Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 3

Ние лежахме на разкошния пухен дюшек, аз – в ризата на магистъра, а Риан – в мокрите
си панталони. Мен, веднага, след като излязохме на брега, мълчешком, но непреклонно ме
съблякоха, без да обръщат внимание на възраженията и ми протегнаха вече изсъхналата риза.
Когато се плъзнах в нея, лорд-директорът, който демонстративно стоеше с гръб към мен,
невъзмутимо заповяда:
-Бельото също го свали, ако обичаш.
-Не… - започнах аз.
-Сам ще го сваля – заплаши ме лорд Тьер.
-Ти си с мокри панталони – възмутих се аз.
-Аз съм мъж, това първо, няма да се разболея, второ, и трето – ти чу предупреждението
ми!
Без да казвам нищо смъкнах бельото си, отдалечих се, за да го закача от другата страна на
храстите, за да не го зяпат някои… тъмни лордове. Защото разполагах само с бельото,
напъхано в чантите ми от свекромонстъра и невинен в него беше само цветът.
Когато се върнах, ме чакаше сложеният, поради липсата на маса, дюшек, Риан, с две чаши
вино и с доволна усмивка.
-Аз ще се пропия покрай вас, лорд-директор – шеговито отбелязах аз, сядайки и
внимателно придържайки края на ризата.
-Какво говорите, адептка Риате – със същия тон ми отговори магистърът, - с тези темпове
ние с вас даже не можем да се напием както трябва.
Взимайки протегнатата ми чаша, аз неволно се огледах – слънцето се спускаше към
хоризонта и настъпваше времето за вечерните песни на жабите, за сега обаче водеха птиците
и настойчиво цвърчаха щурците.
-Колко е хубаво тук – прошепнах аз, омагьосана от недокоснатата природа.
-Тук е хубаво да се къпеш нощем, когато светлината на езерото съперничи с тази на
звездите. Да останем ли през нощта?
Доживях и до предложение да прекараме нощта заедно.
Внезапно Риан се напрегна. На пръв поглед, нищо не се беше променило – магистърът
все така седеше, подгънал единия си крак и опрял ръка на другия, свит в коляното, капчици
вода все така искряха на раменете и гърдите му, а усмивката играеше на устните му, но нещо
неуловимо се беше променило.
Не забелязах веднага, че бяха се стопили искрите в очите му, а погледът беше потъмнял.
В същия миг обкръжаващият ни ландшафт стана леко размит, Риан ми намигна и
притисна заговорнически пръст към устните… моите. Наложи се да кимна. Той с
неудоволствие прекъсна допира. След това повдигна чашата си и започна бавно да пие,
загадъчно гледайки някъде зад гърба ми.
Обръщайки се, аз моментално забравих и за виното, и за всичко останало, защото откъм
гората към нашето уютно езеро вървяха дванайсет елфи в пълно бойно снаряжение! При
това, това бяха същите тези зелени елфи, тоест, кланът на Въздуха, най- суровите от всички
радетели на Горския Бог. И съдейки по трилистника на доспехите, ние се намирахме на
родовите територии на клана, от който даже горските същества бяха избягали. При това
всички – от дриадите, до живите дървета!
-Ри… - започнах аз, но на мен мълчаливо ми запушиха устата.
Обръщайки се към магистъра, видях присмехулната му физиономия и разбрах, че няма от
какво да се безпокоя. Навярно. От друга страна, те бяха дванайсет, в пълно бойно
снаряжение, а значи, че бяха Стражи на Гората, а те всички са магове. Със сигурност го
знаех, защото нашата Нощна Стража се окомплектоваше по техен образ и подобие, и
следователно, всеки един от тях беше маг, и далеч не слаб.
Въпросително гледах Риан, той загадъчно се усмихваше, отпивайки от виното. За разлика
от него, на мен не ми беше нито загадъчно, нито усмихвателно, та аз се кипрех на дюшека
само с риза на голо, до мен седеше полуголият магистър, а освен това разполагахме само с
вино, месо и плодове. А, да не забравяме за дюшека. Да, беше ме срам и се страхувах. Даже
някак и двете заедно. Риан се наведе към мен, и докосвайки ухото ми с устни, прошепна:
-Те не могат да ни видят.
И аз бих му повярвала, тоест, аз му вярвах, тъй като техните погледи, оглеждащи езерото,
се плъзгаха като че ли през нас, но… Един от стражите се приближи към езерото, там,
където се бях подхлъзнала и се бях пльоснала във водата, приклекна, вгледа се в смачканата
трева… след това бавно се изправи и се насочи към храстите, зад които бях проснала бельото
си!
-Ергуран! – аз цялата подскочих при вика на магистъра и едва не разплисках виното. – На
твое място, аз бих се врътнал на токове и спешно бих освободил от присъствието си
бреговете на това езеро!
Всички елфи дружно опънаха лъковете и върховете на стрелите бяха заплашително
насочени към нас. А същият този елф, на който му оставаха пет крачки до съхнещото ми
бельо, бавно се обърна и също като останалите се взря в мястото, откъдето прозвуча гласът
на лорд-директора.
Явно не забелязал нищо, елфът, също повишавайки глас извика:
-Тьер, струва ли ми се, или отново имаме съмнителната чест, да ви приемаме на
територията си?
-Съмнителната чест, Ергуран? – с ледено спокойствие уточни Риан.
Лъковете бяха отпуснати мигновено, отрядът елфийски стражи отстъпи в гората, всички
като един, освен онзи същият, който се беше изказал и който остана да стои.
-Тъмни – лениво му пожела магистърът с намека да се разкара.
Елфът забележимо се потресе, но обръщайки се, и той изчезна сред дърветата.
-Тръгнаха си и повече няма да се върнат – успокои ме Риан, докато аз продължавах
напрегнато да се вглеждам в гората. – И дори ще предупредят другите, че насам е по-добре да
не се вестват.
Издишвайки рязко, аз на един дъх изпих виното си наполовина, след това невярващо и
колебливо попитах:
-И ти си толкова уверен, че кланът на Въздуха, а по-точно най-отмъстителният род на
Трилистника изобщо няма никак да реагира на твоята предизвикателна реч? Риан, та това са
Стражите на Гората! Те…
-Каква емоционална реч – усмихвайки се, ме прекъсна магистърът. – Дея, просто ми
повярвай, те няма да се върнат, защото предишния път, когато рода на Трилистника имаше
съмнителната чест да се опита да ме убие, те се лишиха от най-добрите сред най-добрите, а
след това от средните от най-добрите, а пък после взе, че се намеси майка ми и само
благодарение на нейната намеса, родът още го има.
Но лицето му при тези думи значително потъмня. Аз мълчешком обмислих ситуацията, а
след това предположих:
-Сестра ви?
-Ви?!
-Ти – моментално се коригирах аз. – Просто, когато ти си ей такъв суров, аз без да искам
преминавам на „ви“.
-Извинявай – Риан топло се усмихна. – Да, касае се за историята, свързана със сестра ми
Аердана.
-Нещо неприятно? – разтревожено попитах аз.
-Зависи как ще го погледнеш – усмивката на магистъра отново стана много загадъчна. –
По това време баща ми беше посланик при елфийския двор, сестрите ми, те са доста по-
малки от мен, естествено, бяха с родителите ми, а аз се обучавах в ордена на Безсмъртните.
Така, Аера беше на двайсет и две, когато изчезна по време на една разходка в парка на
двореца. Всички елфи наостриха и без това острите си уши, а териториите им бяха
преобърнати надолу с главата, но не бяха намерени никакви следи от сестра ми. И защо ли
тогава не обърнах достатъчно внимание на поведението на майка ми? Тя участваше в
издирването някак без ентусиазъм. Но не! Аз бях бесен и се заклех да намеря копелето, дори
да се е скрило в някоя оркска септична яма. И напускайки ордена, се домъкнах на
елфийските територии. Успях да хвана следата още същата вечер, но в момента, когато
съобщих на Властелина, кого подозирам в извършеното похищение, на мен мъгливо ми
отговориха, че териториите на клана на Въздуха фактически не се подчиняват на елфийската
корона.
-Ох! – изплаших се аз.
-Всичко свърши добре – напомни ми Риан и се върна към разказа: - Мен действително се
опитаха да не ме „пуснат“ и дори дръзнаха да се опитат да ме убият. Тогава аз окончателно
побеснях и им спретнах масов лов на остроухи на собствената им територия. Хванатите в
капани с различна сложност ги опаковах добре и ги отнасях в една пещера със същия онзи
оникс, който във висока концентрация поглъща магията на елфите. Два дни я копах, добре че
наблизо се беше намерило местонахождение на оникс. Остроухите се опитваха да ми
устройват хайки, търсеха ме зад всяко дърво в гората и… - хитра усмивчица - се връщаха у
дома без няколко от стражите си. На осмата нощ на славния лов, на мен най-накрая ми се
отдаде да хвана Орвад, когото аз подозирах за похищението на Аера. И с него, за разлика от
другите, към които аз лично нямах никакви претенции, не се церемоних. Високомерният
глава на рода, след като се лиши пред очите на съплеменниците си от два зъба, благоволи да
съобщи, че лейди Тьер се намира в дома му. Третият зъб му го избих, когато той ме уведоми, че тя там и ще си остане.
-И? – аз бях потресена от историята.
-И тогава се появи мама – Риан се намръщи, - а заедно с нея и изпоплашената Аера.
Допивайки виното си, той продължи:
-Сестричката ми със сълзи на очи взе да ме умолява да не дозаколвам любимия й, просто
аз вече се бях заел с това бездноугодно дело и разказа нещо съвсем невъобразимо, а именно, че е влюбена в остроухия до безумие и ако на мен ми трепне ръката и го убия, тя също ще го
последва в Бездната. На закономерния ми въпрос: „ За какъв демон беше цялото това
представление с похищението?“, Аера престана да ридае и да кърши ръце, изтри си сълзите
и нацупвайки се, се тросна: „А какво ми оставаше да направя, щом той сам пред себе си не
признаваше, че ме обича? Ти му се полюбувай, той е такъв суров, че подобна слабост като
някакво си там влюбване, никога не би си позволил. А така, той ме похити, съблазни ме…
ние ще се женим днес…“ Признавам си, в момента, когато видях как се издължи лицето на
Орв и с какви стъписани очи гледа сестра ми, се отказах да му изрязвам сърцето и дори му
вживих обратно зъбите.
Аз се разсмях, но след това:
-А лейди Тьер е знаела всичко още от началото?
-Не – Риан се усмихна, - мама обясни, че започнала да се досеща в момента, когато се
изяснило, че в деня на похищението Аера облякла най-хубавата си рокля.
Аз се усмихнах и седнах по-удобно, магистърът изведнъж ме прегърна с една ръка през
кръста, притегли ме по-близо и ме настани да седна така, че сега се опирах с гръб на него.
-Така ще ти е по-удобно – обясни той действията си.
Погледнах го накриво и осъзнах, че никак не ми е удобно, и то в морално-етичен план.
-Най-интересното се случи след година – Риан започна внимателно да прокарва ръка през
косата на тила ми и аз размислих да се отмествам от него, - когато стана второто похищение.
Този път откраднаха по-малката ми сестра.
-Охо – само успях да кажа аз.
-Уви – Риан се наведе и лекичко ме целуна по слепоочието, като че ли случайно
плъзгайки устни, - след това баща ми се вбеси, хвана мама под ръка и напусна елфийските
територии, обяснявайки на императора дезертьорството си с една фраза: „С такива темпове,
тези чевръсти остроухи и жена ми ще отмъкнат!“.
-Нима? – да си призная честно, бях удивена. – Лорд Тьер е бил толкова ядосан?
-Татко? Не-е-е, той за разлика от мама веднага одобри и двамата зетьове, но нали все пак
трябваше някак да обоснове оставката си и да го направи така, че някой там отгоре дори да
се почувства виновен.
-Интересно решение – аз замислено въртях чашата, разглеждайки как се прелива
светлината в кристала. – А с втората ти сестра пак ли се наложи ти да изясняваш случилото
се?
-Не – Риан отново едва доловимо ме целуна, - вторият ми зет се оказа доста по-умен –
той ме уведоми едно денонощие предварително.
Аз се обърнах, стъписано взирайки се в магистъра.
-Да-да – той се разсмя, - аз също бях удивен, когато Еллохар ми предаде съобщението, но
дойдох почти моментално. Оказа се, че Наелен е учил в Школата за Изкуството на Смъртта и
е бил последен курс, когато аз съм бил първи и ние вече сме се срещали. Честно казано, най-
малко очаквах от него да чуя: „Лорд Тьер, честно казано, аз утре искам да похитя сестра ви“.
-Ау… - шашардисано се отзовах аз.
-Аха – пръстите му на бузата ми ме замайваха. – Трябва да знаеш, че Наелен е от клана на
Водата, а този клан е в постоянен конфликт с клана на Въздуха, чиито глава е онзи същият
Орвад Хаелрее, който се беше оженил за другата ми сестра и затова мама беше категорично
против Наелен, освен това, по-младият ми зет не е нито глава на клана, нито дори
приближен към властта, а още по-важно е, че не се стреми към това. Тоест, зетят не
устройваше майка ми по никой начин и тя изобщо не държеше отношението си към него в
тайна
Да, свекромонстърът е способна да те унизи дори само с поглед.
-Да не говорим за това, че Ларени вече си имаше годеник, и тя самата се беше съгласила с
годежа, а тук взе, че излезе наяве тази история с Наелен.
-И какво направи ти? – беше ми много интересен отговорът на този въпрос.
-Отидох при Лари, поговорих с нея. А на следващия ден участвах в похищението на
собствената си сестра.
-Магистър, вие все повече и повече ме изумявате – искрено си признах аз. – Ами майка
ти?
-Годеникът на Ларени беше Даргханаш – доста рязко отговори Риан. – Да, той
изглеждаше влюбен в нея, и да, първоначално, очарована от неговата галантност, Ларени
също предполагаше, че е влюбена, само че времето минаваше и тя все повече забелязваше
нещата, които Дарг криеше от родителите си, а и от майка ми също. А за момичето,
израснало в нашето семейство, подлостта е неприемлива, както и за мен. И освен това, аз
виждах с каква нежност тя говори за Наелен, така че моето решение беше очевидно.
След като поразмислих малко, аз си направих един също очевиден извод:
-Ти си разстроил сватбата на кронпринца и сега той прави всички усилия, за да ти плати
със същата монета?
-Именно – устните на магистъра се плъзнаха по слепоочието ми, докоснаха леко бузата
ми, - но между мен и Дарг има една съществена разлика.
-Каква? – притворила очи, аз едва дишах.
-За това, което ми принадлежи, аз ще се боря до край – спокойно ми отговориха, а след
това с насмешка, Риан добави: - До победния край.
Попритворила очи, аз обърнах глава и се натъкнах на прекалено спокоен и изучаващ
поглед.
-Имам чувството, че ти сега чакаш нещо – констатирах аз.
Усмихвайки се, магистърът потвърди:
-Така си е, чакам.
-Какво? – попитах аз с повишен интерес.
-Реакция на моите думи – даде пределно честен отговор Риан.
Свих рамене и той тогава поясни:
-Аз току що пределно ясно дадох да се разбере, че никога и на никого няма да те дам,
сърце мое.
Мълчаливо се загледах към езерото, стараейки се да сдържа усмивката си.
-Дея? – магистърът явно очакваше нещо различно.
-Интересно – аз продължих да се взирам във водата, - ти, знаейки моята история с лорд
Градак, наистина ли си мислиш, че ще можеш да ме удържиш?
После, обръщайки се с лице към него, поглеждайки в удивените му очи, тихо казах:
-Само да си посмял да ме пуснеш!
-Ти ме плашиш – Риан се наведе, внимателно докосна с устни рамото ми, а след това
замислено произнесе: - Впрочем, какво още може да се очаква от момичето, което четири
години почти не е спало, за да получи желаната свобода.
-Но да побеждавам ме научи ти – тихо напомних аз.
Риан ме притисна по-силно и ние дълго седяхме, гледайки потъващото в сумрака езеро.
-И все пак, аз ще взема пръстена – тъжно произнесе магистърът, - годежен, за теб ще
стане друг, който не е артефакт, и аз се надявам, че последната скъпоценност на рода Тьер
няма да се появи в живота ти с поредната верижка случайности.
Да можеше тогава Риан да знае колко много се заблуждава.