портала, много те моля.
-Е-е-е – започна гоблинът.
-Сега, веднага! – дори не предполагах у себе си подобни способности за убеждаване.
-Е-е-е – Жловис вече се беше запътил по коридора, когато се обърна и попита: - Дея, а
какво в твоята стая прави някакъв чужд човек, а?
-А ето това, например, е много правилен въпрос – произнесе драконът и покривайки се
със златно сияние, се превърна в котарак, - много пр-р-равилен. Дея, аз идвам с теб.
След което скочи от дивана и поклащайки се се насочи към мен.
-Но… - опитах се да възразя аз.
-От Дара ще те прикрия – извади от ръкава тежкия аргумент Късметчето и аз покорно го
взех на ръце.
Странно нещо – докато се изнизвахме от Академията на Проклятията, нас никой дори не
ни забеляза. Изобщо никой. И аз бих попитала Късметчето как става тази работа, но той
нагло беше примижал, така че ми стана ясно веднага – можех да не се надявам на отговор.
А пред вратата, любезно отворена пред мен от разсърдения и разяждан от любопитство
Жловис, ме чакаше Нурх.
-Госпожо Риате – кентавърът продемонстрира с усмивка внушителните си остри кучешки
зъби, - ужасно изглеждате. Аз с умъртвие за малко да ви сбъркам, и ако лорд Найтес не ми
беше дал строга заповед – да ви доставя при него жива или мъртва, направо бих ви откарал в
гората, да ви закопая.
Жловис се разкикоти, и уж притваряйки портата, промуши навън ушатата си плешива
глава, в очакване на следващите думи на каруцаря.
-И грозна, и чистокръвна, а отгоре на всичкото, и на умъртвие приличам… - резюмирах
аз.
-Наистина ли сте човечка? – изуми се Нурх. – Ау-у-у, а аз досега си мислех, че дроу е умен
гном.
Мълчешком седнах в каретата и през главата ми пробяга една такава гадничка мисъл –
прав е Юрао, наистина са им конски муцуните на кентаврите!
Когато се отдалечавахме, Жловис доволно се кискаше. Направо безсрамно.
-А искаш ли да му запуша устата с копито? – отваряйки едното си око, се поинтересува
Късметчето.
-На кого именно? – мрачно уточних аз.
-А, щом поставяш въпроса така, то тогава устата на гоблина с копитото на кентавъра.
Весело ще бъде.
Укоризнено хвърлих поглед към кръвожадния котарак.
-Разбрах, спя аз, спя – отзова се Късметчето.
Още няколко пресечки преди кантората, чух странна глъчка. Но когато завихме по
централната улица, забелязах десетки каруци и карети, които разпрегнати стояха до
тротоара, и стадо кентаври, които мирно обсъждаха нещо, докато работните им инструменти
стояха изоставени. С приближаването към кантората, се оказа, че заради едрите силуети на
каруцарите, не съм забелязала веднага гномите, които в стройна колонка чакаха пред входа.
-О, Бездна – едва промълвих аз.
-Не бой се, госпожо Риате, ще те доставим току пред стълбището – зарадва ме Нурх.
Късметчето на всичко това реагира с рязко мятане на опашката и с меланхоличното:
-Искаш ли един съвет? Започвай да се боиш.
Започнах. Още не бях осъзнала защо именно, но едно такова неприятно предчувствие вече
беше възникнало. И се оказа, че не е било напразно.
-Човек – зацвили Нурх, - внимание, чистокръвен човек! Отдръпнете се! Внимание!
Бавно започнах да се изчервявам, забелязвайки как учудено започват да се оглеждат
гномите, но в същото време, с разбиране правят път кентаврите.
-Всички са бежанци – досетих се аз.
-Аха – призна си Нурх, - аз нали ти казах, госпожо, при нас човеците се охраняват със
закон, нещо като: „те са нашите по-малки братя“ и така нататък.
-Така, стига, спри! – изкомандвах аз. – Стоп, казах!
Кентавърът спря, учудено се обърна към мен, и даже ушите му се наостриха.
-Сама ще стигна – съобщих му аз, отваряйки вратичката на каретата.
-Ама как така? – възмути се каруцарят.
И аз не издържах:
-Ами така, Нурх, точно така, както и досега! При нас, в края на краищата, човеците са
пълноправни граждани на империята, така да знаете!
Гневно хлопвайки вратичката, аз напуснах каретата, гушнах по-здраво Късметчето и…
спомняйки си главното правило на Юрао, вежливо се усмихнах на присъстващите гноми.
-Дейка! – дочух познат глас и към мен, промушвайки се през тълпата, забърза господин
Гровас.
Собственикът на винната лавка радостно се приближи, крепко ме прегърна и се започна:
-Ти какво си такава бледа? Виках аз на Бурдус – ще го развалят девойчето, ще го измъчат
от учене, и май прав излязох.
Господин Гровас винаги беше прав, независимо от обстоятелствата, и дори да не знаеше
за какво става въпрос, но на мен, въпреки всичко ми беше много симпатичен.
-Не, всичко е наред – придържайки Късметчето, който се въртеше, в стремежа си да
разгледа събеседника ми, отвърнах аз. – А вие…
-Ами при вас съм дошъл, Дейка – светна почтеният майстор Гровас. – Защото вие така ни
помогнахте, просто думи нямам, Дея!
Гномите наоколо закимаха в такт с думите му, но почтително стояха на разстояние, явно
уважавайки правото на Гровас да говори с мен, тъй като ме познава лично.
-То ние всички към вас се бяхме запътили, а офицер Найтес не приема никого. Да не се е
случило нещо, а?
-Явно се е случило – аз се опитах незабележимо да се промъкна към входа. – За сега не
зная какво точно, но щом като партньорът ме вика, значи е нещо важно.
Гномите се напрегнаха. След това започнаха да се споглеждат, а накрая Гровас
предпазливо попита:
-Да не би да е свързано с императорската гвардия, а? – аз отворих уста, но не знаех какво
да отвърна. – Така си и мислех! – тържествено заяви почтеният майстор Гровас. – Заради
това, че пропуснаха обозите на гномската община, сега „ДеЮре“ трябва да се занимават с
дела от държавно значение!
Гномите наоколо престанаха даже да дишат.
-Добре правиш, че си мълчиш, Дея, на нас всичко ни е ясно, тайна на следствието е това,
не е лучена супа! Ние тогава ще оставим всичко на Риая и няма да ви пречим на вас с офицер
Найтес!
И лицата на присъстващите придобиха много важен вид.
-А-а-а какво ще оставяте? – предпазливо се поинтересувах аз.
-Благодарността – величествено отвърна Гровас. – Хайде, стига, влизай в кантората,
офицер Найтес те чака!
След този аргумент, аз се предадох и не питах нищо друго. За сметка на това, се изказа
Късметчето:
-Да, авторитетни граждани станахте вие с този дроу.
Без да отговарям, припряно си качих по стъпалата, влязох в приемната и чух
разтревоженото:
-Дея, ти как си? – от притичалата към мен Ри.
-Тъмен ден – поздравих аз като за начало, връчвайки й Късметчето, - аз нищо не хапнах.
-Ох, олекна ми – Риая с облекчена въздишка пусна котарака на пода и заговори с него
като с малко дете: - Хайде сега, иди да седнеш на креслото и ще получиш вкусно парченце
салам.
Късметчето се озъби в усмивка. Ри съобрази, че това не е точно котарак, но беше вече
късно:
-А вкусна тъмна елфийка, не ми ли се полага, случайно? – поинтересува се духът на
Златния дракон.
Ри се изправи, скръсти ръце на гърди и се започна:
-Дея, отдавна се каня да те питам, ти къде ги намираш такива? Вземи се замисли да си
смениш обкръжението! Защото моето търпение не е желязно, Дея! Първо Еллохар, сега ето…
този!
-Гррант – величествено се представи Късметчето.
Без да обеля дума, развързах шала си, свалих палтото, сложих всичко на закачалката, и
заобикаляйки композицията „Потресената Ри и наглия котак“, се отправих към кабинета на
Юрао.
Когато нахълтах, първото, което ме порази, беше гнома, който седеше на мястото на
Юрао! А и самият дроу, който замислено се взираше в това безобразие от ъгъла на
собствения си кабинет.
-Ти как си? – беше първият въпрос на Юрао.
-Не ядох – отвърнах аз, затваряйки вратата и също зяпвайки гнома. – Там не се беше
разписал ти, аз веднага се досетих, че бележката не е от теб.
-О! Виждаш ли какво значи истински качествен подпис, Дей! Още от днес сядаш и
почваш да упражняваш твоя, защото, партньор, аз едва не си похапнах!
Уплашено му хвърлих поглед, а той, взирайки се в мен с море от укор в златните си очи, продължи:
-И покушението не е толкова страшно, ами ако някой подправи подписа ти върху някоя
ипотека, например? Ами ако ни се наложи да затворим кантората!? А желаещи да се
наместят на нашето място винаги ще се намерят, партньор, тъй като ние с теб стремително
се издигаме! Ти забеляза ли тълпата гноми? Това е то! Подписът, Дея, това е визитната
картичка на всеки уважаващ себе си гном… - запъна се и добави, - а също така дроу или
човек!
Аз неволно се усмихнах, за което и бях смъмрена:
-Без нормален подпис, няма да те допусна до нито едно дело! – изрева Юрао.
И този рев провокира гнома:
-Да вървя в академията! Трябва спешно да ида до академията… хайде.
Той се опита да стане, но веднага отново се тръсна на стола и отново започна да пише
нещо.
-Заклинание за незавършена работа – поясни ми Юрао, - аз му го наложих. Майстор Гурт
сега съставя опис на имуществото на конкурента си. Да направиш мръсно на конкурента –
това е свято дело за всеки уважаващ себе си гном и това е единственото нещо, заради което
гномът може да отложи изпълнението на каквато и да е несвързана с получаването на доход
работа. А заповедта, която той е получил не е свързана с пари, това ми помогна да го спра.
Аз не разбрах точно какво имаше предвид дроу. Гномът изглеждаше съвсем обикновено –
обичайният кафтан, белоснежна яка на ризата от ленена тъкан, събрана в опашка дълга коса, разрешена и заплетена брада, уверени движения… А след това забелязах! Как ръката, която
не беше заета с писане, се опитваше да измъкне от пръстите на другата инструмента писане
по листа, но гномът сви рамене и каза: „Това е по-важно, аз него сега ще го…“ и продължи да
стиска перото и да пише.
Ето така човек усеща как го побиват зловещи тръпки!
-Забеляза го, нали? – Юрао се усмихна, но явно не му беше весело. – Историята е
следната: Идвам аз в кантората към единайсет. Тук вече се тълпят гномите със своята
благодарност, значи. Е, то клиентите трябва да се уважават, така че, първо приемам майстор
Гурт. И тогава се домъква Ри с пакет от теб.
Преместих поглед от гнома към чашките, които бяха на бюрото и към… пайовете от
Мелоуин.
-Аз дори нищо не заподозрях – продължи Юрао. – Ти си ми грижовна, почеркът е досущ
като твоя… Нищо не заподозрях. Повиках Ри, поръчах й чай, и за господин Гурт също, той
нали в кабинета ми седеше. И само законите на гостоприемството, които казват, че гостът
първи трябва да си вземе от угощението, ме спасиха. Аз точно си бърках чая, когато господин
Гурт изпусна наполовина изядената поничка и с безжизнен глас обяви: „Академията на
Проклятията. Трябва да ида в Академията на Проклятията. Пръстена. Дея Риате. Трябва да
взема пръстена“.
Юрао помълча няколко секунди и продължи:
-Когато гномът се втурна към вратата, аз се опитах да го удържа и… мен ме отблъсна
ударна вълна, Дей.
Съобразих, че го е отхвърлило от вратата, значи… До прозореца се валяха останките от
втория стол, дроу очевидно се беше стоварил отгоре му. Аз потръпнах, наистина ме побиха
ледени тръпки от ужас.
-Вратата я блокира Ри – продължи партньорът ми, - а аз използвах заклинанието за
незавършена работа, и за наш късмет, то проработи. Ето такива работи, Дей. Сега, за
проблемите, свързани с всичко това – аз не мога да допусна гномите да разберат за
случилото се с майстор Гурт – ще пострада репутацията на „ДеЮре“, така че се налага да
решим, какво ще правим с него. И проблем номер две – някой знае, че артефакта на Тьер е на
ръката ти и много иска да го получи.
И какво можех да кажа? Ами нищо не ми се искаше да говоря, аз просто в ужас се взирах
в гнома.
-Нищо не се усеща, между другото – обясни Юрао, - в храната като че ли има някакви
безвредни нечисти, прекалено малки, за да представляват опасност и прекалено опасни, за
да ги ядеш…
Печивата все така си стояха в чинията… струваше ми се, че завинаги ще ги намразя.
-Значи, нечисти – бавно, сричка по сричка, замислено произнесох аз, - а какво помага да
се избавиш от нечистите…
-Магарешки бодил – Юрао веднага улови хода на мислите ми.
-Нужен е възможно най-бързо – добавих аз. – Ще успееш ли да го накараш да го изяде?
-Не вярвам да възникнат проблеми – Юрао ме заобиколи и отвори вратата. – Риая, живо
при мен!
Ри, със странно поруменели бузки, едва сдържайки усмивката си, се появи след няколко
минути. Влезе, плътно затвори вратата и в очакване се вгледа в брат си.
-Само без шеги и въпроси! Веднага иди до Мелоуин, поискай крем от магарешки бодил за
госпожа Риате, там ще разберат за какво става дума, със сигурност и рецептата са си
записали. И по-бързо.
  Погледът на златистите очи се метна към мен, към гнома, отново се спря на Юрао и Ри
все пак попита:
-Ще помогне ли?
-Би трябвало – дружно отвърнахме ние.
Юрао добави:
-Още дълго време ли ще се мотаеш? Казах ти, живо!
Риая му хвърли злобен поглед, но все пак се втурна да изпълнява. Когато вратата зад
тънката й, облечена в черно фигура, се затвори, аз все пак се поинтересувах:
-И от какъв зор тя те търпи?
-Ами-и-и, тъмна елфийка на нейната възраст се освобождава от задължителен брак само
в един случай – ако е наемен работник. Така че, аз наех Ри.
-Трудно ми е да вникна в обичаите на дроу – признах си аз.
-Повярвай ми, по-лесно е да подправиш гномски подпис, отколкото да се ориентираш във
всички традиции на рода ми. Но… все пак са налице и законите, на които, тъй като живее в
Тъмната Империя, трябва да се подчинява семейството, и аз постоянно се възползвам от това
– Юрао се усмихна и си призна: - Всъщност, Окено ми го подсказа, явно все още се надява да
завоюва благосклонността на Ри.
-Окено е свестен – обадих се аз, - но взискателен. Аз до утре трябва да предам контролна
по разлагането на човешки труп в условията на подземни помещения.
Смеейки се тихо, така че да не разтревожи старателно пишещия гном, Юрао обеща:
-Ще я напишем. Сега ще се отървем от господин Гурт и ще ти помогна.
-Благодаря – също така тихо, отвърнах аз.
-Не благодари, аз също си имам проблеми – и Юрао прошепна едва чуто, - не успях да
изровя формулата на заклинанието „Каорит“. Проверката е утре. Необходим ми е Еллохар.
„Само това не!“ – помислих си аз, но нямаше как да се обърна за помощ към Риан, той и
така беше зает.
-Добре – неохотно се съгласих, - ще опитам да го извикам.
-Първо да се избавим от гнома – реши Юрао.
И всичко, може би, щеше да е наред, ако гномът в същия този момент, не беше решил да се
избави от нас.
-Стига! – решително произнесе майстор Гурт. – Делото носи печалба, делото е по-важно.
Юрао мигновено ме премести зад гърба си и вежливо се поинтересува:
-Ще прощавате, почтени майстор Гурт, но за какво дело иде реч и най-вече, за каква
печалба?
-Печалба – гномът се надигна, - на мен ще ми платят. Много.
Бюрото отхвръкна встрани, правейки му път, и трясвайки се в стената, се катурна, но за
щастие, остана цяло. Да, това беше зловещо – гномът със стъклен поглед и пращящият от
магическо напрежение въздух. Само на Юрао не му беше страшно в този момент.
-Колко ще платят? – все така вежливо и благожелателно, попита той.
Гномът вдигна поглед към него, намръщи се и повтори:
-Много. Трябва да вървя.
И той наистина си затръгва. Само че Юрао имаше още един подмолен въпрос:
-А договор за наемане на работа, вие подписахте ли? – и господин Гурт се спря насред
кабинета. Окрилен от успеха, дроу продължи: - Кой уважаващ себе си гном се хваща за
работа, преди да е подписан договор? Къде ви е договорът и актът за изпълнение на
задълженията по наема, господин Гурт?
Бавно, много бавно, гномът се върна обратно към стола, от който беше станал и неясно на
кого каза:
-Договор… Трябва да се подпише договор…
А след това с противен писклив глас:
-Проклет дроу, да те разкъса на парчета и да те разпръсне над Бездната дано! Пусто да ти
е! Да те стигнат трийсет и три нещастия, дано!
Ние с Юрао се спогледахме, а гномът продължи със собствения си глас:
-Нужен е договор!
И седна на стола. В следващия миг, бюрото се вдигна във въздуха, намести се отново
точно пред гнома, а след това към него се преместиха лист и перо. И майстор Гурт започна
да пише договор за наемане на работа по стандартен образец. Нямах съмнения, че беше
стандартен, тъй като ние с Юрао не се сдържахме, приближихме се и сега четяхме равните
редове:
Гномът пишеше:
„Аз, Ровио Гурт, майстор каменоделец, по-нататък наричан изпълнител в договора за
възмездно оказване на услуги, посочени в т. 1.2 на настоящия договор и Възложителят, който
се задължава да възмезди оказаните услуги…“
-Невярна формулировка на договора – намеси се Юрао, - вие не указахте кой е
възложителят, майстор Гурт.
-Гр-р-р – отвърна уважаемият гном.
-Освен това, на какъв адрес ще се осъществи възмездяването? Струва ми се, че се опитват
да ви върж… измамят, почтени майстор Гурт.
Гномът вдигна глава и погледна Юрао съвсем осъзнато. След това от устата му прозвуча:
-Ама наистина! Какво си позволявате, уважаема!? – в същия миг очите му се замъглиха и
ние чухме пискливото със съскащи нотки: - Седем жълтицссси!
А след това, още по-невероятното:
-Само? – възкликна Юрао. – Уважаема, вие явно се опитвате да разбогатеете за сметка на
бедния гном! Седем жълтици! Това е нечувано! Та почтеният майстор Гурт няма да излезе от
дома си за такава мизерна сума!
-Именно – потвърди гномът.
Аз също не останах настрана:
-И все пак, да не забравяме, че името на възложителя не е указано – напомних аз. – Тоест, фактически договорът е абсолютно недействителен.
Гномът зафуча и засъска, раздра листа, притегли друг. Пак заскърца стиснатото между
пръстите перо и ние с Юрао прочетохме:
„Аз, Игарра Блатиста, живуща в Приграничието, град Ардам, улица „Пролетно умъртвие“
номер 66, апартамент 14, наемам гнома, майстор Гурт, за оказване на услуги от лично
естество. Задължавам се да изплатя възнаграждение в размер на сто златни монети.
Подписи на страните: Възложител: (нечетлив почерк с размах), Изпълнител: (красив,
ясен, правилен и съвършено неповторим гномски подпис).“
А в момента, когато гномът се подписа, самият той и изпищя с гнусен глас:
-А сега убий дроу и момичето! Пръстенът така или иначе не е у нея!
Майстор Гурт бавно вдигна глава, изгледа ни и още по-бавно се надигна.
-Договорът е недействителен – изобщо не се уплаши Юрао. – Къде е сумата, изписана
словом?
-Освен това, формулировката „оказване на услуги“ е много размита – оказа се, че и аз
мога така.
Гномът се стовари върху стола.
-Може би и сумата е малка? – язвително се поинтересува все същият, без съмнение,
женски глас.
-Да допуснем, че сумата е значителна – замислено проточи Юрао, - само че, къде е
прецизно уточнения период от време, предвиден за изпълнение на работата? Къде са
гаранциите и задълженията на страните? Къде…
А по-нататък продължи гномът:
-Къде е сумата словом?
-Ето, какво ви казах? – поддържа го Юрао.
В следващия момент, майстор Гурт скъса договора и започна да пише друг. Ние с Юрао се
спогледахме и с явно облекчение въздъхнахме – нашето убийство по очевидни причини се
отлагаше.
-Аз – започна гномът.
-Не понасям – внезапно изпищя… пак той. – Не мога да ви понассссям! И теб, остроухи,
и теб човечкеееее…
Потискайки усмивката си, Юрао благожелателно посъветва:
-Вие не се разсейвайте, съставянето на договор е свещено дело за всеки гном, трябва да
ви кажа.
Женският глас у гнома моментално млъкна, давайки възможност на монотонния мъжки
да диктува сам на себе си условията на договора, в който, не знам за Игарра Блатиста, но ние
с Юрао отлично забелязахме, че сумата по някакъв неведом начин от сто жълтици, внезапно
се бе превърнала в хиляда. Юрао с искрено уважение се вторачи в едва забележимо
усмихващия се господин Гурт, а аз се зарекох никога и при никакви условия да не подписвам
договори с гноми.
-Дроу – женският глас се върна, - може два пъти и да не успях да те претрепя, но на
третия, ще ми се получи!
Юрао изпръхтя и внесе предложение:
-Защо пък да не го оформим като обзалагане с награден фонд от хиляда жълтици?!
Даже господин Гурт престана да пише договора си, с недоумение гледайки партньора.
-Можете да ми вярвате, предложението е изключително изгодно – продължаваше да хвали
идеята си Юрао, - ако вие успеете да ме убиете на третия път, аз, в здрав ум и светла памет, ще ви изплатя хиляда жълтици, а ако не ме убиете, вие ще ми дължите същата тази сума за
своето милосърдие.
Недоумението в очите на гнома се смени с искрено уважение и, струва ми се, той също
реши, че ще е най-добре никога да не подписва договори с офицер Найтес.
-Моето милосърдие?! Това аз ли съм милосърдна?!– изпищя от устата на гнома Игарра
Блатиста.
-Не сте ли? Още по-добре тогава! Няма как да изгубите, предложението ми е много
изгодно, госпожо Блатиста - Юрао беше великолепен, - вие ще можете не само да ме убиете,
но и да изкарате пари от смъртта ми! Или не вярвате в собствените си сили?
Тишина. Явно, даже гномът чакаше развитието на събитията.
-А, карай да върви! Пиши своя договор! – изрева Игарра Блатиста. – По живо!
Дроу и гномът се спогледаха, размениха си пестеливи гномски усмивки и след няколко
минути работата беше свършена. Ръката на гнома изрисува широк нестроен подпис с цял куп
завъртулки и на двата договора, след което Игарра Блатиста с тържествуващ писък
изкомандва:
-Убий дроу!
Независимо от неординарната ситуация, аз първа започнах тихо да се кискам. След това,
към мен се присъедини гномът, за сметка на това, Юрао съхрани сериозното изражение на
лицето си, точно до момента, в който съобщи на Игарра:
-Запознайте се с договора, уважаема, там черно на бяло е предвидено изплащането на
аванс в размер на деветдесет процента от уговорената сума в полза на господин Гурт, още
преди започването на изпълнението на поръчката.
  Когато в кабинета връхлетя Риая с кутия крем от магарешки бодил, ние буквално се
търкаляхме по пода от смях – Юрао хихикаше, отпуснал глава на опрените на бюрото ръце,
аз – практически скрила лице в рамото му, а господин Гурт се кискаше, успявайки при това
да съхрани напълно объркано изражение в очите си. А след това смехът на гнома прекъсна,
за да може той, отправяйки умолителен поглед към стъписаната от видяното Риая, объркано
да се осведоми с писклив глас:
-Тоест, авансът се изплаща независимо от това, дали господин Гурт е съгласен да извърши
услугата или не?
-Да-а-а! – Юрао ридаеше от смях и говореше през сълзи: - А освен това, подписвайки
дадения договор, вие се задължихте да му изплатите сумата, независимо от това, дали ще
поверите поръчката на господин Гурт или ще потърсите друг изпълнител. Плащате във всеки
случай, това са задълженията, които поехте, слагайки подписа си!
Не знам какво беше лицето на гнома, но Ри веднага схвана всичко и се заусмихва.
-Но – гласът на Игарра Блатиста се сниши до шепот, - във вашия договор…
-Дей, аз сега наистина ще се гътна – простена офицер Найтес и отново избухна в смях.
Аз, сдържайки смеха си, поясних на нещастната нечиста:
-Внимателно прочетете договора, там ясно е отбелязано, че в случай на съхраняване
живота на офицер Найтес до… ох – беше ми трудно да не се разсмея, - до един часа на обяд
днес, вие се задължавате и да му изплатите сумата по условията на облога.
Тишина. И всички ние отчетливо чухме биенето на градския часовник на кулата. Един на
обяд!
-А ако го убия? – изрева госпожа Блатиста, забравяйки, че доскоро имаше намерението да
повери тази задача на гнома.
-Изплащате същата сума на наследниците ми – простена Юрао, държейки се за корема. А
след това съкрушено произнесе: - Край, Дей, това е, не мога повече… аз даже от белите и
номерата на Ри така не съм се смял…
Риая промърмори нещо и попита:
-Вие какво, преметнахте ли вселилата се нечиста с пари?
-Ъйъйъй – потвърди партньорът.
-Чиста работа – потвърди и самият гном, - почти както да преметнеш някой остроух –
поглед към ушите на Юрао, - в смисъл, елф.
-Да, да, разбрах, приятелю – Юрао протегна ръка на гнома.
-Друже, аз те уважавам както гном уважава гнома – съобщи майстор Гурт, радостно
разтърсвайки дланта на дроу с ръчищата си.
Такава гавра Игарра Блатиста не изтърпя.
-Стига! – писъкът беше оглушителен.
-Уважаема, вие какво се бунтувате тук – Юрао посочи договора, - по-добре дайте да
решим как ще си плащате! Между другото, няма да ми е трудно да разбера в коя банка имате
сметка, и ще е достатъчно да отида там с тази хартийка, за да ги накарам първо да изпопадат
от смях, а след това да блокират до съдебния процес всичките ви активи. Между другото, ако
се запознаете по-подробно със забележката в края, ще разберете, че от момента на встъпване
на договора в сила, тоест от един часа на обяд днес, за всеки час просрочка в плащането, се
начисляват по десет жълтици неустойка… така че…
Гномът, с половин лице изумен и шокиран, а с другата – откровено подиграващ се,
спокойно добави:
-То какво има да се изяснява! Тя е нечиста, изглежда, че пребивава нелегално на
територията на империята и явно е имигрирала от най-близкото човешко кралство, а пари от
Вергора и Аннара превежда само „ЗлатоСреброИнвестБанк“ на братята Дартаз. Аз в тази
банка имам дял, в сградата номер 66 на улица „Пролетно Умъртвие“, между другото, също.
Така че, няма никакъв проблем за получаването на уговорената сума, особено ако и аз си
кажа думата.
Дроу и гномът отново си размениха ръкостискания и в същия момент половината от
лицето на гнома се изкриви в такава гримаса на ненавист…
-Господин Гурт – аз издърпах от ръцете на Ри пакета от Мелоуин, припряно го отворих,
мимоходом забелязвайки, че кремът този път е много по-наситено зелен и гребвайки с
лъжичката, която все още стърчеше от чашката с чай на гнома, колкото се може повече крем, радостно го пъхнах под носа на гнома. – Вие сте длъжен да пробвате! Нова, абсолютно тайна
рецепта на готвачите на Мелоуин.
И най-безцеремонно набутах лъжичката в отворената от учудване уста на гнома…
Странна работа, докато уважаемият майстор-каменоделец се извиваше и въргаляше по
пода, а ние с Ри тичахме насам-натам около него с предложение да си пийне вода или да му
услужим с носна кърпичка, Юрао оплюска целия крем най-нагло. При това, с чувство на
изпълнен дълг. А когато изпотеният и почервенял гном, най-накрая дойде на себе си, дроу
меланхолично отбеляза:
-Аз всички ни спасих!
Господин Гурт укоризнено го изгледа, а след това отново се просна на пода и този път
направо разтърси стъклата на прозорците с гръмогласния си смях. И ние с Ри и Юрао също
се засмяхме, вече без да скриваме облекчението и дори радостта си от това, че всичко беше
свършило толкова добре.
А след това господин Гурт отново седна, измъкна от джоба си кърпичка, изтри си лицето
и скочи на крака.
-Всичко това, разбира се, е много забавно – той с широки крачки се приближи към
бюрото и взе своя договор, - но аз да взема да изтичам до „ЗлатоСреброИнвестБанк“. Уверен
съм, че тази Игарра ни каза истинското си име, та тя беше сигурна, че ще умрем.
-И аз нямам съмнения в това – Юрао повторно облиза лъжичката, - идете при почтените
братя Дартаз, най-добре направо към господин Дартаз старши, нека да блокират всички
сметки, но да оставят възможност само за попълването им. Ние разполагаме с два часа, за да
си получим задълженията по договора, а след това, ще повдигна обвинение за опит за
убийство на офицер от Нощната стража и на всички активи ще бъде наложен запор.
-Да – гномът отново с уважение погледна Юрао, - заслужава си да побързам.
И той, пожелавайки ни всичко най-кошмарно, напусна кантората, с обич галейки навития
в свитък изгоден договор. Аз седнах на освободилия се стол и уморено поклатих глава, все
още без да вярвам в случилото се.
-Две важни неща – замислено произнесе партньорът, - тя е прост изпълнител и явно не е
от приближените.
-В смисъл? – учудих се аз.
-В смисъл, ходът й със сладкишите е гениален – Юр разпери ръце, - аз се вързах, Дей!
Само чистата случайност ме спаси от участта да се превърна в марионетка. Но не това е
важното, просто това решение е гениално. Самата идея, че ти, попадайки под влиянието на
програмата, произнесена в главата ти, самичка и доброволно ще напуснеш територията на
академията и ще ми дадеш пръстена, а аз сам и доброволно ще го отнеса на тази Игарра –
това е гениално и просто. Нас са ни изучили и явно са изпробвали първо тази гадост на
Янка, между другото, трябва да й отнесем крем, и са тръгнали по пътя на най-малкото
съпротивление. И всичко би се получило, Дей, ако аз не бях малко гном, при това – гном-
късметлия. Между другото, подозирам ,че след това ние нищо от случилото се нямаше да
помним, между впрочем, тази теория ще я проверя на Тимянна.
Ри, която досега стоеше и слушаше мълчаливо, замислено попита:
-Юр, а ти защо още си тук? Доколкото разбрах, вие имате адрес и имате изпълнител.
Действай! Нея трябва да я пипнете, за да ви отведе до главния виновник.
Аз бях съгласна с Риая, всъщност, и Юрао беше съгласен, ако не съществуваше едно „но“:
-Имам си проблем, Ри. На мен ми е страшно необходима помощта на един определен…
маг. И при това, ми е нужна именно сега, защото трябва да си оставя път за отстъпление,
наистина, не съм много сигурен къде ще ме отведе този път… - дроу ми хвърли бърз поглед.
Аз кимнах. – Ри, остави ни сами.
Тъмната елфийка неодобрително изгледа брат си, но се обърна и излезе, затваряйки
плътно вратата след себе си. Смирила се с неизбежното, стиснах конеца, който ми беше дал
магистър Еллохар и даже зажумях, в очакване на поредната лекция по повод недостойното
ми поведение. Юрао протегна ръка и докосна дланта ми, като че ли молеше за прошка, че ме
кара да правя нещо такова.
Някъде изрева огън.