Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 12

Когато стигнахме до „ЗлатоСреброИнвестБанк“, охранителят, огромен орк, явно бивш
военен, направо от прага ни съобщи:
-Радваме се да ви видим в „ЗлатоСреброИнвестБанк“! Господин почтеният гном Дартаз-
старши ви чака в кабинета си, госпожо Риате, офицер Найтес. Ще ви придружат веднага.
И наистина се появи някакъв дребен кльощав гном. Един такъв нервен, ръката му
постоянно потръпваше. И ето, ние с Юрао стояхме на прага на банката, гледахме ту радушно
озъбения охранител, ту търпеливо чакащия гном, на когото ръката му потръпва и изобщо не
можехме да разберем…
-Юрррр – прошепнах аз – ти такива разговорливи орки някога виждал ли си? Ето,
например, майстор Бурдус е полуорк, но никога няма да чуеш от него излишна дума…
-И гномът се държи странно… - отбеляза партньорът, отстъпвайки от стълбището пред
банката.
Появи се усещането, че някъде наблизо вие виелица…
Оркът и гномът учудено се спогледаха, а след това се взряха в нас. В следващият миг
вратата на банката се разтвори и на прага се показа майстор-каменоделецът Гурт.
-Ето го и нашият дроу, който, честно ти казвам, в душата си е същински гном! – радостно
съобщи майстор-каменоделецът на огромния гном с накъдрена брада, който се появи на
прага след него.
-А, хванахте се! – весело заяви Дартаз-старши.
И тримата присъстващи гнома, а също така и оркът, огласиха околностите с гръмогласен
смях. Особено радостно се смееше оркът, той даже беше приседнал и от смях се удряше по
коляното с косматата си ръка.
-Гномски хумор – изсъска Юрао.
-Че как иначе – без изобщо да го мъчи съвестта, се съгласи господин Гурт. – Ама вие
влизайте, ние тук такива неща разкопахме!
От банкови операции аз не разбирах много, и затова, оставяйки тримата гноми, по-точно,
двама по рождение и един гном по дух, да си блъскат главите в подробностите на банковите
кредити и дивиденти, аз се наместих до прозореца, държейки в ръка чашката с предложения
ми чай. Имаше за какво да си помисля, и гледайки ту белоснежната дантела с фини златни
нишки на пердетата, ту Ардам, а от кабинета на директора на банката панорамата беше
просто прекрасна, аз се опитвах да съединя всички събития в една схема. И нищо не се
съединяваше…
-Дей! – аз трепнах от изненада. – Ела насам.
На широкото дъбово бюро гномите бяха наредили извлеченията от сметките на онази
същата Игарра Блатиста, а също така, данните за сметките, от които на нея й бяха
превеждали пари. Аз плъзнах поглед по бланките и колонките от цифри, без да разбирам
добре какво точно искат да ми покажат.
-Ех, ти, адептка, гледай тук – Юрао посочи един номер на сметка от седемнайсет цифри.,
- сега виждаш ли?
-Не – честно отвърнах аз.
Дартаз-старши ме хвана за ръката, сгъна всичките ми пръсти, освен показалеца и го
насочи:
-Тук гледайте, госпожо Риате – този път номера на сметката се състоеше от дванайсет
цифри, - това е сметката, от която са правени преводи от третото човешко кралство. На вас
сигурно не ви е известно, но ние, заради деловите интереси, знаем такива неща, та значи,
преди по-малко от година там се случи държавен преврат, Кралската династия беше свалена
и сега там управлява ковън на маговете.
-Охо – промълвих аз, започвайки да се досещам откъде можеше да са се появили
скаените.
-А сега най-интересното – пръстът ми го преместиха отново на сметката от седемнайсет
цифри, който в началото ми беше посочил и Юрао, - ето от тук, на сметката на Игарра
Блатиста вчера по обяд са били преведени две хиляди жълтици. Но дори това не е толкова
интересно, колкото фактът, че и преди това, през нашата банка, на този – пръстът ми отново
сочеше сметката от дванайсет цифри, - са се превеждали огромни средства в течение на
четири години, и потокът от злато е секнал преди една година…
-Сега схвана ли? – тържествено попита Юрао.
Аз, разбира се, не бях гном дори по дух, но нещата бяха очевидни даже за мен:
-Тази сметка от седемнайсет цифри е превеждала пари на маговете от третото кралство,
финансирайки държавния преврат, и същият човек…
-Е превел пари по сметката на Игарра Блатиста няколко минути след като вчера са те
открили заради разрушаването на стазиса! – Юрао беше във възторг от находката. – Ето го
нашият Организатор! – той посочи сметката. – И сега трябва просто да разберем името на
титуляря на сметката и ще разкрием случая, Дей!
В този момент се отвори вратата, и за пореден път в кабинета влезе гномът, когото вече
неведнъж Юрао и двамата гноми бяха изпращали по задачи. Наистина, досега той се
връщаше все с купчини документи, но сега в ръка държеше само една малка хартийка, и тя
явно откъсната от по-голям лист.
-Задънена улица – с трагичен глас съобщи задъханият банков служител.
-В смисъл? – гневно се надигна Дартаз-старши.
Взе протегнатото с трепереща ръка късче хартия, разгъна го, зачете се… ръцете му се
отпуснаха, раменете се прегърбиха и гномът уморено произнесе:
-Императорската банка… цялата информация е засекретена… Да, това е задънена улица.
Гномите забележимо се разстроиха, Юрао ме погледна взискателно.
-Запиши номера – отвърнах аз на мълчаливия му въпрос, - ще попитам, разбира се.
Гномите живнаха.
-Ще прощавате – започна Дартаз-старши, - ама, госпожо Риате, наистина ли имате
възможност…
-Аха – Юрао стремително преписваше номерата на сметките, а също така сумите и
датите на преводите, - пред вас е бъдещата лейди Тьер, господа.
От пръстите на майстор-каменоделеца се изплъзна перото, почтеният Дартаз-старши
прикри устата си с ръка от удивление, а служителят на банката просто заотстъпва гърбом
към вратата.
-Ха-ха, ама как ви заковах – отмъстителният Юрао даже глава не вдигна. – Следващият
път ще знаете, че не си заслужава да дразните почти чистокръвен дроу!
-Ш-ш-шегобиец! – изсъсках аз.
Облъчвайки ме с лъчезарна усмивка, Юрао припряно дописа нужната информация, нави
листа, скри го във вътрешния си джоб и заяви на гномите:
-Това е, тръгваме – и към мен: - Дей, нямаме време.
Когато напускахме банката, в кесията на Юрао звънеше златото на жестоко измамената
нечиста, а самият той си подсвиркваше някаква мелодия.
-Слушай какво ми мина през ум – прекъсвайки художественото подсвиркване, подхвана
партньорът, - а защо пък ние сами да не получим достъп към сметките в императорската
банка?
Мисълта беше интересна, и аз самата все се чудех как да се доберем до този Организатор.
-Без да замесваме магистър Тьер? – да, аз веднага разбрах накъде бие той.
-Тьер-старши вече ни отмъкна пластината и след това нито я чухме, нито я видяхме.
Аз и за Царапка нищо не знаех. И за артефактите. И изобщо за каквото и да било, което
беше свързано с тази история. Бяха се сговорили да ни държат на тъмно, Бездната да ги
вземе!
-И-и-и? – проточи Юрао.
-Във всеки случай, първо трябва да отидем в тази банка, а тя, както ти е известно, се
намира в столицата.
Аз спрях, забелязала Нурх, който тичаше към нас и се обърнах към Юрао. Златната коса
на дроу така добре се съчетаваше със златната табела на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, а също
така и с фасадата. И изобщо, Юрао, осветен от слънцето, на фона на блесналия под преките
слънчеви лъчи площад, изглеждаше просто великолепно. И най-вече заради това, че сияеше
от щастие като току-що отсечена златна монета.
А аз стоях и го гледах и не можех да разбера…
-Какво? – попита учуденият от погледа ми партньор, все така радостно усмихнат.
-Всичко блести… - някакво смътно, то ли подозрение, то ли предчувствие започна да се
оформя в нещо заплашително, - „ЗлатоСреброИнвестБанк“, ти, снегът, сградите… просто
като ореол от златно сияние, просто…
Усмивката на Юрао започна да помръква.
-Че то слънце грее – Нурх стигна до нас, обсипвайки ни с вихър от вдигнатите при
движението му от снежинки. – Направо очите ти вади!
И смътното ми подозрение стана осъзнато!
-Бягай – изсъска Юрао, вдигайки рязко ръце.
Аз не успях нищо да направя – успя Нурх. Моментално досетил се, че нещата могат да
приключат с разходка в Бездната, кентавърът отхвърли каретата, сграбчи ме и се понесе към
изхода от главния площад, по който се разхождаха и бързаха по работа гражданите на Ардам!
Които даже не подозираха, че се намират в смъртна опасност.
В следващия миг забуча пространствената фуния, призована от Юрао!
И почти веднага жив огън се изля върху главния площад на Ардам…
Взривната вълна отхвърли Нурх настрани, той ме изпусна право на паважа… аз отчетливо
усетих удара, и това, как нещо ме преобръща и ме влачи по улицата… Отвсякъде се носеха
крясъци и стонове, звън на избити стъкла, викове на ранени… но това се оказа такава
дреболия, в сравнение с нарастващия огнен тътен… Гневът на Слънцето! Едно от най-
силните заклинания на Бялата магия. И лежейки на снега край пътя, отчетливо осъзнавах –
даже най-слабата степен на Гнева на Слънцето унищожава абсолютно всичко живо и неживо
в радиус от петстотин крачки… и най-слаба е именно първата вълна…
Но нищо не се случваше!
Нищо! Въпреки, че аз със сигурност знаех, че втората вълна трябва да удари четири
секунди след първата, а те явно отдавна бяха минали. Аз с мъка седнах, усещайки как ме
болят ожулените колене, чувствайки кръвта, която се стича по раздраните длани и лакти, и
отваряйки очи, забелязах нещо странно – беше тъмно. На площада, по обяд, в слънчевия
зимен ден беше тъмно. Като през нощта…
И когато очите ми свикнаха с мрака, аз с учудване забелязах Нощните стражи, които все
излизаха и излизаха бегом от пространствената фуния, дневните стражи, които бързо и
уверено изнасяха пострадалите от площада, и даже зловещите императорски хрътки, от вида
на които кръвта замръзваше във вените, в този момент излитаха от горящата и накланяща се
сграда на „ЗлатоСреброИнвестБанк“, придържайки на ръце ранените гноми. И навреме!
След миг се пробуди духът-хранител, вбесен от нанесените на имуществото щети и сега да се
стои в банката беше повече от опасно.
-Госпожо – към мен се приближи един от Дневните стражи, - така, внимание, гледайте
към мен, колко са пръстите?
Аз погледнах към дланта, която навряха под носа ми, преброих четири и го съобщих на
стража.
-Значи състоянието не е критично – мигновено резюмира той и разгърдвайки ме, започна
бързо да опипва краката ми, и едновременно продължи да пита: - Чувствате ли докосванията
ми?
-Отчетливо – аз се опитах да се отдръпна.
-Не мърдай! – излая в лицето ми представителят на закона и реда.
Покорно останах да седя, докато стражът не провери дали костите ми са цели. Нямаше
смисъл да се дърпам или да говоря – тях ги учеха, че пострадалите, в състояние на шок,
понякога неадекватно оценяват своето състояние, така че мен просто нямаше да ме слушат.
-Извинете – започнах аз, когато стражът се зае да преглежда лявата ми ръка, - а какво се
случи?
-Гневът на Слънцето, девето ниво – отговори той сухо.
-Да? – учудването ми беше безгранично. – А наистина ли все още сме живи?!
Стражът, явно нечистокръвен от горския народ, учудено ме зяпна, а след това избухна в
смях. Силно и с невероятно облекчение, като че ли и самият той не вярваше, че наистина сме
оцелели.
-Живи сме, живи – той стана и ми помогна да се изправя, - вие ли ви се свят?
-Не – честно казано, занасях се. – Добре, ама все пак, защо сме живи?
Придържайки ме за рамото, явно все пак беше забелязал, че се олюлявам, стражът с
благоговение прошепна:
-А една Бездна знае защо, девойче. Първата вълна частично я погълнаха Нощните стражи,
на нас всички страшно ни провървя, че те се оказаха наблизо. А след това се случи нещо
наистина невероятно – една Бездна знае как, се появи лорд Тьер. Виждате ли купола?
Аз отметнах глава – виждах само мрак и нищо друго.
-Негово дело е – с нескривано страхопочитание и дори с някакъв възторг, произнесе
стражът. – Бих искал да разбера, той как успя така бързо да дойде!
А на мен, кой знае защо, хич не ми се искаше да го зная… изобщо, честно казано… А
освен това, бих желала да съм си в Академията на Проклятията и изобщо да не съм
напускала територията й, защото…
Въздухът пред нас заблещука.
Когато се появи Дара, аз дори не се учудих, учуди се стражът, но покланяйки се на духа на
смъртта, се запъти да проверява състоянието на поредната жертва на бялата бойна магия.
Между другото, жертвите наоколо бяха значително по-малко на брой, отколкото, когато
започнахме разговора – Дневната стража работеше бързо.
-Тьер ще те убие – изсъска Дара, когато останахме сами.
Да, за предстоящия разговор с Риан дори не ми се искаше да мисля.
-Да избягаш от академията по време на занятия! – продължаваше да беснее възродената. –
Да заобиколиш моята система за контрол… Между другото, как?!
Аз си замълчах.
-Аха, значи мачокът – направи верен логически извод Дара. – И него Тьер ще го убие!
Бездна! Това просто беше краят… Особено, ако имаме предвид, че Риан ще разбере
всичко… А аз прекрасно осъзнавах, че ако бяхме останали с Юрао в банката само още
няколко минути… И за това Риан също щеше да разбере!
-Бездна! – изстенах аз, свличайки се на улицата.
-Не седи на студеното – изръмжа Дара.
Аз не само, че останах седнала, ами и обгърнах с изранените си ръце изранените си
колене, които се виждаха през скъсания панталон, но не чувствах никаква болка. Просто ми
беше прекалено страшно. Ужасно. И думите на магистър Еллохар „Не ядосвай Тьер. Той
може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те накара да си платиш за
всичко“ не ми даваха да се успокоя. Никога досега не бях осъзнавала, че толкова се боя от
Риан…
-Дея, по-добре стани – Дара продължаваше да виси във въздуха, осветявайки с
блещукането си мен и пространството на няколко крачки наоколо.
Имах желанието да стана и да се втурна да бягам колкото се може по-надалеч. Без
значение накъде, само и само да не ми се наложи да се изправя срещу Риан.
-Дея!
-А Юрао къде е? – разтревожено попитах аз.
-Нямам представа – безразлично се отзова духът на смъртта, - имам заповед да те намеря
и да остана при теб.
Щеше да се мре.
Небето над нас се разтърси от грохот. Гърмеше така, че усетих как потрепери земята, а в
много от сградите се пробудиха духовете-хранители. Ужасени крясъци, детски плач, нечий
отчаян писък… Но след това се дочуха уверените гласове на стражите, отсечени заповеди,
спокойни реплики… И паниката в града мигновено стихна. Доверието на жителите към
Нощната стража беше практически безгранично.
-Това е Тьер – спокойно, дори някак мързеливо, поясни Дара, - Изглежда унищожи
заклинанието. Бързо се справи. Значи е бесен.
Моята лична паника продължаваше да нараства.
В следващият момент заработи някаква сирена – явно магическият фон беше извън
всякакви граници. И веднага площадът се озари от десетки ярко-алени огънчета – амулетите-
измерители на Нощната стража реагираха. И аз затърсих с очи по площада Юрао, тъй като
амулетите добре осветяваха лицата на стражите. Но не видях дроу… мимоходом забелязах
полувампира, офицер Дарген, който помагаше на някаква старица… след това амулетите
угаснаха, демонстрирайки, че чудовищното изригване на магическа енергия е прекратено.
-Ей това е мощ! – възторжено произнесе Дара. – Такова нещо в Ардам никога не се е
случвало. Да-а-а… Тьер просто е откачил, обикновено действа по-предпазливо.
Започнах силно да съжалявам, че съм оцеляла.
В следващият миг, куполът изчезна. Светлината заслепи свикналите ми с полумрака очи,
но аз не бях единствената, която наблюдаваше случващото се през сълзи. А гледаха всички!
Защото от ярко синьото небе, в лъчите на зимното ясно слънце бавно и плавно се спускаше
самият лорд Риан Тьер.
-Свърши се – със спокойно удовлетворение произнесе Дара.
„Сега вече ще се мре“ – отчаяно осъзнах аз, защото прекрасно разбирах към кого е
насочен сега погледът на магистъра, а колкото по-надолу се спускаше, толкова по-ясно се
виждаше, че лицето му е покрито с черни подути вени.
  И когато той слезе на равнището на покривите, възторженият шепот на площада заглъхна
– народът в ужас замря и стана така тихо, като че ли тук наистина не беше останало нищо
живо. А лорд Тьер продължи да се спуска – в лъчите на яркото слънце се развяваше тъмното
наметало, но черната коса оставаше напълно неподвижна… и заради това, магистърът
изглеждаше още по-зловещо.
Аз престанах да дишам, когато Риан стъпи на покрития с окървавен сняг площад. Не знам
за другите, но аз отчетливо чувах как скърца снега под подметките на ботушите му. Никога
през живота си не бях чувствала такъв ужас…
И аз седях, сгушила се на студената, покрита със сняг улица, а лорд Тьер бавно, с онова
лично негово, заплашително спокойствие, се насочи към мен. В напрегнатата тишина,
съпровождан само от жалното поскърцване на снега под краката му, магистърът вървеше към
мен. И през цялото време, от момента, в който унищожи купола, Риан не отмести и за миг от
мен втренчения поглед на потъмнелите си очи. А аз дори не можех да намеря оправдание…
изобщо. И ми се искаше просто да закрия лицето си с ръце и да заплача, а още по-добре
щеше да бъде, ако можеше просто да се разтвори земята и да пропадна в нея… Но аз
продължавах да седя, трепвайки при всяка негова крачка, и да се взирам в Риан… По бузите
ми се стичаха сълзи, бях прехапала устната си, просто, за да не ревна с глас, раните ми
пареха и щипеха и ми беше толкова студено… А аз не откъсвах очи от приближаващия се
магистър…
Внезапно Дара се материализира напълно, застана пред мен и аз чух тихото й:
-Господарю, не…
И тогава, за първи път откакто неумолимо бе тръгнал към насам, Риан откъсна тежкия си
поглед от мен… само за миг. Защото в този миг, в който погледна възродената, тя беше
пометена от пътя му с удар на силова вълна. Отново зави сирената… но аз вече не видях дали
пак светнаха в алено амулетите на Нощната стража.
Аз нищо не виждах, освен приближилия се до мен Риан, чиито поглед отново ме
изгаряше с бушуващата си ярост. И когато той се надвеси над мен, аз чух произнесеното с
режещ гняв:
-Стига толкова.
Изви се адски пламък.
Когато ме обкръжиха огнените езици, аз все пак заплаках, вече не можех да се сдържам.
А щом огънят угасна и се оказа че седя не на паважа в Ардам, а на огромно, застлано с
белоснежно покривало легло, аз просто се свих и се разридах с глас.
Нямах представа колко време беше минало, но в един момент сълзите ми просто
пресъхнаха. След това престанах и да хлипам и просто лежах, свита на топка и гледах
стената отсреща. Дори не бях забелязала, че кожата на дланите отново е цяла, а коленете и
лактите не ме болят. Опитах се да си спомня дали ме боляха, когато се оказах тук… струваше
ми се, че не. Значи Риан ме беше излекувал по време на преноса насам.
След това се запитах: Къде беше това „тук“?
Внимателно станах от леглото… на белоснежното покривало останаха кървави петна от
изцапаните ми дрехи. Жалко, покривалото беше красиво. Килимът също се оказа белоснежен
и ми беше съвестно да стъпвам по него с мръсните ботуши. А когато се приближих към
прозореца и дръпнах завесите, ми стана страшно – намирах се в градската къща на лорд
Тьер. Известно време стоях така, придържайки завесата и взирайки се в императорския
дворец, който от тук се виждаше като на длан.
От втренченото съзерцание на пейзажа зад стъклото, ме откъсна предпазливо почукване
на вратата. Намирах се в някакво странно състояние, в което се движех бавно, така че, когато
се обърнах, чукащата вече беше влязла в стаята.
-Всичко най-тъмно, лейди Риате – пропя вече познатата ми русалка ИнСин, - вашите стаи
вече са готови, ваната ви чака.
Все още държейки в ръка завесата, въпреки, че отдавна трябваше да я пусна, изглежда
дори я бях изцапала с кръв, аз глухо попитах:
-Какво?
Русалката лъчезарно се усмихна и повтори:
-Ваната.
Аз потръпнах цялата, припомняйки си каква „вана“ може да организира тази, само на
пръв поглед, мила русалка. И завесата потръпна заедно с мен. Но някак изобщо не исках да я
пускам.
-Из-з-звинете – беше ми трудно дори да говоря, - каква вана?
Усмивката на русалката стана още по-широка и ИнСин вежливо поясни:
-Вашата.
-М-м-моята? – все още не можех да осъзная какво не ми беше харесало в думите й, освен
перспективата повторно да бъда изкъпана с прилагане на особено жестоки изтезания за
красота.
-Вашата – натърти ИнСин, - вашата лична вана, в личите ви стаи, лейди Риате. Да вървим,
ние вече всичко приготвихме.
Ръката ми самоволно още по-силно стисна завесата, като че ли тя първа разбра, че никъде
не исках да ходя! По-точно, исках, в академията. Страшно исках да се прибера в академията и
да измия всичката мръсотия от себе си в собствения си душ, без никаква вана!
-Из-з-звинете – опитах се да говоря нормално, но кой знае защо, не ми се получаваше, - а
бихте ли ми казали, къде е лорд Тьер?
През лицето на русалката пробяга странно изражение и тя моментално наведе очи. На
мен, дори само това, че тя отмести поглед, вече не ми хареса, да не говорим за това, което
чух после:
-Господарят… остави много точни разпореждания по отношение на вас, лейди Риате, и…
се оттегли.
Чувствах, че ръката ми се плъзга по завесата, а аз бавно се свличам на перваза. Но все пак
намерих сили да попитам:
-Какви разпореждания?
ИнСин занервничи, огледа се към вратата, след това, все така, без да ме поглежда, едва
чуто каза:
-Отсега нататък вие ще живеете в дома на лорд Тьер. Вашите стаи са готови и ваната…
-Никаква вана! – седнала, явно се чувствах по-уверена.
ИнСин все пак ме погледна, отново се усмихна и започна да ме уговаря:
-Но как така, лейди Риате, та вие сте се изцапала, би трябвало да измиете поне кръвта…
И дрехите ви, ако не сте забелязала, са малко скъсани и…
„Не ядосвай Тьер. Той може да отстъпи веднъж, два и дори три пъти, но след това ще те
накара да си платиш за всичко“ – не ми се искаше дори да си мисля, че магистър Еллохар се
беше оказал прав. Изобщо не ми се искаше.
-Аз няма да живея тук минимум още някоя и друга година – прекъснах аз
словоизлиянията на русалката.
ИнСин наистина замълча, а след това неочаквано рязко произнесе:
-Лорд Тьер не мени решенията си, лейди Риате, и именно вие би трябвало прекрасно да
го знаете!
Ето значи какво значеше неговото „стига толкова“.
-Лейди Риате – русалката направи крачка към мен, - чакат ви няколко съобщения, в това
число и послание от лейди Верис.
-Какво? – струваше ми се, че не бях разбрала чутото.
-Да вървим – предложи ИнСин и тръгна към вратата.
Аз пуснах завесата и бавно я последвах, безнадеждно цапайки белия килим. Ние минахме
през галерия с картини, изобразяващи фрагменти на исторически битки, качихме се по
стълбище, подминавайки, застиващи в поклон при появата ми слуги… И по коридора, покрай познатата ми вече стъклена столова… ние също минахме… а след това забелязах
познат рисунък на каменния под…
-Виждам, че вече се ориентирате в тази част на къщата? – вежливо попита ИнСин. – Не е
учудващо, това е вратата за покоите на лорд Тьер – аз осъзнах, че вратата също ми е позната, тук ме беше пренесъл лорд Еллохар след схватката със скаените. Русалката, забелязвайки
погледа ми, добави: - А вашите стаи са отсреща.
И приближавайки се до декорирана с дърворезба врата, приканващо я разтвори. Осъзнала,
че продължавам да стоя в коридора, все пак пристъпих в помещението, а ИнСин посочи с
ръка към малка масичка до следващата врата и съобщи:
-Кореспонденцията ви, лейди Риате.
Налагаше се с усилие да правя всяка крачка, но аз все пак се приближих към масичката и
трепнах, виждайки заглавията на натрупаните върху нея вестници. „Трагедия в Ардам“.
„Седемнайсет убити от Гнева на Слънцето“. „ЗлатоСреброИнвестБанк“ унищожен от Бяла
магия девето ниво“. И това бяха само заглавията на вестниците най-отгоре.
С трепереща ръка ги отместих настрана и прочетох „Подвигът на офицер от Нощната
стража му струва живота“.
Мракът ме погълна преди да успея да простена „Юрао“.
Усетих, че ИнСин ме подхвана, дотичаха още някакви жени. Замириса на лечебно
заклинание…
След случилото се, аз вече нямах възражения срещу ваната, аз вече нямах никакви
възражения срещу нищо. Само мисли, мисли, мисли… Мисли за същия онзи Организатор, и
за нечистата, Игарра Блатиста, пред която Юрао и гнома така открито говореха. Юрао сам
беше казал, че ще иде в банката. И дори беше съобщил кога – след два часа. И той, и
господин Гурт бяха напълно уверени в своята безопасност, защото Игарра се оказа просто
глупава нечиста, но те не бяха взели предвид Организатора. Не бяха помислили, че
претърпялата поражение Игарра ще бъде принудена да разкаже какво се е случило, а след
думите й, Организатора ще разбере, че сметките на нечистата ще бъдат проверени… Със
сигурност го е предположил… Ето защо беше използвано заклинанието Гневът на Слънцето
– Организатора просто беше заличил следите от своето участие. А това значи, че се беше
изплашил. Беше се изплашил толкова, че се беше обърнал към маговете от третото кралство!
Защото Гневът на Слънцето – това е Бяла магия от висш порядък и никой в цялата Тъмна
империя няма нито подобни знания, нито такава сила…
„Гневът на Слънцето девето ниво“ – ми беше казал Дневният страж.
Девето – това означаваше, че радиусът на поражение би трябвало да бъде две хиляди
крачки. Това е изпепелена територия с диаметър четири хиляди крачки… И, разбира се,
кантората също щеше да бъде унищожена… Организатора не се спираше пред нищо, в
стремежа си да унищожи следите от престъпленията си…
И Еллохар също ме беше предупредил!
Като сега си спомнях разговора в кабинета му в Школата за Изкуството на Смъртта и
гневните му думи: „Аз те предупреждавах да не се пъхаш в това, все едно чувствах, Риате.
Вие с дроу излязохте на арената, където се сражават най-силните, а със слабите не се
церемонят. Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес
продължавате“.
Напродължавахме се!
И аз започнах да разбирам, защо и Риан, и Еллохар бяха толкова против и най-плахите ни
опити да водим разследване по историята с артефактите – ние с Юрао не можехме да
държим в тайна действията си. Ние се издадохме, че пластината е у нас, при това страшно
глупаво… Опитаха се да убият Юрао, загинаха дроу… ние дадохме отпор на проклятийника
– натъкнахме се на каррага и странната му господарка. И фактически чудо ни спаси… Когато
заедно с Дарген се опитахме да изясним какво точно се е случило с Логер, нарушихме
заклинанието за стазис и мен ме намери издирващото заклинание. И поне да не бяхме
встъпвали в преговори с тази нечиста… поне Юрао да не беше споменавал за банката,
днешните жертви можеше и да ги няма…
„Умните, осъзнавайки в какво са се забъркали, веднага отстъпват, а ти и Найтес
продължавате“.
Какво направихме?!
-Лейди Риате, как се чувствате?
Зле се чувствах. Седях във водата, обгърнала коленете си с ръце, взирайки се в една точка
и с ужас осъзнавах случилото се.
-Лейди Риате – отново ме повика ИнСин.
Нямах сили да отговоря. Но умът ми беше ясен. И аз изведнъж отчетливо осъзнах, че
мълчанието наистина е злато. Жалко, че Юрао не го разбираше, струваше си да си премълчи
пред нечистата. А сега аз нямаше да намеря покой, докато не открия този Организатор. И ако
той се е надявал, че унищожавайки „ЗлатоСреброИнвестБанк“, е успял да скрие следите на
престъпленията си, то той много силно се заблуждава… Защото аз съм адептка на
Академията на Проклятията, аз ще успея да си спомня който и да е номер, дори да съм го
зърнала само веднъж. Защото номерът, всъщност, по нищо не се отличава от схемата на което
и да е проклятие.
-Лейди Риате, да извикам ли лечител? – ИнСин разтревожено ме гледаше.
-Лорд Тьер – тихо отвърнах аз.
-Лейди Риате, аз ви казах вече…
Аз не разбрах веднага защо русалката сама се прекъсна по средата на фразата, но почти
веднага и аз дочух бързото потропване на токчета, а след това плашещото:
-Къде е Дея?!
ИнСин припряно стана, излезе от банята и затвори вратата. Отвън тя обясняваше нещо на
лейди Тьер, и тонът на разговора все повече се повишаваше. В края на краищата гръмна гръм, а след миг се отвори вратата…
Лейди Тьер се втурна стремително и заставайки до ваната, попита директно:
-Дея, как се чувстваш?
Аз премълчах, осъзнавайки, че още един разпит няма да мога да издържа, но след това се
случи нещо неочаквано:
-Офицер Найтес е жив, Дея – тихо, но ясно произнесе лейди Тьер.
Чувствах, че започвам да се треса. Че брадичката ми трепери, че раменете потръпват, а по
бузите отново се стичат сълзи…
-О, Бездна! ИнСин, хавлия!
От водата практически на ръце ме извадиха, след това, аз се опитах да се успокоя и вече
сама излязох от банята след лейди Тьер. Майката на Риан не млъкна и за миг:
-Трябва да ме извиниш за вестниците. Аз не знаех, че ти си била в самия епицентър,
предположих, че Риан те е пренесъл в столицата просто от съображения за безопасност,
защото след Ардамската катастрофа, тук е най-сигурното място… О, Бездна, това, което се
случи, е просто ужасно!
Ето така аз разбрах, че трагедията вече се е сдобила с лично название.
Отведоха ме в спалнята, преоблякоха ме в голям, топъл халат и ме настаниха до масичката
при прозореца. Лейди Тьер седна насреща, и почти веднага прислужница донесе бутилка
вино и две чаши, друга – плодове и дребни, почти миниатюрни пастички. Май ме плашеше
пристрастието на рода Тьер към виното.
-Хайде да пием за теб – лейди Тьер ми се усмихна, лично напълни чашите и ми протегна
едната, - и за това, че си жива… Ох, Дея, как само ни изплаши!
С треперещи пръсти, аз взех протегнатата чаша, погледнах виното… бяло, и предпазливо
сложих чашата на масичката.
-О, Бездна! – черните очи на лейди Тьер се присвиха, усмивката изчезна от лицето й. –
Дея, мила, бъди така любезна и ми кажи, че Еллохар не те е поил с виното си?!
Оказа се, че не съм в състояние да бъда любезна и тихо помолих:
-Недейте да ми крещите, моля ви… - след това си помислих и добавих: - Вие откъде
знаете какво се е случило с Юрао, че…той е жив? И…
Свекромонстърът демонстративно скръстила ръце на гърдите си, гледайки ме втренчено,
нервно хапеше устните си. Аз също мълчах. Лейди Тьер се предаде първа:
-Ти остави чашата, Дея, значи не си пила и преди. Приятно е да разбера, че Бурдус се
оказа прав по отношение на теб и ти наистина си умно момиче. Тиха, незабележима, но
смела и внимателна. Да, полуоркът имаше право за всичко. И колкото повече общувам с теб,
толкова по-добре разбирам, защо синът ми така силно се е влюбил.
Продължавах да мълча.
-Добре, ще ти разкажа – предаде се свекромонстърът. – За Ардамската катастрофа, аз,
като всички останали, разбрах, когато всичко беше приключило. Сега се води разследване. В
един момент се появява Гатар… управляващият къщата на Риан, ти ще се запознаеш с него, и
моли за ИнСин и за още няколко прислужници от женски пол. Естествено, аз веднага се
досетих за всичко, и разбира се, пратих тези, на които имам доверие.
Тоест, мен ще ме наблюдават и ще докладват за всичко на свекромонстъра.
-И когато ти си изгубила съзнание – продължи лейди Тьер, - на мен ми разказаха.
Би трябвало да каже „докладваха“.
-А тъй като ти не си склонна към припадъци, аз намерих Риан – на лицето й се появи
странно изражение, но тръсвайки глава, тя като че се опита да отхвърли неприятните мисли.
– Когато разбра за случилото се, той помоли да ти предам информацията за дроу.
Ето как стояха нещата…
-А – аз се наведох напред, - защо той самият не дойде?
Лейди Тьер сграбчи бокала с виното, по абсолютно недопустим за една дама начин, го
гаврътна наведнъж, а след това, без да ме гледа, глухо произнесе:
-По-добре ти сега да не го виждаш, Дея. За мен, родната му майка, това беше…
потресение, а ти сега просто не трябва да го виждаш…
След това, слагайки чашата си на масичката, лейди Тьер се облегна в креслото, скръсти
ръце и замислено произнесе:
-Знаеш ли, когато мъжете не се справят морално с някоя ситуация, е прието да идат в
някоя таверна, да се напият до забрава и наистина да се опитат да не мислят за случилото
се… Риан никога не е умеел да го прави. Той не може да забрави и да остави нещата както са,
той трябва да узнае всичко докрай! – поглед към мен и с намек: - Мен много ме безпокои
факта, Дея, че вие много си приличате. Ето, ти също се отказа от виното. Та аз виждам, на
теб наистина ти е зле сега, Дея, много ти е зле… но вместо да се отпуснеш, погледни се как
си седнала – зъбите - стиснати, гърбът – напрегнат, очите следят всяко мое движение…
Колко ми напомняш за Риан…
Опитах се да се усмихна, но осъзнах, че няма да мога.
-А Риан… скоро ли ще се върне? – на последната дума гласът ми затихна до шепот.
-Днес – едва ли – лейди Тьер безгрижно си сипа още вино, - но, например, утре, той
просто е длъжен да се появи в двореца. Ако ме помолиш да му предам нещо – извинявай, но
ще ти откажа, няма да рискувам да се появавам там отново.
Аз уморено погледнах към китката си… амулетът за призив на магистър Еллохар, както и
амулетът за призив на Риан беше мокър, но беше там… но навярно, наистина не си
заслужаваше да викам Риан… и аз не посмях.
-Дея – лейди Тьер разтревожено ме гледаше, - ако ти е нужно нещо, просто кажи!
-Аз сега – ставайки, казах аз, - почакайте малко, моля ви.
Връщайки се в гостната, аз пристъпих към масичката, взех черния плик със символиката
на Академията на Проклятията. Припряно отворих писмото и зачетох равните редове от
лейди Верис:
„Зная, че ще получиш това писмо. И така, новините: с устно разпореждане на лорд-
директора, ти си преведена на домашно обучение, Риате. Заповядано ми е да подготвя всички
документи до утре сутринта. Част от лекциите ще посещаваш заедно с групата, част – ще
изучаваш с личен преподавател. Всички изпити и контролни работи ще си вземаш заедно с
групата. КАТЕГОРИЧНО ТИ Е ЗАБРАНЕНО от сега нататък да напускаш територията на
академията. Това също е лично разпореждане на лорд-директора. Утре на всички лекции ще
си с групата, и имай предвид, пропуснатите днес занятия, ще си ги отработиш. И не забравяй
контролната при майстор Окено!“
-Дея, ти се забави – лейди Тьер без да бърза се приближи към мен. – Случило ли се е
нещо?
-Да – въздъхнах тежко, - трябват ми учебниците и учебните принадлежности също… А
вие можете ли да ме пренесете в академията?
Леко свивайки рамене, лейди Тьер издърпа писмото от ръката ми, прочете го, а след това
повика:
-Дара! – в отговор – тишина. – Трябва да отидем в академията, в стаята на Дея.
Все същата тишина.
  -Дара, недей да се преструваш, че не ме чуваш. Ти във всички случаи утре сутринта ще
пренесеш Дея, тъй като Риан в този момент ще е зает. А значи и днес си напълно в състояние
да го направиш.
Известно време в гостната, декорирана със светло дърво, беше все така тихо. След това
чухме ядосания глас на Дара:
-Заповед на господаря, до утре сутринта никъде да не ходи – след това вече по-меко и
като че ли, извинявайки се, - съжалявам, Дея, наистина. Единственото, което мога да
направя е да ти разкажа новините.
-Благодаря – аз седнах, предчувствайки, че сред информацията едва ли ще има приятни
неща и започнах с най-важното: - Какво става с Тимянна? Излекуваха ли я?
Дара се материализира мигновено, поклони се на лейди Тьер и ме попита:
-Ти вече знаеш ли, че това са били дребни нечисти?
Мълчаливо кимнах:
-Откъде? – учудването на Дара нямаше предел.
Просто свих рамене, нямах желание да отговарям
-Да, господарят намери причинителя и го унищожи – невероятно миниатюрна форма на
богулник. Тимянна дори не помни нищо.
Богулник? Дребна, подобна на пиявица форма на живот, която се множи на Гвелските
блата на територията на Хаоса. Само че не е чак толкова дребна по размер – богулникът е на
дължина като човешка длан. Нощем те намират спящи жертви, най-често животни, влизат в
слепоочния дял на мозъка и карат жертвата да върви към блатото, право към роя…
обикновеният магарешки бодил е най-простата защита от тях, но богулникът не може да е
толкова дребен, как така?
-Дара – лейди Тьер, грациозно приседна на отоманката до мен, поправи гънките на
роклята си, - откъде в Ардам се е взел богулникът?
Възродената отново едва забележимо се поклони и сдържано отвърна:
-Вчера на Дея й бяха изпратени банички от Мелоуин. За щастие, Дея се досети, че
бележката към тях, не е написана от офицер Найтес и ме извика. Изясни се, че посланието е
дело на адептката Тимянна Едвер, а в сладкишите се съдържат малки, по-дребни от главичка
на карфица, екземпляри на богулник, селекционирани с помощта на магия и затова тяхното
влияние върху съзнанието би било стотици пъти по-силно от обикновено.
Потресен поглед към мен и тихо:
-Гнил гоблин, какви са тези неща?!
Аз в този момент си мислех само за едно – повече никакви банички и пайове. Изобщо!
-А Късметчето върна ли се? – продължих да разпитвам аз.
Дара напълно се материализира, взе си стол, седна пред нас, за разлика от лейди Тьер,
прегърби рамене и уморено отвърна:
-Да. Върна се… - на мен тонът й изобщо не ми хареса. – Той вчера от вашата кантора се
втурнал да търси хрътките.
Аз затаих дъх.
-Духът първи се досетил какво ще се случи – призрачните очи на Дара втренчено се
взираха в мен. – Той и Пустинника, ти него вече го познаваш, се върнали в кантората ви, но
вие вече сте били излезли. Но Наавирр сбъркал, целта на удара не била „ДеЮре“, а
„ЗлатоСреброИнвестБанк“.
Спомних си как императорската гвардия помагаше да се изнасят ранените гноми от
пламтящата банка и сега разбирах как бяха се оказали там толкова бързо… А освен това ми
мина през ум, че преди хрътките просто не биха се намесили. Значи това е било по заповед
на Пустинника.
-За съжаление, без пръстена Наавир не можал да те намери – продължи Дара, и той се
дотича при мен.
В този момент духът на смъртта се наведе напред и изсъска:
-Ти къде беше?!
Аз хвърлих поглед към лейди Тьер и не посмях да отговоря.
-Къде, Дея?! – повторно изсъска Дара. – Аз също не те намерих! И тогава извиках
господаря. И знаеш ли кое беше най-интересното? И неговото издирващо заклинание не те
откри! Ти къде беше, Дея?!
Да, беше просто чудесно, че Риан не пожела да говори с мен. Наистина прекрасно.
-Дея? – присъедини се към разпита лейди Тьер.
Решавайки изобщо да не отговарям на въпросите, аз продължих разговора:
-Значи Риан е бил в Ардам, в момента, когато?..
Дара се подсмихна, гледайки ме злобно и с ярост отвърна:
-Ако той в този момент се намираше в столицата, просто нямаше да успее, Дея! Дворецът
– тя махна с ръка в посока на прозореца зад завесите, - изкривява и забавя магическия
импулс, господарят можеше просто да не стигне навреме!
И в този момент свекромонстърът си направи изводи:
-Тоест, трагедията в Ардам се е случила заради… - поглед към мен.
-Да – потвърди Дара.
-Много съм уморена – тихо казах аз, изправяйки се.
Това беше най-ужасната нощ в живота ми. Аз отказах да вечерям с лейди Тьер и слез
залез седнах на широкия перваз на новата си спалня, загърната с одеяло. Да споря, да
доказвам, да изисквам от Риан да ме върне в академията, просто нямах сили, нито
желание… когато се чувстваш практически убийца си съгласна на каквото и да е наказание.
Аз така и заспах, хлипайки тихо, прегърнала коленете си…
Ето например, аз със сигурност си спомнях, че се унасях в сън, седнала на перваза, но
когато сутринта се събудих, се оказа, че съм в леглото. Надигайки се и оглеждайки стаята, видях ъгъла на одеялото да се показва иззад пердето, значи не си бях легнала сама – аз не бих
оставила одеялото там. Тогава…
Бавно обърнах глава и забелязах, че втората възглавница също е смачкана, като че ли на
нея някой е спал… Ризата на лорд Тьер се намери на пода, и вече нямах съмнения кой ме е
пренесъл в леглото.
Раздаде се предпазливо почукване на вратата, а след това гласът на ИнСин:
-Лейди Риате, моля да ме извините, но е време да ставате. Имате занятия, госпожо.
Дара ме чакаше в гостната, и когато излязох, веднага отвори преход в академията. И още
нещо странно – ИнСин и възродената някак странно се спогледаха. Но на мен не казаха и
дума.
Оказа се, че Дара ме е пренесла директно в моята стая в общежитието, и че почти
веднага започва сутрешното построяване.
-Побързай – изкомандва духът на смъртта и се разтвори във въздуха.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се наплискам с вода, да се облека и да се затичам
към сутрешната доза физически тренировки. Но в момента, когато, нахлузвайки ръкавиците
си, се появих в собствената гостна, ме връхлетяха, вдигнаха ме, притиснаха ме, подхвърлиха
ме нагоре, уловиха ме и отново крепко ме прегърнаха.
-Малката – прозвуча хрипкавия и ужасно зарадван глас на дракона, - колко съм щастлив,
че с теб всичко е наред!
-С мен! – отзовах се аз и тихо добавих: - Да…
А с тези, които вчера загинаха – не… Не го произнесох на глас, но и не можех да не си го
помисля.
Прекрасният дракон ме пусна, отстъпи крачка назад, скръсти ръце на гърдите си и с
подозрение попита:
-Дея, ти да не би да виниш себе си за случилото се?!
Стига съм плакала, стига толкова!
-А кого трябва да виня? – взирах се в зелените със златисти искри очи. – Кого? Всичко
това го започнахме ние с Юрао. Заради нас загинаха гномите, това…
Драконът промърмори нещо неясно и нагло ме уведоми:
-Както си беше селянка, така селянка си остана.
Аз млъкнах, зяпвайки в недоумение Късметчето. Не, аз не се възмущавах, дори не се
обидих, състоянието ми беше такова, че даже за обида нямах сили. Просто не можех да
разбера какво общо имаше това и защо му трябваше да го казва.
-Какво? – още по-нагло ме попита драконът. – Това си е типично ваше, селско, при това,
селско от Приграничието. Вие така сте си свикнали – във всичко себе си обвинявате.
Продължавах в недоумение, но и вече възмутено да се взирам в него.
-А какво, Дей? Да не би да бъркам? При вас как е – човека звяр го разкъсал – женурята се
корят, че от сутринта все за лоши неща говорили, и ето, мъжът се разходил до Бездната. А аз
си мислех, че след толкова години в града, ти поне нещо си научила.
-Какво, например? – рязко се троснах аз.
Драконът се приближи плътно до мен, наведе се и изсъска в лицето ми:
-Гневът на Слънцето е заклинание, изискващо огромни сили и страшно много енергия.
-Знам какво е, независимо от това, че съм от селските женуря, все пак нещичко съм
научила.
-Така ли? – драконът вдигна вежда и люспите на слепоочието му проблеснаха. – А сега,
учена селска моме, напомни ми какво точно е най-опасното в заклинанието Гневът на
слънцето?!
Аз се намръщих и отстъпих назад, приближих се към масичката, видях някаква странна
папка, но преди да я отворя, спокойно отвърнах:
-То убива, лорд Наавирр.
-Наричай ме Късметче, на мен това име много ми хареса, - поправи ме той, приближи се
отново, издърпа папката от ръцете ми и скривайки я зад гърба си, продължи разговора,
усмихвайки се под мустак и хвърляйки ми лукави погледи. – И така, трите главни особености
на Гнева на слънцето, давай, Дей!
-Върнете ми папката – помолих аз.
-Отговори на въпроса – рязко произнесе възроденият и аз осъзнах, че ще се наложи
наистина да отговоря.
Замислих се, припомних си курса по обща магия и заеквайки започнах да изброявам.:
-Радиусът на поражение зависи от нивото на заклинанието… След него не се надигат
умъртвия… Обикновено има четири огнени вълни…
-Не е това, за което те питам, Дей – нагло ме осведоми лорд Наавирр.
Мълчешком разперих ръце – не можех да зная какво точно беше това, за което ме питаше
той. Драконът кимна, приемайки поражението ми и насмешливо произнесе:
-Това е едно от малкото заклинания, които са способни да унищожават и артефактите, не
само разтапяйки ги, но и изсмуквайки силата им. Схващаш ли?
И това как ме наричаше, и думичките, които използваше бяха съвсем като тези на Юрао.
-Не, лорд Наавирр, аз не мога да схвана за какво намеквате – уморено отвърнах аз.
-Ех, ти, селска моме – покровителствено-подигравателно проточи той, - мисли, Дея.
Просто разсъждавай, а не се терзай от угризенията на никому ненужната съвест. Честно
казано, съвестта в Тъмната империя е нещо абсолютно безполезно, за това също си помисли.
Повторно прозвуча сигналът за построяване. Направих крачка към вратата, но драконът
ловко ми преглади пътя и вече без язвителност обясни:
-Ударът е бил подготвен предварително, Дея. Най-вероятно, по изгрев слънце. А маг от
такова равнище в Ардам няма, това ти го заявявам напълно отговорно. Заклинанието е било
подготвено от един маг, активирал го е друг, десетки пъти по-слаб, разбираш ли?
Не ми беше напълно ясно, ние не изучавахме магията така подобно, че да мога да се
ориентирам във всички тези тънкости.
-Обяснявам! – изсъска Късметчето. – Било е запланирано да използват заклинанието,
когато им отнесеш годежния пръстен на рода Тьер! За замитане на следите, разбираш ли?
Просто, за да скрият факта, че то вече е у тях, и за да е убеден Тьер, че артефактът е
унищожен заедно със загиналата му годеница!
Аз замрях, потресено взирайки се в дракона, напълно пренебрегвайки необходимостта да
се явя на построяването.
-О, съдейки по стъписаното изражение на лицето, ти вече всичко осъзна – отново
язвително отбеляза Наавирр.
Само бях започнала да осъзнавам… но ме вълнуваше и друг въпрос:
-А лорд Тьер знае ли за особеностите на това заклинание?
Очите на Късметчето проблеснаха, той наклони глава настрани и се осведоми:
-Ама ти не знаеш ли?
Неприятно подозрение изведнъж стегна гърдите ми.
-Ама наистина ли не знаеш нищо? – недоверчиво попита драконът. – Не, Дея, хлапе, как
може да не си наясно?
-Да не съм наясно с какво? – определено започвах да нервнича. – За какво става дума, Късметче?
Драконът сви рамене, отиде до дивана, седна, все така криейки папката от мен и
небрежно, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително, произнесе:
-Бялата магия има една особеност – ако на някой му се отдаде да унищожи заклинанието,
магическата следа остава. И рикошетът сочи към мага, който е наложил заклинанието. Тьер
унищожи Гневът на слънцето и тръгна по следата.
Аз също отидох до дивана и се свлякох върху него. Сърцето ми започна да бие сто пъти
по-бързо, устата ми пресъхна, ръцете ми ситно-ситно трепереха, така че ми се наложи да
стисна юмруци.
-Ковънът на маговете от третото кралство е унищожен, Дея – меко, стараейки се да ме
успокои, произнесе Късметчето. – Всички седем властители. Наистина ли не знаеш за това?
А как бих могла да го разбера?! Като се имаше предвид вчерашното поведение на лейди
Тьер, която трепереща беше казала: „По-добре е да не го виждаш сега, Дея. За мен, родната
му майка, това беше… почти потресение, а за теб наистина е по-добре да не го виждаш в
това състояние“? Можех единствено да предположа, че е започнала масова сеч на, например,
ценната Ардамска гора, но не и че е било унищожено правителството на едно от човешките
кралства. О, Бездна, и какво щеше да става сега?!
-Ти какво се стресна? – небрежно се поинтересува Късметчето.
Въпросът беше добър, само че аз имах лош отговор на него.
-Излиза… – аз просто се стараех да обмисля случилото се, - че лорд Тьер е пресякъл
границата на страна, с която ние имаме подписан мирен договор и… е унищожил
правителството й? Заради мен?
Късметчето безразлично сви рамене, демонстрирайки, че него никога не са го тревожили
угризения на съвестта. Че на него и така си му е добре. Но ако на него му беше добре, то на
мен – не!
-Дея – той ми подаде папката, - гледай по-леко на живота. Тьер е извършил акт на
справедливо възмездие, напомняйки, че с лордовете на Тъмната империя е по-добре да не се
захващаш – и тъй като аз просто възмутено го гледах, без да реагирам на жеста му, добави: -
Отвори папката.
Взех я, облягайки се назад и просто се изумих от видяното – в папката се намираше
контролната работа на тема „Разлагане на човешки труп в условията на подземни
помещения“ , която трябваше да напиша за майстор Окено, и тя беше написана с почти моя
почерк и подписана „адептка Дея Риате“.
-Как ти се струва? – поинтересува се Късметчето, и без да скрива гордостта си, добави: -
Писах я под диктовката на Юрао, на мен ми се получава по-добре да имитирам почерка ти.!
-Благодаря – разсеяно промълвих аз, прелиствайки работата и вглеждайки се тук-там в
написаното, - наистина много ви благодаря.
-После ще благодариш – драконът се протегна, а след това рязко се изправи. – Сега
отнасяш контролната на Верис и се измъкваме от академията.
-Какво?! – не вярвах на ушите си.
-Да се разкараме оттук, казвам – повтори услужливо драконът, - ако ще се дърпаш, Юрао
каза да те хвана за шията, и ако е нужно, насила да те завлека при него.
-Аз не…
Драконът се надвеси над мен и изсъска:
-Ти да, Дея. Тьер, разбира се, няма да е в безумен възторг, но повярвай, работата си
струва. Така че, да вървим, тъкмо ще успеем да стигнем до Тъмната крепост, когато Юрао го
пуснат от лазарета, само дето косата едва ли ще могат да му я възстановят толкова бързо…
Но това са дреболии.
Не знам какво бяха измислили Юрао и Късметчето, аз бях ужасно учудена от това, че
изобщо бяха обмисляли нещо заедно, но на мен ми беше достатъчно и случилото се вчера…
и не исках да провокирам нищо повече…
-Лорд Наавирр, аз, нито с вас, нито с Юрао никъде днес няма да ходя! – решително казах
аз, ставайки.
Драконът ме изгледа втренчено, демонстративно раздвижи раменете и шията си, зъбато
ми се ухили и преди да успея да се възмутя, мен просто ме похитиха! Всъщност, не токова
просто, а завързана и преметната през рамо, мен първо ме внесоха в преподавателската стая, където стъписаната лейди-секретар просто се тръшна в безсъзнание, плъзвайки се под
бюрото.
-Какво й има? – с искрено учудване се изуми Късметчето.
Измучавайки, аз също се заинтересувах, извъртях се и погледнах в огледалото. Ние с
дракона не се отразявахме в него! Папката с контролната – да.
„Наистина, какво ли й има на лейди Валейр?“ – с раздразнение си помислих аз.
Но дракона, такива дреболии като припадащи секретарки особено не го вълнуваха, и след
като остави папката на бюрото, подсвирквайки си весело, ме понесе нанякъде.
-М-м-м – казах аз.
-Какво, да не съм я писал за тоя, дето духа! – отвърна Късметчето. – Между другото, на
мястото на Окено, не бих рискувал да й поставя нещо, различно от отлична оценка… Пък,
всъщност, ако му е скучно, нека да рискува…
Все пак ми се отдаде да изплюя от устата си кърпата, но вместо да викам за помощ, аз
ехидно попитах:
-И какво ще става тогава? Ще рисуваш още сърчица и цветенца и ще пишеш името на
майстора в тях?
-Злобееш ти днес, хлапе – драконът ме сложи да стъпя и напъха кърпата обратно в устата
ми, - Между другото, това с Верис не беше мъст, тя действително ми харесва.
На мен тя също ми харесваше, но не когато върви със зверско изражение по коридора. От
друга страна… това беше Верис и тя сега щеше да ме спаси!
-М-м-м – отчаяно измучах аз.
Уви, странните звуци останаха нечути, благодарение на вопъла, който се разнесе от
преподавателската:
-А-а-а-а-а-а-а-а-а-а – крещеше до пресипване лейди Валейр.
Кураторът се втурна нататък и почти веднага чухме възмутеното й:
-Какво? Контролната сама? Тук няма привидения, лейди, тук само адепти се въдят! Ама
наистина ли сама?! – и още един оглушителен вопъл, от който дори стъклата на прозорците
задрънчаха: - ДАРА!!!
Драконът тежко въздъхна и възторжено прошепна:
-Не мога да й се нагледам, виждаш ли каква е тя! Шаена Верис… и какво само е
намерила в тоя Еллохар, а? – след това отново ме преметна през рамо. – Да ти кажа, хлапе, животът изобщо не е справедлив. И затова си струва да побързаме, докато Дара не е
изолирала с купол академията.
И той припряно се насочи към изхода. А след няколко минути аз можах да се насладя на
съмнителното удоволствие от полета в лапите на дракон, тъй като мен още ме държаха
вързана, а ме бяха завързали облечена само в ученическа униформа, а навън все още беше
зима, между другото. И издигайки се над Ардам, Късметчето безгрижно зави на изток,
потвърждавайки най-лошите ми опасения – движехме се към номер 66 на улица „Пролетно
умъртвие“!
-Д-д-д… – съобщих на дракона, когато се приземихме и той внимателно ме сложи да
стъпна на замята.
А когато се превъплъти и извади кърпата от устата ми, аз повторих същото:
-Д-д-д…
-Това заклинание ли е? – учудено попита Късметчето.
-Д-д-д…
-Проклятие?
-Д-д-д…
-Ругатня? – продължаваше да ме разпитва той.
-Д-д-д… Из-з-змръзнах! – просто нямах думи!
Наглата муцуна придоби някакво смутено изражение и виновно:
-Извинявай… А аз летях и все си мислех, че нещо съм забравил…
Да ме прощават преподавателите на Академията на Проклятията:
-Аверхоа наверту емони кархатае нтар! – произнесох аз едно от най-простите проклятия
за краста, но спомняйки си, че драконите са дебелокожи, отмъстително добавих и формулата
на катализатора: - Анахема адаенесе ет дактум даенас секее ородусмун фиерри!
Проклятието беше обикновено, не беше забранено, едва второ ниво, би трябвало да
действа около четвърт час, с катализатора, може би около час, но на някой задълго щеше му
убие желанието да ме похищава без да пита.
-Дея, ти какво? – Късметчето се превъплъти в котарак. – Какво беше това?
Мълчах, треперех и го гледах злобно.
-Стига си се сърдила – той вдигна задната си лапа и се почеса зад ухото, а след това
разсеяно произнесе: - Май че тук има бълхи…
-Не, Късметче – гневно отвърнах аз, - това е отмъщение! За да не забравяш друг път!
И докато котакът нервно се почесваше, хвърляйки ми учудени погледи, аз гордо се
врътнах и се насочих към входа на сградата. Четиринайсети апартамент би трябвало да се
намира на първия етаж.
Късметчето ме настигна в коридора, докато аз, вървейки по дървения под, броях номерата
на апартаментите.
-И какво съм аз сега? – разярено се поинтересува той. – Крастав дракон?
-И така може да се каже – меланхолично се отзовах аз.
-Свали го от мен! – избухна ядосаният дух на Златния дракон.
-За нищо на света – отрязах аз и неочаквано дори за себе си, добавих: - Оказва се, че
отмъщението е много приятно нещо.
Тогава една от вратите по-нататък по коридора се отвори, от нея се показа плешивата
глава на… дроу и изсъска:
-Дей, давай по-бързо!
Аз едва не се сгромолясах на пода от удивление. А след това се втурнах нататък, а
нахлувайки в апартамент номер четиринайсет, само с крайчеца на окото забелязах вързаната
на пода жена, явно нечиста от блатата, защото не можех да откъсна очи от плешивия, без
вежди и мигли Юрао!
-До обяд ще израсте – съобщи ми усмихващият се партньор, - просто нямах време да
чакам, така че не се плаши.
Да се плаша?! Аз го връхлетях, увиснах на шията му и усетих, че сега просто ще ревна от
радост или от мъка, или, даже не знам от какво, а след това ще го удуша, струва ми се…
-Дей – Юрао предпазливо ме погали по гърба, - хайде сега, Дея, всичко е наред,
наистина. Дея…
-Юр… - усетих, че започвам да хлипам.
-Ама нямаше ми нищо страшно, до сутринта всичко ми беше минало, Дея, престани,
хайде сега, даже майка ми не беше толкова притеснена. Дея! – и осъзнавайки, че така няма
да се успокоя, провокативно добави: - Аз защо те измъкнах от територията на академията –
тук Логер ти е оставил послание.
И аз веднага се успокоих. Пуснах Юрао, погледнах го с недоверие и чух:
-Сериозно – потвърди партньорът. – Активацията е само чрез теб, ако се опита да го
отвори някой друг, дори маг, съдържанието на пашкула ще се унищожи, така че ти просто ми
трябваше.
Аз си изтрих сълзите и вече потеклия след полета с безмозъчния дракон нос, озърнах се,
разглеждайки стандартните за жилище под наем мебели, особено дълго се взирах във
вързаната нечиста, която не подаваше признаци на живот, и смирила се със съдбата си,
попитах:
-Къде?
Отчаяно дращещият се котарак влезе в апартамента, притвори вратата със задната си лапа
и ме уведоми:
-Тук.
Беше странно и невероятно. В момента, когато вратата се затвори, по средата на стаята се
появи слабо синкаво сияние.
-Интересно е, нали? – радостният Юрао почти не се олюляваше от изтощението, което си
беше естествено след регенерацията, на която явно е бил подложен, за да се излекуват
изгарянията.
-Ти… да беше седнал – гледайки го скептично, измърморих аз.
-Няма време, Дей – плешивият дроу се наведе, подхвана синкавото сияние и отвори
капака, който скриваше стълба към мазето. – Да вървим, след половин час лорд Шейдер
Мерос ще получи писмо, в което му съобщавам кой е виновика за вчерашната трагедия и къде
да ни търси.
-Тоест, ние сме виновни? – изплаших се аз.
-Какво общо имаме ние – златистите очи ме дариха с раздразнен поглед, - тя – Юрао
посочи нечистата. – Тя е виновна, нека да си носи отговорността.
С това нещо изобщо не исках да споря.
-Давай – Юрао започна да слиза надолу, - аз вече бях тук, така че е безопасно.
Свивайки рамене, аз се спуснах след него по излъсканата от често използване дървена
стълба. И колкото по-надолу се спускахме, а стълбата се оказа достатъчно дълга, толкова
повече се учудвах – там долу нещо светеше със синя светлина. И от долу идваше топлина,
което веднага ме накара да застана нащрек.
-Ти какво? – попита Юрао, когато спрях.
-Аз какво? – погледнах го, в лицето ми действително духаше топъл и влажен въздух. - Аз
просто не мога да разбера… тук е влажно и топло, нали?
-Именно – съгласи се плешивата глава на дроу… не можех да свикна да го гледам без
коса.
-А стълбата е суха и дървото не се е раздуло – обясних аз.
Офицер Найтес се намръщи и викна:
-Наавирр, бъди внимателен.
-Разбрах… проклети бълхи! – отвърна Късметчето.
Юрао би намръщил вежди, ако такива му се намираха, а така гримасата излезе много
странна, и тихо попита:
-Ама драконите имат ли бълхи?
-Имат, имат, и още как – уверих го аз, - в момента, когато изкарат от нерви адептките на
Академията на Проклятията, веднага бълхи ги сполетяват!
Измервайки ме с крайно учуден поглед, Юрао продължи да слиза надолу. Той първи скочи
на тъмния под, помогна ми, а след това, властно хващайки ме за ръка, ме поведе по утъпкана
пътечка право към източника на синкавото сияние. И колкото по-близо отивах, толкова по-
ясно се виждаше, че това не е огън, а парче стъкло, подобно на необработен планински
кристал, разположено върху плосък кръгъл камък.
-Кристала не го пипай – веднага ме предупреди дроу, - това е охранителна магия, той ще
те привлича, но най-добре дори не гледай към него.
-Разбрах – аз действително се стараех да не го гледам.
А Юрао ме поведе към най-тъмната част на широкото мазе, запали едновременно три
огнени кълба, независимо от това, че в сегашното му състояние, това явно не му беше леко и
ме подкани:
-Гледай.
В същия миг, пулсарите долетяха до стената и аз видях верига, която се точеше от ъгъла и
свършваше с… нашийник. Тук бяха държали някого окован!
-Ти не гледай и към това – посъветва ме Юрао. – Гледай внимателно стената.
Беше ми достатъчен само един поглед към схемите, надраскани в равни редички, за да се
досетя – нашийникът е бил за Логер.
-О, Бездна – простенах аз, правейки крачка към стената.
-Стой – спря ме Юрао, - не отивай много близо, нещо й има на тази стена, но не мога да
разбера какво.
Стоях и се опитвах да успокоя забързаното си сърцебиене, стараех се да се съсредоточа и
да мисля. Да мисля! Да мисля, че на стената не може да има нищо важно, и не може, по една
проста причина – Логер беше един от най-умните адепти в нашия поток и не би писал нещо
там, където всеки можеше да го прочете. Не му беше в стила. Изобщо. Тук нещо не беше
както трябва!
-Юр – аз се обърнах към партньора, - ти каза, че Логер ми е оставил послание.
-Да – дроу кимна с глава към стената, - ето го. Самата стена е като омотана в пашкул, аз
се опитах да се приближа и виж какво стана – един от пулсарите се издигна нагоре и аз видях
пукнатина, широка поне два пръста. – Виждаш ли? А аз едва пристъпих натам. Опипах това
нещо с магическо зрение и разбрах, че там има нещо, но ако някой се доближи, започва да се
самоунищожава. И разбери, ако бях викнал веднага нашите, те, от съображения за
безопасност, биха блокирали всичко и биха го отворили, за да не подлагат жителите на
сградата, или на сградите, ние не знаем точно дали и колко къщи ще бъдат повредени при
унищожаването на това мазе. Схващаш ли?
Аз кимнах, оглеждайки стената, а след това попитах:
-Откъде знаеш, че само аз ще мога да я отворя?
Юрао подмами с пръст всичките три пулсара, а когато те долетяха, ги насочи към
мястото, където веригата беше зазидана в каменния зид. И там аз наистина забелязах надпис.
Припряно измъкнах увеличителния кристал от академическата гривна и потреперих,
прочитайки „Дея, помогни ми“.
-Сега разбираш ли? – партньорът тежко въздъхна. – И можеш да ми вярваш, нито Шейдер,
нито даже твоят Тьер, прочитайки това, нямаше да ти позволят и носа да си покажеш тук.
В този момент аз си мислех само за едно нещо – че веднъж вече бях отказала да помогна
на Логер и това беше довело до страшни последствия, и нямах никакво право да му откажа
още веднъж. Между другото, си давах сметка за това, че е странно, много странно, че Логер е
бил толкова уверен в появата ми тук. И все пак, трябваше да се опитам.
-Така – започнах да разсъждавам на глас, - дай да си помислим… има надписи на
стената, но на мен ми се струва, че не си заслужава да им обръщаме внимание – Логер не би
оставил съобщение на толкова очевидно място… В това съм повече от уверена…
-Тогава, къде? – беше приятно, че Юрао веднага и безусловно ми повярва и дори не
поиска от мен да обоснова изводите си.
-Къде?.. – замислено повторих аз. – Някъде там, където неговите надзиратели не биха се
сетили да търсят. На място, където аз, като проклятийник, задължително бих проверила…
Бавно обходих с поглед пространството, което е било достъпно за пленника, докато е бил
окован във веригата… В ъгъла, до надписа „Дея, помогни ми“ имаше купа с някакво мътно
полутечно съдържание и две мръсни канчета с вода. Нищо друго. А след това изведнъж ми
мина през ум:
-Юр, защо са му на пленника две канчета?
-Не знам – дроу също ги погледна с подозрение. – Може едното да е било за чай, а
второто, по-тънкото, за вода.
Вода! Водата съхранява информация… Информацията за произнесените проклятия!
-Трябва ми това канче – започна да ме обхваща чувството, че съм на прав път, - трябва ми
това канче и повече светлина.
-Стой тук – заповяда Юрао и внимателно пристъпи към стената.
-Не го разплисквай – предупредих аз.
Невероятно предпазливо ми подадоха канчето, и аз, едва пристъпвайки, го пренесох на
по-светло и чисто място, огнените кълба се виеха над главата ми като любопитни птички, а
Юрао нетърпеливо потриваше ръце.
А аз вече не обръщах внимание на нищо друго, освен на водата в мръсната, покрита с
плесен по ръба съдинка. Настройвайки увеличителния кристал, аз се взрях във водата и
осъзнах, че там има някакъв миш-маш от проклятия.
-Тук са около двайсет – вглеждайки се, удивено промълвих аз.
-Какво? – не разбра Юрао.
-Проклятия. Тук има поне двайсет проклятия, наложени за много кратко време, и по
принцип дори може да се определи кое е било първо, а кое – последно.
-Как така? – партньорът все още не разбираше.
-В първото е била вложена повече енергия, във всяко следващо – все по-малко и по-малко.
Последното, той го е произнесъл практически без да използва енергийни потоци.
Единствено едно нещо не можех да разбера, а и Юрао, явно, също:
-А защо му е трябвало да го прави?
-Представа си нямам – признах аз. – Просто е седял тук в мазето и си е нашепвал
проклятия, влагайки все по-малко и по-малко сила във всяко следващо…
И осъзнаването ме заля като вълна.
-Ето, това е съобщението! – възкликнах аз.
-Аха, нас са ни прокълнали – скептично отбеляза Юрао.
-Не, какво говориш – аз се отпуснах на колене, сядайки по-близо до канчето, - това трябва
да е някакъв шифър или код. Не напразно той така ги е разделил, това не е никак лека работа
за адепт от четвърти курс, той целия си резерв е вложил в този код, та след подобно нещо по
принцип може дори да се простиш с живота.
-Защо? – поредния въпрос от странно недосетливия днес дроу.
-Използвани са проклятия от пето ниво и нагоре, такива и проклинащия засягат, дават
рикошет.
И аз започнах да определям какви именно проклятия са били наложени.
-Гледай, най-много сила той е вложил в „Каерто“ – едно от древните проклятия, които са
били използвани по време на войната за територията на Тъмната империя. Така, второто е
Разкъсващото проклятие, невероятно рядко, него за последен път са го срещали преди поне
триста години, ние само по История на проклятията го учихме. Трето…
-Стой – Юрао приклекна и вадейки перо, надраска на пода „Каерто“ и „Разкъсващо
проклятие“.
-Добра идея – похвалих го аз и продължих: - Третото по интензитет е „Игас“ – също
древно, четвърто ниво, а четвъртото е „Синята смърт“ – едно от смъртоносните проклятия,
както не може да не се досещаш.
Юрао записа и тези две, и в очакване ме погледна.
Продължих:
-„Тлен“ – смъртоносно проклятие, трето ниво, изобщо зловещо нещо, предизвиква
изгаряния по тялото на жертвата, които после започват да гният. „Аргарус“ – следващото,
също смъртоносно, шесто ниво.
-Хич даже не ми казвай какво прави – помоли Юрао.
-Добре, няма – и аз се върнах към изучаването на водата с помощта на кристала. – По-
нататък – „Любовта на Смъртта“, също шесто ниво, „Ъгълтен“, трето, „Тамарикс“ – много
опасно проклятие пето ниво, а след това – странно, аз просто не вярвах на очите си – празно
проклятие…
-Какво? – не разбра Юрао.
-Как да ти обясня, самоунищожаващо се проклятие, празно, без никакво външно
действие… - поясних аз.
-Добре – дроу се вгледа в написаното, - дай да обобщим: „Каерто“, „Разкъсващо
проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“,
„Тамарикс“ и празно проклятие… И какво може да значи това?
-Юр, това не е всичко – напомних аз.
-Чакай – прекъсна ме той. – Ако този твой Логер е бил толкова умен, значи и празното
проклятие го е използвал с цел, нали?
-Да допуснем.
-Значи, дай да помислим. „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята смърт“,
„Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно проклятие… -
Юрао си почеса плешивото теме, - „Каерто“, „Разкъсващо проклятие“, „Игас“, „Синята
смърт“, „Тлен“, „Аргарус“, „Любовта на смъртта“, „Ъгълтен“, „Тамарикс“ и празно
проклятие…
Отново взирайки се в написаното, замислено произнесе:
-Дей, а ако от всички тези проклятия вземем само първите букви?
Аз се замислих и опитах:
-К,Р,И,С,Т,А,Л,Ъ,Т – и тогава се досетих: - Кристалът, Юрао, искал е да каже „кристалът“
-Ето за какво му е било нужна последователността – и той весело ми намигна, - давай
нататък.
-Напиши „кристалът“ и остави място – разсеяно подхвърлих, разглеждайки отново водата
в канчето.
А там присъстваха:
-„Ненавист“, пиши „н“, Следва „Ерендор“, след него – празно проклятие…
-„Кристалът не“ – прочете Юрао.
Отлично, по-нататък вървят „Органара“ – също древно и „Хриптящата смърт“, пиши „х“.
„Раката“ – любовно проклятие и… как се наричаше… „Атвер“ – любовно, но от серията на
убийствените. „Навка“ – проклятие, което привързва зомби или друг нежив към жертвата. И
„Яверус“ – древно, едно от първите проклятия изобщо. Така, какво се получава…
-„Кристалът не охраня…“ – прочете получилото се словосъчетание Юрао.
-„Ва“! – тържествено завърших аз. – Следващите там са „Верута“ и „Амерунската смърт“!
Кимвайки, дроу записа и прочете:
-„Кристалът не охранява“.
И това беше цялото послание. Ние се спогледахме.
-И за какво става дума? – нищо не разбирах аз.
В същия този момент, ние чухме гръмоподобен тътен и далечното:
-Нощна стража! Отворете вратата!
Почти веднага забелязахме дракона, който някак успяваше и бързо да слиза по стълбата, и
ожесточено да се чеше. Когато скочи на пода, той хазартно се ухили и възвести:
-Това беше, господа, сгащиха ни!
Ние с партньора отново се спогледахме с отчаяние, което не можеше да се скрие.
-„Кристалът не охранява“ – с нарастваща паника повторих аз, - „Кристалът не охранява…
какво ли може да значи това?!
-„Кристалът не охранява“ – повтори и Юрао.
-В смисъл „Кристалът не охранява“? – уточни Наавирр.
А някъде горе се разнесе грохотът на избитата врата.
-Строшиха вратата, значи входът към мазето няма да се отвори, имаме време – опита се да
ме успокои Юрао. – Дупката в пода не е толкова лесна за намиране, повярвай ми.
Аз му вярвах, затова се опитах да се успокоя, отново се върнах към странното съобщение
„Кристалът не охранява“. И някаква мисъл, нещо смътно ме дразнеше в тази фраза… нещо
очевидно, което просто беше на повърхността…
И тогава се раздаде пълен с гняв и ярост вик:
-ДЕЯ!
-А ето я и Бездната – потресено промърмори Юрао.
-Тьер входа в мазето за миг и с откъртена врата ще го намери… - Късметчето дори
престана да се чеше.
-Дойде последният ми час – подсмъркнах аз, разбирайки прекрасно, че никой няма да
повярва в историята за моето похищение. – Това просто е краят…
Аз бавно се изправих, усещайки как ми треперят ръцете, изплашено се огледах и онзи
същият син кристал привлече погледа ми. Кристалът, към който Юрао беше забранил да
гледам… и нещо ме озари: „кристалът не охранява“!
-Юр – кряснах аз, - ето го кристалът! Той не охранява!
Дроу също стана, хвърли поглед към кристала, към мен, отново към кристала… А горе
нещо забуча и в следващият миг стълбата се озари от дневна светлина, тоест, входа вече го
бяха открили!
-“Кристалът не охранява“, Юрао – повторих аз.
Той стоеше и се колебаеше дали да повярва на съобщението на Логер или ще е по-добре
да не рискува. А след това се реши и ние стремително се приближихме до кръглия камък.
-Аз сам – предупреди дроу и протегна ръка към камъка.
Когато ръката му с остри нокти покри кристала, всичко някак се смеси в ярък
калейдоскоп и избухна пред очите ми – синьото безвредно сияние, което изведнъж запълни
цялото пространство на мазето, не слезлия, а светкавично плъзналия се по стълбата разярен
Риан, появилите се след него Нощни стражи, начело с лорд Шейдер… И стената, огромната
каменна стена, която се разтваряше в синьото призрачно сияние… А когато сиянието
изчезна, всички видяхме свития на пода адепт на Академията на Проклятията, който с труд,
но все пак успя да вдигне глава.
И това щеше да е огромна радост за мен, ако не беше тъмният, пълен с ярост поглед на
лорд Риан Тьер…