Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 4

Първият учебен ден започна с обичайното:
-Сутрешно построяване!
Скачайки от леглото, аз веднага отидох да отворя вратата – Късметчето, охранил се до
размерите на възрастен дебел котарак, достолепно продефилира до средата на стаята и бавно
аранжира телесата си на диванчето. Съдейки по сития му и доволен вид, той вече беше успял
да посети столовата.
-И как премина нощта? – най-невинно се поинтересувах аз и без да чакам отговор, се
насочих към банята.
Там, пред вратата на банята, едва не се сгромолясах на пода, чувайки в отговор:
-Добррре мина нощта, плодотворно, кааачествено.
Стараейки се да стъпвам тихо, аз се върнах в спалнята, притворих вратата към гостната и
шепнешком повиках:
-Дара… - духът на смъртта четири дни демонстративно не разговаряше с мен, но сега аз
искрено се надявах на нейната съзнателност. – Дара!
Въздухът заблещука, възродената се яви в синкав ореол, сладко-сладко се прозя и попита:
-Какво?
-О, ти ми говориш! – зарадвах се аз.
-А защо да не ти говоря – нагло се отзова тя, - сега ти няма да ме тормозиш нито с
въпроси от рода на „къде е Риан?“, нито ще обиждаш естетичния ми вкус с бледия си вид и
тресящата се брадичка. Та защо ме повика?
Решавайки да не й се сърдя, тихо съобщих:
-Късметчето… разговаря.
-Такаааа ли? – Дара моментално живна. – М-м-м, а през нощта какво точно правихте с
Тьер?
Бавно, но чак до корените на косата, се изчервих, след това припряно смених темата на
разговора:
-Та значи, това е нормално, че той говори?
-М-м-м, значи премълчаваме? – Дара с хитро присвити очи ме оглеждаше. – Ей сега ще
дойда.
И изчезна. Какво да се прави, съвест тя никога не беше притежавала, затова, с тежка
въздишка на неудовлетворено любопитство, аз отново се запътих към душа. Какво само беше
учудването ми, когато вратата се затвори пред самия ми нос!
-Разбираш ли, каква е работата – Дара изникна пред мен, отрязвайки ми пътя към банята,
- ние, възродените, се храним с емоции. И когато достигнем една приемлива форма,
получаваме контрол над тялото, ако имаме такова на разположение. А твоят мачок, на фона
на твоите преживявания и терзания, порасна удивително бързо. Най-вероятно, през нощта е
успял да престрои гърлото на животното, така че, да, сега той е в състояние да разговаря.
Всичко това беше много интересно, но:
-Дара, благодаря ти, но сега трябва да ме извиниш, вече закъснявам, трябва поне да си
наплискам лицето.
Коварна усмивка разцъфна на призрачните й устни и почти веднага на вратата на стаята
ми се почука, след което се разнесе гласът на капитан Верис:
-Риате!
-Влезте – покрусено отвърнах аз.
Вратата се отвори, ако можеше да се съди по звука, Верис влезе, а след това се чу нещо
шокиращо:
-Каква писанка! Мър-р-р, малката, а какво ще правиш тази нощ?
Мълчание. Късметчето го прие за съгласие и измърка:
-Мър-р-р, а ти си горещо коте…
-Със сигурност мога да ти опърля козината с някой пулсар! – тросна се Верис и
марширувайки през гостната, връхлетя в спалнята ми. И едва тук, тя си позволи да се
възмути: - Ама какво си позволява този окосмен дракон!? Трябваше веднага да му видя
сметката!
-Спокойно – отзова се Дара, - за сега не е в състояние да приема други форми.
-„За сега“! – Верис изглеждаше безкрайно възмутена. – Но при миналото си възраждане,
духът на Златния дракон е бил най-големият женкар в Тъмната империя!
-Такааа ли? – Дара любопитно повдигна вежди. – Това вече е интересно – и почти веднага
и с намек: - Между другото, на мен ми е любопитно и още нещо…
Верис веднага си спомни за моето съществуване, светкавично се приближи, пое си
дълбоко дъх и се отчете разочаровано:
-Нищо. Няколко нежни целувки, няколко докосвания, и май че носене на дреха на Тьер.
Предположението ти не се оправдава.
-Но марокът порасна! – възмути се Дара.
-Забелязах – изфуча капитанът и се обърна към мен: - А с теб, дребна крадло на архивни
фондове, ние по-късно и много сериозно ще си поговорим! И можеш да си сигурна, че
протекцията на Тьер, който на всички обвинения просто каза: „Не смейте да пипате Риате“,
няма да те спаси!
Бездна! Семестърът започваше да се превръща в истински ад.
-А сега, живо да се миеш, и на построяване! – изрева накрая кураторът.
Дара мълчаливо освободи пътя към банята, а след това и двете напуснаха спалнята.
Измивайки си лицето и обличайки се припряно, аз слушах откъслечно техния разговор:
-Ти защо така с нея? – тихо попита |Дара.
-Защото има правила, които никой не може да нарушава!
-Та ти знаеш защо се е опитала да проникне там – аз не очаквах духът да се застъпи за
мен.
-Тя е използвала проклятие върху служител на академията, Дара! Това е нарушение на
всички правила, та за такова нещо нея трябва да я изключат!
Неочаквано в моя защита се изказа и Късметчето:
-Докарахте момичето до… р-р-р – но той не спря до тук. – Когато трябва да я миришете,
вие сте първи на опашката, а когато е нужна помощ – и с пълно гърло да кррррещиш, не
чувате.
Тишина, първа се възмути Дара:
-И какво трябваше да й отговоря? Тьер не се отчита пред мен!
-А... аз… аз – Верис също беше възмутена, - аз не съм задължена да дундуркам всяка
адептка!
-Никой и не те моли – мъркайки, отговори Късметчето. – А ако на теб, писанке, чуждият
личен живот не ти дава мира, ела довечера, ще започнем да устройваме твоят собствен, мр-р-
р.
Входната врата се тресна. Стана тихо.
Обличайки се набързо, аз излязох от спалнята. Късметчето дремеше на дивана и съвсем
по котешки от време на време отваряше едното си око и ме поглеждаше.
-Благодаря – искрено се обърнах към него.
-Винаги на твое р-р-разположение – измъркаха в отговор.
За съжаление нямах време за разговори.
В строя застанах до щастливата Янка и не много далеч от нещастната Ригра. Веднага,
след като изслушахме речта на Верис за това, че се радва да ни види и се надява, че
ваканцията е минала плодотворно, Тимянна радостно ми прошепна:
-Омъжвам се!
Първата ми мисъл беше, че майката на Юрао го е довела до тих делириум, така че той е
решил набързо да се ожени, но тогава Янка помоли:
-Ти нали ще обясниш на Юрчик?
-Не – решително отговорих аз. – Това са си ваши отношения и аз няма да се намесвам в
тях.
Тимянна нацупи устни, тежко въздъхна и тъжно си призна:
-Все тая, той така или иначе ни видя под мандрагората с Таек в първата празнична нощ.
А пред мен дори не беше споменал. В почивките между кроса и обстрела със снежни
топки, с които прицелно ни замеряше куратор Верис, на мен ми разказаха цялата тази
любовна история. То как се случило: Янка седяла в кантората с Риая, когато при тях влязъл
млад пратеник от един от нашите почтени клиенти гноми с пакет за госпожа Риате. И
същият този Таек, нечистокръвен човек, между другото, както и повечето жители на
Приграничието, предложил на Янка да се видят на празника на Първата Нощ на смъртта на
зимата. Тъй като Юрао нощем е почти винаги на смяна, Янка се съгласила. Всичко свършило
с целувка под мандрагората. В смисъл, свършило с Юрао, започнало с Таек. Между другото,
Янка каза, че сега работи в лавката на почтения майстор кожар Урд. Аз след тази
информация се спънах, стоварих се на пътечката, получих снежна топка по гърба от Верис,
явно за по-пълно осъзнаване на случилото се.
Останалата част от кроса аз се чудех кого да намерим на мястото на вятърничавата
Тимянна. Защото втори помощник в кантората беше жизнено необходим.
Но когато се връщахме към общежитието, и на прага, в обкръжението на лейди Митас,
лейди Орис и госпожа Ирдан, видях лорд-директора, то всички мисли за кантората се
изпариха от само себе си. Появиха се други и много неприятни, като например, че аз съм
цялата мръсна, мокра и в сняг. Погледът на черните, едва-едва замъждукали при появяването
ми очи, бавно се плъзна по лицето ми, по мократа шия, която беше гола, след поредното
падане, по одраната длан, другата аз просто я скрих. След това лорд Тьер с много спокойно
изражение на лицето се обърна към капитан Верис.
-На общи основания, лорд-директор, точно както искахте – мило се усмихна тя.
А аз бързо изтичах по стълбите, шмугнах се във вратата и почти бегом отидох да си
взимам душ.
Ама бях забравила, че в гостната ме чака мислещо и даже говорещо същество.
-Уха, добре са те извъргаляли – уведоми ме събудилият се при появяването ми котарак. –
Верис ли злобее?
Спирайки, аз неволно се усмихнах, гледайки доволната сита физиономия на Късметчето,
а след това осъзнах, че той едва ли ще се съгласи да бъде помачкан и постискан. И не бърках:
-Не се облизвай за тялото ми – Късметчето прикри муцунката си с пухкавата опашка, -
по-добре отивай да се докараш до човешки вид, че ме е страх да те гледам.
И аз отидох да се къпя. Бърз душ, вече станалата ми любима униформа на академията,
събрани във възел коси, тетрадките – в папката и мисъл, че може би ще успея и да закуся.
До първата лекция имаше още време, но тогава се появи нещо, заради което бях готова да
забравя за сутрешния чай.
Изви се адски пламък.
В гостната.
И аз само леко се усмихнах, когато чух вежливото почукване на вратата – беше странно,
защото цяла нощ магистърът беше прекарал тук и деликатността му ме поразяваше.
-Не може – шеговито отговорих аз, обувайки си ботушите.
-Изобщо ли не може? – весело се осведоми той от другата страна на вратата.
-Х-х-хич! – нагло заяви Късметчето, намесвайки се нагло в нашата идилия.
Пауза. След това замисленият глас на Риан:
-Някак… прекалено бързо…
Припряно излязох в гостната и се приближих към магистъра, който с леко недоумение
разглеждаше наглия котак. Той, от своя страна демонстративно се прозяваше, показвайки
зъбите си. Мен веднага ме прегърнаха. Късметчето, след кратък размисъл, реши да
коментира:
-Мъжки, ако не е твое, не пипай!
Реакцията на Риан беше:
-И паметта напълно се е възвърнала… не е зле – а след това, обръщайки се към мен, лорд-
директорът попита: - Може ли да го взема?
Досега никога не бях и подозирала, че котешката муцунка може да изобрази такъв обиден
вид и очите да станат такива – огромни-преогромни.
-При Царапка ли? – уточних аз.
-Не – Риан се разсмя, целувайки косата ми, – в своя замък аз в такова състояние няма да
го пусна, ти даже не можеш да си представиш как завърши предишното му пробуждане.
-Как? – на мен наистина ми беше интересно.
-Дълга история – обятията станаха малко по-силни. – Ще ми го дадеш ли?
-Късметчето?
-М-м-м… да – стана ми ясно, че ще се наложи отново да си реша косата, но нямах нищо
против.
-Моето разрешение задължително ли е? – почти губейки нишката на разговора, попитах
аз.
-Аха – Риан продължаваше да целува косата ми.
Аз меко се измъкнах от обятията му, обърнах се към магистъра и видях това, което той
изобщо не искаше да показва – потъмнелите очи. Като че ли започвах добре да опознавам
лорд Риан Тьер.
-Какво не е наред? – просто не можах да се въздържа да не попитам.
Вечерта ние се бяхме уговорили, че той ще вземе пръстена ми и ще го замени с
идентичен, направен по поръчка от доверен златар в столицата, но нещо ми подсказваше, че
лорд-директорът има намерението да промени плановете си.
А в отговор – тишина. Обмисляйки, аз стигнах до извода:
-Негово височество наследният принц…
-Днес сутринта се опита да назове името на годеницата си – завърши изречението ми
магистърът. – И аз съм сигурен, че се досещаш, чие име прозвуча.
-Но там не бяха твоите следи – усмихвайки се, отбелязах аз.
-Разбираш ли – Риан също се усмихна и лицето му веднага просветля, - разпитаните
водници имаха алиби и нямаха никакви способности по използването на огнени портали, а
като се има предвид, че аз накрая леко се ядосах и подпалих паравана… На тях, след нашето
изчезване, им се наложило и пожар да гасят…
-А-а-а – проточих аз. – И какво стана после?
После звънна звънецът. Взискателен и продължителен.
-Ще тичам – вдигайки се на пръсти, леко докоснах с устни бузата му и смутена, веднага
се отдръпнах. – Късметчето може ли засега да остане тук?
Риан, след моята целувка стоеше и се усмихваше, но в момента, когато озвучих въпроса
си, се намръщи и отговори:
-Не е желателно. От друга страна, него Дара задължително ще го държи под око – и защо
ли имах странното усещане, че някой не си казва всичко?..
-Отивам на лекция – съобщих на Риан, метнах се към диванчето, сграбчих Късметчето и
изтичах от стаята.
Събраха цялата ни група, освен отсъстващия Логер, на първия етаж. Аз продължавах да
притискам котарака към гърдите си, Тесме ме награди с недоволен поглед, а след това
съобщи:
-Адепти, от днес ще изучавате допълнителен курс – „Заклинания за противодействие“.
Ние учудено слушахме, тъй като информацията беше невероятна по своята същност.
Просто досега заклинанията за противодействие ни ги даваше самият Тесме, но само от
добро сърце, тъй като те просто не влизаха в програмата на обучението. И сега такава
новина!
Но след това беше още по-весело:
-Този специален курс, въведен с указ на лорд-директора, ще го води мой колега и аз ще ви
помоля да реагирате адекватно. След мен!
Нас ни поведоха към подземието. При това даже не към лабораториите във втория корпус,
с които бяхме свикнали, а в най-защитената част на Академията на Проклятията. Така че,
веднага щом се отвори вратата, ние чухме досаденото:
-Ходят тук, тъпчат, няма спокойствие за старата жена…, тфу, стълба, де. Я не ми се
блъскайте тук, минавайте и да не ме изцапате с тия обувки!
Ние мълчешком следвахме извивките на стълбата под постоянното боботене на бившата
домакинка, с което вече бяхме свикнали и под странния механичен звук на часовник. Тик-
так, тик-так, тик-так… Като че ли не беше нищо особено, но с всяко „тик“ по краката ни
като леден студ се плъзгаше страх..
-Адепти – гласът на Тесме изведнъж ни прозвуча толкова близко и топло, - лорд-
директорът внедри нови защитни заклинания и сега вие усещате именно последствията на
тази охранителна магия. Не трябва да се плашите.
Тик-так, тик-так…
-Всички ли чуват този часовник? – тихо попитах аз.
И имах странно усещане за съмнение в собствената си адекватност, защото на моите думи
никой не реагира. Като че ли никой не ме чуваше… но аз се заблуждавах, някой беше чул
отчетливо:
-Той е размил границата, стълбата е проводник, ние се спускаме в отвъдния свят –
избърбори Късметчето.
Аз моментално спрях. В мен се… не, не се блъсна Янка, тя просто се забави за момент и
премина през мен.
-Леко, леко, уха-а-а, как ти затупка сърчицето. Всичко е наред, малката, ти спря вече след
границата, така че мирно и тихо слизаме надолу, можеш да ми вярваш, в света на мъртвите
вие няма от какво да се боите, никой от обитателите не може да ви причини вреда. Само ако
някой от мъртвите го издърпат във вашия свят, тогава да, те мъртвите са в състояние каквато
и да е система за защита да преодолеят. Но на своя територия мъртъвците са безпомощни
като бебета. Но как той е успял така да размие границата – умът ми не го побира!
И аз продължих да слизам, с всяка крачка усещайки как гробищният студ се издига все
по-нагоре и накрая ме залива през глава. В същият миг звуците станаха по-приглушени,
черните до скоро стени, придобиха по-скоро сивкав цвят, а под краката ни захрустя скреж с
червеникав оттенък.
-Ама че е зловещо – прошепнах, когато се озовахме в подножието на стълбата.
-А ето сега вече те чуват – още по-тихо предупреди Късметчето и скачайки от ръцете ми,
запердаши нанякъде в сумрака.
Магистър Тесме застана пред нашата изпоплашена група, изчака всички да се спусната
по стълбището и започна инструктажа:
-Адепти, моля ви, без излишни емоции. И така, ние с вас се намираме в отвъдното…
Аз, вече предупредена от котарака, възприех тази информация спокойно. Тимянна в ужас
се опита да падне в несвяст, и явно не само тя имаше подобни намерения, но само до думите
на Тесме:
-Всеки който се опита да ми припадне тук, ще бъде изпитван по Смъртоносни проклятия
по нова, подобрена методика.
  Всички моментално се взеха в ръце и се приготвиха да слушат магистъра. Подсмивайки
се накриво, Тесме продължи:
-И така, благодарение на лорд-директора, ние с вас имаме уникалната възможност да
изучаваме проклятията без да е необходимо да съблюдаваме режима на мълчание. И защо тук
можем да изговаряме проклятията безопасно ще ни обясни… адептка Риате!
Името ми беше произнесено с такъв тон, че всички моментално ме зяпнаха. Не, аз знаех
защо е сърдит магистърът, но не подозирах, че така открито ще демонстрира отношението си
към мен по време на лекциите.
-Ами защото… - започнах да мънкам аз, а след това си спомних думите на Късметчето и
реших да направя извод от тях, - защото в света на мъртвите нищо не ни заплашва.
Внимателно ме изгледаха, а след това Тесме неохотно, но все пак кимна и произнесе:
-Приблизително така, Риате. За останалите, конкретизирам – в отвъдното проклятията
нямат сила. Изобщо. Нито проклятията, нито пожеланията.
Не, всички бяхме учудени, но мълчахме, спомняйки си за първото предупреждение.
-След мен, адепти – изкомандва Тесме и се насочи към черна, обкована с желязо врата,
която само смътно напомняше онази, която водеше в неговата лаборатория.
Разпределяйки се по двама, ние тръгнахме след него, а когато вече почти бяхме стигнали
входа, отнякъде изскочи Късметчето, чевръсто се изкатери по мен и ми се наложи да го взема
пак на ръце. Това, което правеше впечатление беше, че той изглежда невъобразимо доволен,
дори се усмихваше, с което предизвика пълния с учудване поглед на Янка. Тя така и
продължи да го зяпа, докато Късметчето с грациозно движение не обърна глава към нея, след
това някак пошло й намигна и отгоре на всичкото добави:
-С какво можем да се заемем довечера, зайче? Нощта ми е вече заета, но през вечерта съм
целият твой.
През вратата Тимянна успя да мине чак от третия път, и то само защото я хванах за ръката
и я дръпнах след себе си. Късметчето подличко се кискаше. Но когато влязохме в
помещението, даже той притихна стъписано.
-Уважаеми колега, вярно е, че говорихме за оформлението на интериора на аудиторията,
но това, с цялото ми уважение, едва ли е особено подходящо за помещение, където ще се
водят лекции – разглеждайки черните, украсени с вътрешности стени, произнесе Тесме.
-Та това е само илюзия, уважаеми колега – прозвуча глас… от небето…
В следващият миг всички адепти синхронно изкрещяха от ужас. Освен мен, защото на
мен ми затвориха устата с лапа и прошепнаха:
-Това също е илюзия.
И затова, докато гледах как черният скелет на дракон се спуска от черния, и затова неясно
колко висок таван, аз не крещях, не… Просто тихо чувствах как ми се изправя косата…
А останките на чудовището мирно и тихо стигнаха до пода и се превърнаха във висок
човешки маг, същият онзи, когото бях видяла в камъка по време на срещата на Риан с гоблина
в „Златната арфа“. И ето, той ни изгледа всички с не много приятна усмивка и възвести:
-Здравейте, адепти на Академията на Проклятията. Добре дошли в ада!
И тогава котаракът махна лапата си, протегна се към ухото ми и прошепна:
-Селиус, главата на ордена на Тъмния огън. Трудно е да намериш втора такава гадина,
когато ги хванахме, той сам уби жена си. Сам я удуши, пред очите ми и пред очите на
Черните Конници, а след това я изпепели.
-Защо? – прошепнах аз стъписана.
-Разправяха, че от ревност, но познавайки тази гадина, със сигурност може да се твърди –
просто замете следите. В смисъл – тя нещо е знаела и той е решил да скрие това нещо по
най-сигурния начин. И дори изгори останките й, само и само никой да не се докопа до тази
информация, че дори и некромантите да няма с какво да работят. Да беше видяла лицето й,
когато той започна да я души…
И нещо ме накара да попитам:
-А тя случайно да не би да е била вещица?
-Да, морска – едва чуто отвърна Късметчето.
И такова едно усещане – че сърцето замира. И неща неуловимо, някаква догадка, някаква
идея, осъзнаване… Интересно, а маговете знаели ли са за това, че ще им предложат вместо
екзекуция, подобен начин на съществуване? Сигурно по онова време вече са били наясно. И в
такъв случай излизаше, че Селиус е постъпил съвсем подло.
Междувременно, призракът се беше приближил към нашата изпоплашена група, огледа
всеки поотделно с изпитателен поглед и дойде и моят ред.
-Домашно животно? – осведоми се магът.
-Мяу – невинно се обади Късметчето.
Селиус присви полупрозрачните си очи и дрезгаво проговори:
-Как ли пък не, няма начин да накараш да влезе в отвъдното нормална котка !
Моят котарак печално въздъхна, хвърли ми обезсърчен поглед и отговори на мага:
-Мяу!
И това „мяу“ си звучеше като откровена подигравка.
Селиус втренчено се взря в мен, аз едва също не изтърсих „мяу“, но се сдържах, а вместо
мен се изказа Тесме:
-Адептката Риате до края на разследването е с нас, но е с ограничени права, уважаеми
магистър.
Аз не разбрах веднага за какво става дума, затова реших да уточня:
-Какво? Какво разследване?
Тесме ме изгледа мрачно и не по-малко мрачно отвърна:
-Нашият уважаем библиотекар господин Бибор е на смъртно легло, Риате. А повторната
проверка на библиотечния фонд показа липсата на три издания по забранени проклятия!
-Не съм била аз! – вопълът се откъсна от гърдите ми, преди да си спомня, че нито
обстановката, нито времето са подходящи за изясняване на ситуацията. – Проклех
библиотекаря с най-простото заклинание за временна загуба на памет, просто за да забрави, че ме е виждал. И аз нищо не съм взимала от библиотеката!
Тесме се усмихна така, че само тази усмивка стигаше, за да се уверя колко ми „вярва“.
-По местата – изкомандва на всички магистърът.
И докато групата се наместваше по чиновете, той се приближи към мен и изсъска:
-Освен вас, Риате, там не е влизал никой друг. И преди вас в академията никой никога не
се беше осмелявал да краде книги. Явно бъдещата лейди Тьер е толкова уверена в своята
безнаказаност, че дори не се гнуси от убийство?
Аз отстъпих залитайки, гледайки с ужас професора. Ето защо той ми е толкова ядосан и
Верис също… Но защо Риан нищо не ми каза?!
-Аз не съм взимала никакви книги – задавено прошепнах аз. – Използвах най-простото
възможно проклятие, магистър. Аз просто бях отчаяна, аз… От такова нещо не се умира, а…
-Радвай се, че си впримчила здраво лорд-директора, и той дотолкова ти вярва, че дори си
затваря очите пред безспорните доказателства. Но разследване ще има и то започна. И ще ми
е много интересно да наблюдавам как ще се измени отношението му към вас, Риате, когато
всичко се изясни.
Тесме се завъртя рязко и си тръгна, а аз така и останах да стоя до вратата, потресено
взирайки се в гърба му. Обвинението беше чудовищно! Наистина не можеше да е моя вина!
-Да-а-а – промърмори Късметчето, - натопили са те красиво, хлапе.
С усилие сподавих едно изхлипване.
-Недей да цивриш – веднага реагира възроденият дух, - забележи, че Тьер не ти каза и
дума, а това означава, че е уверен в теб и ще се докопа до истината. А в муцуната на този
магистър после колективно ще се изхилим, нали?
-Да – измънках аз, спомняйки си, че Риан действително нищо не ми беше казал, дори не
се беше опитал да ми намекне или да ме попита.
  Значи той ми вярваше, а неговото мнение за мен беше най-важно. И веднага ми
попремина, дори започнах да дишам по-леко, само дето една мисъл не ми даваше покой - кой
ли ме беше натопил така?
Преминавайки през аудиторията, заех постоянното си място до Янка, която ми хвърляше
странни погледи, но си траеше. От останалите получавах не по-малко особени и напрегнати
погледи, такива едни изучаващи и подозрителни.
Намествайки Късметчето на коленете си, сложих тетрадката на чина, отворих я на
първата страничка, като заглавие написах името на новия предмет и като всички останали,
зачаках началото на лекцията. Но човешкият маг се държеше странно:
-Затворете всичко! Трябва само добре да ме слушате и да запомняте всяка казана дума!
Тесме, който се беше разположил встрани от дъската, меланхолично го упрекна:
-Адептите на нашата академия развиват основно зрителната си памет, както го изисква
тяхната специализация. Структурирайте лекцията по такъв начин, че да имат възможност да
записват всяка произнесена дума.
Последва ругатня на човешки, на която Тесме все така спокойно реагира:
-Уважаеми Селиус, предполагах, че двеста години са повече от достатъчни, за да научите
нашия език. Ако все пак нещо ви е попречило да го направите, ние сме готови да ви заменим.
И се налага да ви напомня, че времето на лекцията е ограничено.
Късметчето, свит на кълбо на коленете ми изпухтя, но нищо не каза. Премълча си и
магът, но ако погледът му можеше да изгаря, Тесме би се разтопил на място. Все пак Селиус
се сдържа, и обръщайки се към нас, започна да води занятието:
-Зная, че четири години са ви обучавали като експерти, способни да открият следи от
присъствието на проклятие и да го класифицират. И е много жалко, че вас не са ви готвили
като магове, способни да се противопоставят на каквото и да било проклятие. С това именно
ще се заемем – недоволен поглед към Тесме и предизвикателно: - Слушайте и запомняйте.
Аз няма да ви уча на конкретни готови заклинания за противодействие, въпреки, че и това ще
го има на нашите лекции. Но основната ми задача е да ви накарам да мислите, да
анализирате и да неутрализирате проклятия от каквато и да било сложност. В идеалния
вариант, вие трябва да сте в състояние да се противопоставите даже на неизвестни за вас
проклятия, разрушавайки основата им.
На мен вече ми харесваше подхода му, а като се имаше предвид, че не толкова отдавна ми
се беше наложило да се сблъскам с невиждани досега проклятия, то обещаните знания и
умения се превръщаха в безценно съкровище.
-Всяко нещо си има основа – магът се обърна и доплува до дъската, махна с ръка и
илюзията за изкормването на някого с голямо количество вътрешности веднага се развя, оставяйки след себе си чисто пространство. – Например, в основата на почти всички
присъстващи тук е водата! Именно тя, променяйки се под въздействието на проклятията, ги
прави толкова силно действащи.
Това беше коренно погрешна теория и ние всички се намръщихме, както впрочем и
Тесме, който много недоверчиво гледаше колегата си.
-А ти слушай, слушай внимателно – прошепна ми Късметчето. – Селиус е единственият
за цялата позната ни история, който неясно как е успял да прокълне всички Велики родове
на Тъмната империя и страшно дълго време никой не можа да свали тази гадост от тях.
-Всички и при това наведнъж? – подкачих го аз. Както и останалите адепти, аз
моментално се бях усъмнила в квалификацията на призрачния преподавател.
-Слушай го внимателно, Дейка – изсъска котакът, - слушай и запомняй всяка дума.
Аз се огледах, съдейки по всичко, авторитетът на Селиус беше паднал в очите на цялата
ни група и никой не го криеше, а аз реших да внимавам, със сигурност нямаше да ми е
излишно. И записах казаното, използвайки съкращенията, които беше въвел магистър Тесме.
Когато вдигнах глава разбрах, че Селиус гледа именно мен. При това ме гледаше с
благодарност, и само на мен, без да обръща внимание на останалите, започна да разказва:
-Всяко проклятие се гради върху определена схема – емоции плюс мислено послание,
обличайки го в словесна форма, ние въздействаме на структурата на организма на жертвата.
Но вие даже не обръщате внимание на това, че графичното изображение на изменената под
въздействието на проклятието структура, също е много ефикасно.
Думите, които използваше не бяха съвсем точни, но в основата си… в корена, възможно
той беше прав, тъй като аз изведнъж си спомних това, което бях сътворила в кантората. Та
това там беше знак и той наистина ни беше защитил! От този момент нататък, аз слушах
жадно всяка дума на мага, слушах и съотнасях с това, което преди броени дни ми се наложи
да осъзная и да приложа на практика и разбирах – това беше ново, съвършено ново ниво на
проклятията. Само че, дето това ново, явно беше добре забравено старо.
А Селиус продължаваше:
-Абсолютно всяко проклятие е обратимо!
Нашата група зашумя, Тесме откровено се присмиваше на колегата си, а аз слушах със
затаен дъх.
-Изключително неприятно ми е да наблюдавам вашата ограниченост – с подигравка
произнесе Селиус, - от друга страна, нашите знания винаги са били достъпни за тези двама-
трима магове от стотина магически надарени, които умеят да гледат света с широко
отворени очи.
Тесме не издържа:
-Да ви спомена, ако не знаете, присъстващите тук адепти, ако се има пред вид
числеността на населението, също са една извадка избрани, на практика – един от две-три
хиляди разумни граждани на империята.
-Аз говорех за маговете – студено уточни Селиус. – А що се отнася до даденото стадо,
което вие наричате адепти, аз виждам в него само един студент с достатъчен потенциал.
И магът посочи към мен. По устните на Тесме се плъзна коварна усмивчица, след което
той процеди:
-Вярвайте ми, потенциалът на именно тази адептка, сте го оценил не само вие, уважаеми
колега.
Кръвта се отдръпна от лицето ми. Неописуемо неприятно е, когато те обвиняват в това,
което не си извършил, но тези намеци… И аз реших, че този път няма да си замълча.
-Не го очаквах от вас – под сурдинка и взирайки се в Тесме, казах аз.
Магистърът мълчаливо скръсти ръце на гърдите си, обля ме с неприязнен поглед, а след
това се обърна към Селиус:
-Продължавайте лекцията.
Магът се усмихна, върна се към дъската и изписа:
„Заклинание за противодействие „Антаге“.
-Записвайте – обръщайки се към нас, заповяда той.
След това лекцията протече в съответствие с класическите методи за преподаване в
нашата академия. Аз механически записвах, стараейки се да се съсредоточа върху учебния
материал, но… не се получаваше.
-Веднага се разбира, че си раснала на село – неочаквано прошепна Късметчето. Забеляза
недоумяващия ми поглед и поясни: - За тебе прекалено важно общественото мнение. Да не
ти пука, малката, какво значение има мнението на този високомерен нещастник?
Погледът ми стана още по-неразбиращ.
-Тесме е лишен от магия и е много нещастен от това – поясни Късметчето, след това се
усмихна и добави съвсем тихо: - Между другото, той самият дори не подозира, че от магия го
е лишил ученик на Селиус, каква ирония, не намираш ли?
Интересно, а възроденият дух на златния дракон дали знае езика на човешките магове? И
доколко е наясно с историята с артефактите? И…
Внезапно въздухът заблещука, в следващият миг пред нас се материализира Дара, която
кимвайки на магистър Тесме, обяви:
-В програмата на четвърти курс бяха внесени изменения по молба на майстор старши
следователя Окено. Лорд-директорът ги одобри. След завършването на тази лекция, адептите
трябва да се явят в аудиторията по криминалистика. Битовите проклятия са пренесени на
мястото на практическите занятия. Всичко най-кошмарно.
И духът на смъртта се изпари.
-Явно е пак някакво убийство – досети се Янка.
-Да, харесва му на Окено да провежда полеви изпитания – отзова се Горард.
-И да се любува на закуската ни – добави Ригра.
И ние всички зяпнахме Селиус в очакване да продължи лекцията. Това, което никой не
можеше да ни отнеме, беше жаждата за знания.
Магът, оценил нашето желание да слушаме по-нататък, неочаквано се усмихна и
изрецитира:
-„Арре ебектум“ и ето този символ, който си представяте, по-точно, рисувате мислено - с
няколко щриха Селиус изобрази един от най-простите кристали на солта, - и вашият
преподавател никога вече няма да има възможността да види закуските ви – завърши речта си
магът.
Няколко секунди ние се опитвахме да осъзнаем чутото, след това колективно и
стремително отворихме тетрадките на последната страница и записахме и заклинанието, и
схемата на кристала. Магистър Тесме ни даде достатъчно време да запишем всичко, а след
това ни скастри:
-Адепти, от воле и с удоволствие, на всички слаба оценка по Методология на
проклятията.
Ние неразбиращо замряхме, а преподавателят ни упрекна:
-Вие да се бяхте опитали и да хвръкнете, ама че сте наивни. Каква магия при вашия
резерв?
И ние веднага си припомнихме, че не сме никакви магове… обидно. И ни беше обидно
точно до думите на Селиус:
-А колко от присъстващите могат да се похвалят с навици в ковашкия занаят? – ние
учудено го погледнахме, магът се подсмихна и зададе още един провокационен въпрос: - Или
може би са ни почели с присъствието си познавачи на южноелфийското наречие?
Ние всички отрицателно заклатихме глави, а Селиус се усмихна и с менторски тон заяви:
-Не споря, за да станете магове на вас ще са ви нужни от петнайсет до трийсет години,
като се има предвид нулевия резерв, който сега обладавате, но работата не е в това. По същия
начин, както всеки от вас е в състояние да научи няколко елфийски думи или да изкове скоба
за закрепване на греди, така и най-елементарната магия е напълно достъпна за вас. Вие сте
адепти на Академията на Проклятията, вие съвършено контролирате и владеете
управлението на собствените си енергийни потоци и вие притежавате великолепна зрителна
памет. Това е достатъчно, за да използвате общодостъпна магия за лично ползване. С други
думи – способни сте да влияете на самите себе си.
Кой знае защо, ние всички погледнахме към Тесме, а магистърът ядно и втренчено се
взираше в Селиус и нервно произнесе:
-Даваме на адептите знания, които не са указани в лекционния план? – кой знае защо,
след тези думи Селиус целият някак си избледня, в буквалния смисъл на думата. А Тесме
стана и заповяда на всички ни: - Към изхода!
Късметчето, кой знае защо, веднага скочи от коленете ми и отново се втурна нанякъде.
Ние с групата дружно се изправихме, събрахме учебните си принадлежности и благодарихме
на мага за лекцията. След това в нестройна колона се затътрихме след Тесме. Нямах
представа кой от двамата преподаватели беше прав в спора, но съдейки по възбуденото
шушукане, всички наши имаха намерение да изпробват днес магическото заклинание.
Оказа се, че от отвъдното не е никак лесно да се излезе. Първо, стълбището, след
краткото ни пребиваване тук, кой знае защо беше придобило зеленикав оттенък и слузеста
повърхност, и затова тези, които бяха тръгнали напред благополучно се изтърсиха отгоре ни.
Но дори когато всички ние, подпирайки се един на друг, започнахме да се катерим по
стъпалата, се изясни, че въздухът като че ли се уплътняваше при всеки опит за движение
нагоре и ни забавяше значително.
-Дара! – крясна Тесме.
Духът на смъртта се появи над нас, поблещука замислено, а след това намръщено
заповяда:
-Всички долу.
Омазаните със слуз адепти послушно се върнаха в негостоприемните обятия на света на
мъртвите. В същия миг стълбището беше обхванато от син пламък. При това Дара го
обгаряше с такова скучаещо изражение на лицето, като че ли това й беше всекидневно
рутинно задължение и от това същото задължение отдавна й е писнало.
Когато стълбището се овъгли, Дара я нагря до състоянието на полуразтопен камък,
червеникъв такъв, а след това изкомандва:
-Качвайте се.
Ние без думи, но изразително изгледахме възродената, тя, не по-малко изразително – нас.
-И колко още ще стоите така? – Тесме стъпи на първото стъпало. – Няма време, адепти.
Всички покорно и предпазливо последваха магистъра и само аз стоях, оглеждайки се на
всички страни в търсене на Късметчето.
-Дея! – подтикна ме да се размърдам Дара.
Послушно тръгнах към стълбището. Когато в началото се опитахме да се качим, Тесме
стоеше долу и се разбираше, че никой няма намерение да запечатва входа в отвъдния свят, но
сега магистърът се качваше пръв и…
-Ето ме и мен – раздаде се отзад, след това Късметчето ловко скочи на гърба ми, изкатери
се на рамото ми, намести се удобно върху адептката, която едва не се катурна от тези
маневри и измърка: - Аз разбрах.
-Разбра какво? – смъквайки котарака, аз го прегърнах, бързо се заизкачвах нагоре по
стълбището и усетих, че въздухът вече не се съпротивлява.
-Разбрах кой така хубаво те е натопил, малката - измяука възроденият дух и съвсем по
котешки се погали с муцунка в рамото ми.
-И-и-и – аз дори спрях да се качвам, - кой?
-Ще разбереш, м-р-р, всичко ще разбереш на занятието със старши следователя Окено,
той сега е точно на местопрестъплението – и Късметчето умилително зажумя, като съвсем
обикновен котарак.
Усетих се, че съм изостанала от групата, припряно забързах след останалите и все пак:
-А не би ли могъл ти да ми кажеш? – с надежда заекнах аз.
-И за ти разваля момента на осъзнаване на истината? – аз какво, да не би да съм звяр? Не
буквално, де, но все пак… - Късметчето поотвори едното си око. – Сама ще се досетиш, ти си
ми умно момиче.
Отдавна никой не ме беше хвалил, а си беше приятно, наистина.
Когато влязохме в нормалния свят, веднага задишахме по-леко, независимо, че все още си
оставахме в подземието. Самият въздух като че ли беше жив.
С радост и облекчение се възприемаше даже досадното:
-Ходят и ходят… Не си суркай подметките, Герген!
Нашият най-невъзмутим и вечно безразличен към всичко адепт потръпна с цяло тяло и
продължи да се изкачва нагоре значително по-бързо.
Тесме се намръщи и спря.
-И от кой зор стоим? – загрижено се поинтересува стълбата.
-Престанете да ми плашите адептите! – злобно заповяда магистърът.
-Аха, плашат се те! Не разсмивай старата стълба, Тесме. Тези твоите, най-плашливите и
сам-самички тук се размотават!
Тесме премълча, явно изчаквайки да отминат нежеланите уши, тоест, адепти. Той стоеше,
ние всички го подминавахме, а тъй като аз вървях най-отзад, чух тихото му:
-Какво?
-Ох, защо ли се изпуснах, стара съм вече… Да прощаваш, Тесме, ама не е моя тая тайна.
И духът си изми ръцете – в смисъл изсули се от нашето пространство, даже светилниците
почти угаснаха след като си тръгна. В следващият миг магистърът кресна:
-Риате, стой!
И аз спрях. Късметчето се преструваше, че спи и изобщо нищо не чува, но престана да
мърка.
-Риате! – Тесме, прескачайки по три стълби наведнъж, стремително се приближи,
надвисна отгоре ми и изсъска: - Адептка Риате, още веднъж и гледайки ме в очите – вие
взимала ли сте забранени книги от библиотеката?
Независимо от слабото осветление, аз отчетливо забелязах, че десният клепач на Тесме
трепери.
Поглеждайки след отдалечаващата се група, тежко въздъхнах и честно отговорих:
-Магистър, вие знаете за моите отношения с лорд-директора. За това, с което ни се
наложи да се сблъскаме в кантората – също. Та на вас всичко ви е известно, магистър! –
Късметчето започна отново да мърка, опитвайки се да ме успокои, като че ли успя, и аз
продължих вече по-тихо: - Нали вие винаги ни карате да наблюдаваме, да запомняме, да
анализираме и да правим изводи. И знаете ли какви са моите изводи, магистър? Моите
изводи са, че ние се противопоставяме на някого, който знае за проклятията значително
повече от нас! Това е като че ли ние познаваме проклятията до, примерно, шесто,
практически безопасно, ниво, а някой друг с лекота използва и най-трудните от десето, и
дори тринадесето ниво. И едно е, когато всичко това го учиш на теория, и съвсем друго,
когато се сблъскваш в реалността. Аз се блъсках. Сблъсках се и осъзнах, че заклинанията за
противодействие от вашата лична тетрадка помагат, а от сборника, от който ни диктувахте –
не! И когато в ръцете ти умира твоят приятел и съдружник, а той, отгоре на всичкото е и
Нощен страж, тоест, магически е защитен много по-добре от всички останали, някак
преставаш да се замисляш за това, че да се използва вашата книга не е правилно, тъй като
записаните в нея знания помогнаха да бъде спасен офицер Юрао Найтес.
-Риате… - опита се да ме прекъсне Тесме. Но вече нищо не можеше да ме спре.
-Та защо ви разказвам всичко това, магистър – на пресекулки си поех дъх и все пак казах:
- На мен изобщо не ми е съвестно, че съм се възползвала от вашата книга. Точно обратното –
мен ме е страх дори да си представя, че бих могла да не я използвам. Но аз не съм крала
никакви учебници от библиотеката! Защото мен никога не са ме интересували забранените
проклятия. Например, заклинанията за противодействие към тях, да, но самите проклятия –
изобщо! Особено като се има предвид, че сега ми е известен още един факт – това са
остарели знания.
Магистърът мълчаливо ме изгледа, а аз тихо продължих:
-И още повече, аз никога не бих наложила проклятие на господин библиотекаря. Да, аз
бях в отчаяние, беше ме ужасно страх за лорд Тьер и аз полудявах от тази неизвестност, но
последното нещо, което бих направила е да причиня вреда на когото и да било.
В следващия миг Тесме с приглушен стон се свлече на стъпалата, стисна главата си с ръце
и простена:
-Бездна!..
Късметчето поотвори едното си око, стрелна с поглед магистъра и отново изобрази
непробуден сън. На мен ми беше някак неудобно да стоя така по средата на стълбището, а и
Тесме добави:
-Ако не беше Тьер, теб вече щяха да са те изключили и да са ти наложили „Седмия
Печат“… Аз съм идиот.
Потресено гледах магистъра и не можех да повярвам в чутото. „Печатът“ е заклинание,
блокиращо достъпа до знанията. „Седмия Печат“ – практически изтриване на паметта,
това… това е…
-Магистър – гласът ми изведнъж се превърна в сдавено хъхрене, - вие сега се пошегувахте,
нали?
Нищо не ми отговори.
И ми оставаше само да побързам нагоре по стълбището и да се опитам да догоня групата.
-Ще си премълчиш ли? – изсъска Късметчето.
-Аз нямам право да задавам въпроси на магистър Тесме – глухо отговорих аз.
Котакът неочаквано скочи от ръцете ми, а след миг пред мен стоеше висок, почти колкото
лорд Тьер, но значително по-строен… дракон. Със зелени като гора в късна пролет очи,
жълтеникава коса до плещите, светла, покрита със златни люспички около външните ъгли на
очите кожа и тесни, бледи устни. Дракон. Съвсем истински дракон, при това напълно
материален. И същият този дракон с лека усмивка се обърна към мен:
-В живота има моменти, когато мълчанието е страшна глупост, дребосъче.
Потресено зяпах възродения дух на Златния дракон.
-Добре са ви дресирали в тази ваша академия – драконът лукаво ми намигна. – Не ме
гледай така, знам, колко са ти хубави кафявите очи, а си решавай какво да правиш – можеш
като сритано кутре отново да се завреш в стадото от същите такива плахи и боящи се да
излаят помияри, а можеш и да се върнеш при Тесме и ако подходиш правилно, чичкото ще ти
даде поне две идеи как да разкриеш цялата тази история с библиотеката.
Аз продължавах да стоя, да хлопам с очи, удивено взирайки се в „котето“.
-Между другото, цялата тази история е свързана с лорд Тьер – усмивката на дракона стана
съвсем котешка, - така че, ако намериш подлеца, който те е напъхал между шамарите, на
крачка ще се приближиш и към разгадаването на историята с артефактите. Ти си решаваш,
малката.
Аз се врътнах и припряно затичах надолу към все така седящия в тъмнината магистър
Тесме. Все пак, на половината път хвърлих поглед назад – доволен от себе си, Късметчето
седеше на стъпалото в образа на охранен котак и хитро примижаваше, гледайки към мен. А
аз стигнах до магистъра, подложих тетрадката на камъка, седнах до Тесме и се заех нагло да
нарушавам едно от свещените правила на Академията на Проклятията:
-Какво именно се е случило в библиотеката?
Бърз поглед от магистъра и насмешливото:
-А, да, вярно е, носи ви се славата на вас с офицер Найтес и частните ви разследвания.
-Имаме успех, да си кажа правичката – небрежно отговорих аз и се върнах към въпроса: -
Та какво е станало там?
Отначало Тесме само се усмихна, но след това започна да говори:
-Да си призная, аз донякъде се гордея със себе си, Риате, ние добре ви обучаваме. Много
добре. Логичност, потискане на емоциите, рационалност. Например, след моето обвинение
ти не се разписка: „Как можете да си помислите такова нещо за мен!“, не, ти ясно и
конкретно започна да доказваш, че нямаш нищо общо със случилото се. Ти изказа разумни
доводи и… Сега аз съм все по-съгласен със спокойното заявление на лорд-директора: „Дея
не е способна на подобно нещо. Вашите изводи са неправилни.“
Топлата вълна на благодарност към Риан беше мигновено потисната от жаждата да
получа отговори.
И аз започнах с въпросите:
-Защо веднага не ми казаха в какво именно ме обвиняват?
Въпросът отдавна ме глождеше – когато бяха засекли взлома на библиотеката, Дара
моментално ме беше пренесла в стаята ми, без да се трогва нито от възраженията ми, нито
от молбите. След известно време се беше появила вбесената Верис, беше ме уведомила, че
досега е имала по-добро мнение за мен, и че съм под арест до завръщането на лорд-
директора. И това беше всичко. Нито обвинения, нито разпити, нищо. Даже храната ми я
носеше съпругата на Жловис, клатейки укоризнено глава при всяко свое появяване. Между
другото, именно тя беше донесла и бележка от Окено, в която старши следователят ми
съобщаваше, че Юрао е под домашен арест и питаше как са нещата при мен. Това беше!
От стаята ме бяха пуснали чак след пристигането на лорд Тьер, под конвой ме бяха
отвели до кабинета му, където и се беше състоял ужасно неприятния за мен разговор. И ако
го нямаше Риан и неговата увереност в мен, ей така, без излишни обвинения или обяснения
биха ме лишили от памет и биха ме изритали от Академията на Проклятията.
-Теб те бяха сгащили на местопрестъплението – Тесме престана да подпира главата си и
седна по-удобно, - никой, освен теб, там не се е навъртал. Верис лази и проверява навсякъде, особено, след като се разбра какви книги са изчезнали, и усети само твоята миризма.
Доказателствата бяха неоспорими, Риате.
Мълчех и втренчено гледах магистъра. Тесме под погледа ми посърна и тихо произнесе:
-Какво именно бяха твоите действия в библиотеката?
Решавайки да бъда пределно откровена, започнах да разказвам:
-Влязох в библиотеката… - пауза, но нали бях решила да си кажа всичко… - върху
господин Бибор използвах проклятието втора степен „Загубени спомени“…
-Мигновено действие? – осведоми се Тесме.
-Да, просто, за да забрави за появата ми в забранения сектор. Аз и него не бих
използвала, но…
-Той къде те спипа? – магистърът отново се превьрна в познатия ми съсредоточен
преподавател и сега явно се опитваше да си представи картината на случилото се.
-Аз висях между стълбата и дванайсетия рафт на пети сектор, в шестия ред.
Измервайки ме с насмешлив поглед, Тесме развеселено произнесе:
-Взе четвъртата стълба, нали?
-Не зная, не ги броих – признах си шепнешком, - взех първата, която ми беше под ръка,
преместих я, качих се, а там…
-Това е мое дело, аз счупих последната пречка – призна си магистърът, - ти когато ми
нарисува формулата, аз се носех напред - назад между библиотеката и лабораторията като
трол в брачен период, постоянно ме гонеше усещането, че нещо изпускам. Тогава и счупих
стълбата, Бибор страшно се развика. Но това са дреболии, по-нататък какво стана?
Аз, въздъхвайки дълбоко, съобщих това, което вече всички знаеха:
-Разкрещя се духът-хранител, появихте се вие с Верис, а след това – арест…
Ние с магистъра се спогледахме, Тесме присви очи и произнесе:
-Дванайсетият рафт в пети сектор… заклинания за противодействие от времето на
Дарайската война… Да не би да подозираш, че тази гадина, която е организирала
пренасянето на каррагите в Ардам има отношение към периода на Дарайската война?
И без да чака отговора ми, замислено и явно обръщайки се към себе си, промърмори:
-Човешка магия… изгубеният език… Правилно! – той подскочи. – Този, подобен на
агонизираща змия, символ! А аз все не разбирах какво именно ми напомня този език.
Човешката магия! Ето го разковничето! – и вече напълно забравил за мен. – Стълбище, вход в
лабораторията!
Домакинката не си премълча, а ехидно отбеляза:
-Ех, старост-нерадост, а магистър Тесме, вече и във вратите се обърквате, уважаеми?
Без да си да се затруднява да отговори, магистърът се обърна и се понесе нагоре, за да се
напъха в нужния коридор на подземието. И той се носеше в галоп, прескачайки по две, че и
по три стъпала наведнъж.
А аз останах да седя. За разлика от магистъра, мен ме интересуваше съвсем друг въпрос –
кой толкова жестоко се беше опитал да се избави от мен и защо. Докато обмислях това,
доприпка Късметчето, нагло се сплеска на коленете ми, милно надзърна в очите ми, и тъй
като това явно не му беше достатъчно, се поинтересува:
-И докога ще седим, малката?
Реших да се възмутя и сурово се троснах:
-Стига си ме наричал „малката“!
По муцуната на котака се плъзна лукава усмивка, след това възроденият се осведоми:
-Ти на колко си години?
-Двайсет и една – с тежка въздишка си признах аз.
-Хиляда двеста четиридесет и една съм проживял аз – с чувство на явно превъзходство,
изтърси котаракът.
Кой знае защо, потресена от прозвучалата цифра, без да искам, отново се троснах:
-Абе ти си на по-малко от месец – и почесах вкаменилия се котарак зад ушенцето,
добавяйки: - А виж как си пораснал вече.
Късметчето дойде на себе си, присви очи и едно такова ядно отвърна:
-Мъниче, да не би да ме подкачаш?
Спомняйки си нещастното треперещо коте, което бях намерила в безистена, честно
отговорих:
-Не.
На котаракът му увисна челюстта. След като известно време постоя с отворена уста, той
сам демонстративно си я затвори с лапа и съкрушено призна:
-През целия ми живот така не са ме унижавали! И то не само през един, през всичките
ми животи – нито веднъж! – след това се надигна от коленете ми, и тръгвайки нагоре по
стълбите, заяви: - Край, обидих се!
-За какво? – не разбрах аз.
Обръщайки се, котакът седна на стъпалото и отново стана дракон. Наистина, този път
лицето му беше покрито с люспи повече, отколкото при първото му появяване. Ставайки, с
интерес го заразглеждах, а драконът, неясно защо, все повече се мръщеше. След това
раздразнено произнесе:
-Има три теми, които не се обсъждат с мъжете, хлапе, това са парите, настоящето и
възрастта. Запомни ли?
„Интересно, на колко години е лорд-директорът?“ – помислих си изведнъж аз.
-Ох, село, село! – драконът се изправи, - Да обобщим: Тесме ти даде една идея, още една
със сигурност ще ти дойде на занятието с Окено, за което, ти, дребната, вече закъсняваш. А
след това, хващай твоя дроу за ушите, и напред към приключенията. И как само ще се вбеси
Тьер! А аз ще вървя, трябва там Верис да омая, на Дара жестоко да отмъстя и… разни други
работи, така, на дребно. Работа имам, чак до края на опашката.
И се понесе по стълбите.
Някои казваха, че баща ми има тромав ум – просто понякога той стоеше, мълчеше и
гледаше в далечината. Сега, например, аз също така седях, гледах и се опитвах да осъзная
мотивите и постъпките на възродения дух. И започнах да разбирам, защо Риан беше казал, че
няма да го пусне в замъка си.
След това, вдигайки тетрадката си от стъпалото, аз се затичах към аудиторията на Окено, спомняйки си, че той изобщо не понася закъсненията.
Странното усещане, когато се втурваш в аудиторията, а тя е празна… Аз просто застинах
до вратата, оглеждайки помещението, равните редове черни чинове, черните завеси на
прозорците, черната дупка пред дъската, която толкова напомняше яма в плаващи пясъци…
-Риате, слаба оценка! Ей така от воле и с наслаждение – донесе се от дупката гласът на
Окено. – А за да не закъсняваш занапред, на лекцията в други ден, а тя с вашата група е
първа, ще ме зарадваш с доклад по разлагането на човешки труп в условията на подземни
помещения, изби и мазета. А сега живо се домъквай!
Тогава аз дочух приглушено мърморене и дори успях да разпозная същото онова „Арре
ебектум“. Съпоставих го с думите на Окено за „разлагането на човешки труп в условията на
подземни помещения“ и вместо да се затичам веднага към пространствената яма, се хвърлих
към шкафа, извадих марлена маска, каквито използвахме за лабораторните упражнения,
сложих си я и едва след това със засилка скочих.
Вонята на леш просто млатваше в главата. Още летейки, се изхитрих да изпусна
тетрадката и да запуша носа си с ръце, а когато се изтърсих върху купчина канцеларски
принадлежности, разбрах, че така са постъпили и всички останали от групата.
-Убийствена воня – простена Онха, която стоеше най-отзад в тълпата и започна да
изговаря: „Арре ебектум“.
Полуорката винаги имаше проблеми с концентрацията, и сега също с труд сдържаше
позивите за повръщане, докато останалите вече спокойно попиваха думите на старшия
следовател. Но от мислите за Онха много силно ме разсейваше удушаващата смрад на гниещи
останки, аз и сама с труд се сдържах.
-„Арре ебектум“ – издишвайки, с вплитане на енергия във втората и четвъртата срички,
след това мислено прерисуване на схемата на кристала.
И невярващото „Бездна!“ , когато символът неочаквано се материализира във въздуха,
почерня и заплува към мен. Но в момента, когато рисунъкът се докосна до ръката ми,
вдигната напред в глупав опит да го спра, престана да ми се повдига. Моментално. И
отвратителната миризма, която доскоро като че ли можеше да се реже с нож, изведнъж
започна да се възприема като нещо незначително, присъстващо тук, но без да причинява
какъвто и да било дискомфорт. И тогава се замислих – а дали и Нощните стражи не
използваха нещо подобно? Ако е така, тогава…
-И сега – прозвуча предоволният глас на нашия преподавател, - да се полюбуваме на
нашата красавица… И бъдете така любезни, ако ще си бълвате обяда, то поне благоволете да
не го правите един върху друг.
Тъй като аз не се отличавам с висок ръст, припряно се промуших пред групата и застанах
между Янка и Ригра – ние бяхме най-ниските от присъстващите. Достатъчно беше да
погледна към Окено, когато той с отработен и определено патетичен жест, отметна чаршафа
от лежащото на пода тяло, явно източник на вонята. И лицето на василиска беше такова…
такова едно обидено и разочаровано.
-Не схванах – майстор старши следователят обходи с подозрителен поглед групата ни, - и
къде е вашата стандартна реакция на трупа?
Ригра неочаквано ме дръпна за ръкава и прошепна: “Селиус е гений, нали?“. „Аха“, -
също шепнешком отвърнах аз.
-Адепти, труп – Окено изглеждаше обезкуражен. – Ама вие какво, подигравате ли ми се?
-Труп като труп – насмешливо отговори полугномът Руви, - ние какво, да не би трупове да
не сме виждали, според вас?
Аз неволно се огледах – нашите стояха такива едни небрежно надменни и едва скриваха
тържествуващите си усмивки. Очевидно, Селиус се беше превърнал в герой на цялата ни
група! Аз се обърнах отново към старши следователя, също като всички с мъка сдържах
победоносната си усмивка… а след това погледнах трупа.
Усмивката ми бавно се стопи…
-Не се и съмнявах, че ти ще я познаваш, Риате – Окено весело ми намигна, - ти би
трябвало добре да знаеш този контингент.
А аз гледах рижавите коси, и пълните, вече сини устни, леко чипия нос и си спомнях
смеха на Нора, който винаги беше заразителен…
-Дъщерята на майстор Урд, той има таверна при западната порта на Ардам – тихо
започнах аз. – Двайсет и пет или двайсет и шест… - гласът ми прегракна, аз се прокашлях и
продължих, - двайсет и пет, тя лятото отпразнува рождения си ден в чайната при Еллиса…
Не че аз бях приятелка с Нора, но добре я познавах и сега пред очите ми се носеха
спомени за нея – Нора, в светло синя рокля и с цветя в косите, тя така обичаше
небесносиния цвят. А сега лежеше на пода в мръсно мазе с разпорен корем… Не усетих
веднага, че очите ми се пълнят със сълзи. Припряно ги избърсах и продължих:
-А защо с това дело се занимавате вие?
Окено се приближи, наклони се над трупа, с едно движение раздра роклята и оголи
раната на белия корем. Въпросите веднага отпаднаха – това, което изглеждаше като рана от
нож, всъщност напомняше…
-Като че ли ноктеста лапа е откъснала парче плът – прошепна Янка.
А през дрехата изглеждаше, като че ли са я наръгали с нож…
-Вие не можете да го видите – Окено се изправи, - но всеки маг би забелязал, че тук е
силно изкривен магическия фон. Ние все още разследваме, но мога да ви кажа, че момичето
е тук поне три денонощия.
Малко повече от три денонощия… И мислите ми препуснаха: Преди три дни мен ме
хванаха в библиотеката… и ме натопиха. Явно с цел да откраднат книги по смъртоносни
проклятия… Но на територията на академията не би могъл да проникне страничен човек.
Това трябва да е бил някой от адептите. И ето, сега аз виждам Нора, същата тази Нора, заради
която бяха изключили Логер. Адептът на Академията на Проклятията Логер. Логер, най-
талантливият адепт в нашата група… Логер, който ми беше много сърдит, че отказах да му
помогна. И за Логер обучението в Академия та на Проклятията беше също толкова важно,
колкото и за мен. Той дори планираше да остане тук като преподавател…
-Майстор старши следовател Окено, а… - аз погледнах към трупа, стараейки се да
виждам в него именно труп, а не убитата Нора, - излиза, че на нея нещо са й… изтръгнали?
-Аха, утробата – Окено се усмихна, очаквайки видимо нашата обичайна реакция. Но ние
всички се държахме стоически и дори леко безразлично.
Да си кажем правичката, всички освен мен, защото само аз знаех със сигурност, че Нора
е била бременна.
-Риате – Окено явно се заинтересува от потока сълзи, който се застича по лицето ми, -
имаш ли някакви мисли по повод заподозрените?
Поемайки си накъсано дъх, аз се опитах да се успокоя и тихо отговорих:
-Изключеният от Академията на Проклятията адепт Ерга Логер Унгоре.
Всички наши зашумяха, Ригра повторно ме дръпна за ръкава, но нищо не каза, за сметка
на това Окено с подозрение ме изгледа и попита:
-Защо ти…
-Нора беше бременна – усещайки, че съм започнала да шептя, вече по-силно продължих, -
бащата беше Логер, за това, че отказа да поеме отговорност за детето си, лорд-директорът
го… изключи.
Лицето на старшия следовател се беше олицетворение на съмнението до момента, в
който не произнесох „лорд-директорът“. А след това, челото на Окено просветля и той
произнесе замислено:
-Така става, да, лорд Тьер би могъл да го изхвърли за подобно нещо – той изхъмка,
скръсти ръце на гърди и продължи: - Знам един такъв случай, вашият Тьер бил съвсем млад и
зелен, току що военното бил завършил, изпратили го, значи в Приграничието, дали му отряд
главорези и заповядали за завземе крепост. Доколкото съм в течение, задачата предварително
я считали за неизпълнима, като че искали да натрият носа на младия амбициозен
аристократ. Но Тьер победил, тоест, завзел крепостта. Били само двайсет бойци и той, но я
завзели, независимо от това, че в крепостта имало два демона и седем тъмни мага. Но не е в
това работата, а за какво започнах да ви разказвам – един от неговите подчинени, по
неписаните закони на военните действия… се възползвал… от една от слугините на
коменданта – старши следователят се подсмихна и завърши: - На сутринта невъздържаният
главорез като начало се оженил за ревящото момиче, оставяйки й в наследство всичкото си
имущество, а след това бил екзекутиран от Тьер.
Потресено мълчеше цялата ни група и аз в частност.
-Между другото, именно този любвеобилният и бил единствената загуба на отряда на
Тьер. Разправят, че на всички молби на нещастника за помилване, Тьер спокойно отговорил:
„Бях ви предупредил“.
За убийственото спокойствие на лорд-директора ние всички вече знаехме… а сега
узнахме, че действително е убийствено.
-Та, какво исках да кажа – Окено зъбато се ухили, - отношението на Тьер към жените е
особено. Трепетно такова и внимателно, знаехте ли го?
И такъв един поглед, и към мен. Усетих, че не ми стига въздух и се изчервявам, докато
останалите отрицателно клатят глави.
-Е, сега знаете – старши следователят намигна, и пак към мен, - така че изобщо не се
учудвам за изключването на Логер – и повишавайки глас: - Дарген!
В мазето, откъм входа, а не като нас, през пространствената яма, влезе непознат офицер
от Нощната стража, пестеливо кимна към нас и очаквателно зяпна Окено.
-Заподозрян е Ерга Логер Унгоре, адепт, изключен от Академията на Проклятията. Обяви
го за издирване и след час да е при мен на разпит.
Офицерът повдигна израстъка, който му заместваше веждата и пресипнало възрази:
-Проклятийниците не владеят никаква магия.
-За сметка на това е имал мотив – Окено кимна към мен. – Взимай конкурентката ни за
компания и се захващайте. И да, прати Найтес в академията, нека да поразпита за случилото
се лорд Тьер.
Офицерът впери червените си вампирски очи в мен, изхъмка и заразтяга думите:
-А-а-а, партньорката на Найтес, значи? До вървим, госпожо частен следовател.
-Охо, как не те обичат, а? – почти пропя доволният Окено. – И не забравяме за доклада,
Риате.
Когато излизах от мазето след офицер Дарген, зад мен вече се разнасяше веселият глас на
старшият следовател:
-Да извадим тетрадките и да пристъпваме към работа, адепти.
Разбира се, след това ще трябва и конспекта да преписвам.
Едва когато излязохме от мазето, аз с удоволствие свалих марлената маска и вдишах с
пълна гръд студения въздух, примижавайки от ярката слънчева светлина. Наистина, слънцето
почти веднага ми го заслониха, а в следващия миг, като начало ме омотаха в наметало, после
здравата ме прегърнаха и аз чух почти родното:
-Партньор!
Не го очаквах от себе си, но и аз радостно прегърнах Юрао, силно-силно.
-Дей – дроу се изскубна от ръцете ми, радостно се озъби, - ти как си изобщо? Аз три дни
не мога да се добера до теб!
-Та ти също беше под арест – спомних си аз.
-Не-е-е – Юрао ми разроши косата, - аз бях под наблюдение, Окено гарантира за мен и
той ме наблюдаваше.
Нашата радостна среща я прекъсна ленивото и насмешливо:
-Какво, гълъбчета, намилвахте ли се вече?
Дарген се приближи, скръствайки ръце под наметалото си, поглеждайки хитро ту към
мен, ту към Юрао. Ние с дроу се спогледахме и аз си казах всичко:
-Подозирам, че убиецът на Нора Урд е моят колега Логер, изключен от лорд-директора.
-Този, неспокойният? – уточни Юрао. – Уверена ли си? Там явно е поработил маг, но
изкривяванията са такива, че изобщо не можем да го проследим, всьщност, ситуацията е
странна, проклятие също е замесено. Нашият експерт, обаче, не успя за определи какво
точно. Но той не ни е много компетентен… А, ти всъщност го познаваш, същият онзи, когото
ти завря в миша дупка при онова разследване в покрайнините, за убийството на дроу.
Смътно си припомних чичкото и вече замислено разказах:
-Окено заповяда на офицер Дарген да ме разпита, а ти да отидеш до академията и да
поговориш с лорд Тьер за изключването.
Дроу намръщи черните си вежди и отсече:
-Не става, по-добре аз да разпитам теб, а червеноочка да се замъкне при Тьер.
Полувампирът-полуорк отново мълчаливо вдигна вежда и се осведоми:
-Дроу, във вашия род и тролове са се записали, така ли?
Юрао ме изгледа, весело ми намигна и с възможно най-честното изражение на лицето, се
обърна към колегата си:
-Ти между другото, в течение ли си, как адептите веднага се пренасят в академията? – в
погледа на Дарген проблесна учудване, смесено с подозрителност към думите на дроу. –
Трябва да целунеш адепта и веднага, хоп – и си на територията на академията.
Аз се стъписах от такова изопачаване на истината, опитах се да възразя, но Юр ловко ми
затисна устата с ръка и продължи:
-Вгледай се, тя има едва забележим магически ореол.
-То той е на всички адепти – леко разтягайки думите, произнесе Дарген, - това е защита,
нали в града вече имахме десетина случаи на сблъсък с този род магия. доколкото разбрах,
Тьер я е налагал.
-Да – закима Юрао, - но ти не си в течение за отварянето на преходен портал.
-М-м-м! – възмутено се обадих аз.
-Гледай как Дейка се ядосва. Това при тях е секретна информация, между другото.
Офицер Дарген ме погледна, после зяпна Юрао, отново мен и изтърси:
-Дай да пробваме.
Аз се вкамених от подобна наглост, а дроу, безсъвестен гад такъв, продължи да ме удържа,
заговорнически напътствайки полувампира:
-Аз си махам ръката, ти целуваш. Само че бързо.
-То пък да имаше какво тук да се целува – изпръхтя Дарген.
Моят опит да се изскубна беше напълно игнориран. В следващия миг Юрао отдръпна
ръката си и веднага вампирът се впи в устните ми… към небето се метнаха пламъци! Как
отхвръкна Дарген, аз видях като в страшен сън, защото него не просто го отблъсна – той
профуча по въздуха през цялата улица и се разплеска по стената с такава сила, че се пробуди
духът-хранител на сградата. Пробуденият дух, на свой ред отлепи впечатания в, стената
потресен от случващото се вампир с оцъклени от удивление очи и го захвърли обратно към
нас. Юрао предвидливо ме отмести от траекторията на полета на офицер Дарген и той
отново се вряза в стената. Този път забележимо по-леко, тъй като къщата даже не се
разтърси, и съответно духът-хранител продължи да спи сладко, докато колегата му отсреща,
сега вече ругаейки злобно, което определено доказваше някогашната му човешка форма,
възстановяваше повредите по повереното му недвижимо имущество. И поне с това всичко да
беше свършило… но не!
Изви се адски пламък!