Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 8

Навън стремително се стъмваше, ръсеше студен дребен дъжд, смесен с мокър сняг,
улиците опустяваха, а ние с Юрао без да бързаме се връщахме в кантората.
-Значи, ние се качваме по стълбището, пред нас е майстор Ойоко – измисляхме щателно
всички подробности. – Второто стъпало изскърцва…
-Това е парченце стъкло под крака ти, ти си блъснала една от статуетките и тя се е
счупила – напомни партньорът ми.
Да, ние бяхме натрошили статуетките, нямахме друг избор.
-Ние се качваме още по-нагоре – продължих аз, притискайки се към Юрао, защото той
вървеше от подветрената страна и до него не беше толкова студено.
-От кухнята се разнася викът на госпожа Ниита и майстор Ойоко ни оставя сами,
махвайки с ръка в посока на спалнята на покойната си жена… Знаеш ли, така не е зле, като
че ли и не е съвсем лъжа, защото детайлите съвпадат с реалността – Юрао ме загърна с
наметалото си. – Проверката ни е вдругиден, ще мога да повярвам в нашия вариант на
събитията.
Ние се спряхме. Дори не разбрахме веднага защо, докато следващият порив на вятъра не
донесе отново аромат на прясно изпечени пайове и сладкиши.
-Пай с месо и гъби – мечтателно прошепна Юрао.
-А аз съм гладна – спомних си аз, че обядът не беше особено засищащ, тъй като просто не
успях да го доям.
-Обичаш ти да пръскаш пари – опита се да ме укори партньорът, но към лавката на
Мелоуин закрачи по-бодро и от мен.
В пекарнята беше пълно с народ, пред тезгяха се тълпеше опашка, но Юрао, оглеждайки
се, пъргаво ме дръпна след себе си, покрай всички чакащи, направо към служебния вход,
който водеше към кухнята.
-Ние сме свои – прошепна ми Юрао, - така че…
Кухнята на най-скъпата пекарня в Ардам ни ослепи със светлини, с белите престилки на
готвачите, с равните редички на готовите да бъдат пъхнати във пещта сладкиши и
недоумяващите погледи на присъстващите.
-Пет пая с гъби и бяло месо, четири с карриса и може бисквити от пясъчно тесто с
ванилов крем – поръча офицер Найтес.
Огромен дебел елф, подобни габарити изобщо не са свойствени за елфите, бавно и
заплашително тръгна към нас, удряйки с точилката по разтворената си длан с такъв вид, като
че ли следващият удар щеше да бъде по главите ни.
-И какво друго ще пожелае почтеният? – подигра се със заплашителен вид този кулинар.
Отвори се вратата от задната страна на помещението, към нас припряно заситни
закръглен гном, пътьом разпервайки ръце за радостна прегръдка. И ако можех да съдя по
лицето му, радваше ни се като на роднини, които отдавна не беше виждал, но това веднага
накара дроу да застане нащрек и той намръщено заяви:
-Не по-рано от другата седмица!
Гномът посърна, след това отново засия и продължи да излъчва радушие:
-Офицер Найтес, госпожо Риате, колко се радвам! Страшно се радвам!
И аз веднага усетих, че наистина ни се радваха, а пък дали ние ще се радваме след малко,
беше съвсем отделен въпрос.
Без да обръща внимание на възраженията ни, управляващият на пекарнята Мелоуин ни
отведе, тоест, фактически ни наблъска, в кабинета си, където веднага се появи чайник с
ароматен чай, чашки, торта и пайове. И ние не можехме веднага да си тръгнем, а коварният
гном разточително сипеше комплименти, докато не унищожихме и тортата и пайовете, а ние,
сити и благожелателни, не се облегнахме назад в креслата, готови да чуем какво точно искаха
от нас.
И тогава гномът премина към деловите въпроси:
-А на нас каррисата ни свърши.
Юрао меланхолично вдигна вежди.
-Уж чакахме търговски керван, а него… - пауза, тежка въздишка, която би трябвало да
предизвика съчувствие и съвсем печалното, - са го задържали за проверка.
Съдружникът ми веднага се поизправи в креслото, учудено изгледа гнома и попита:
-Кой го е задържал?!
Аз погледнах Юрао и попитах:
-А няма ли да е по-правилно да попитаме „Защо са го задържали“?
-Не, Дей – партньорът ми продължи да се взира в гнома, - въпросът е именно „кой“,
защото обозите на пекарските корпорации се проверяват в столицата, пак там веднага се
запечатват магически, за да се запазят пресни продуктите и едва след това се отправят на
път. Така че няма никаква причина да се задържа вече проверената стока, а освен това се
знае точно колко време би отнел пътя и ако срокът се превиши, продуктите се считат за
неизползваеми.
-Срокът утре ще изтече – майстор Мелоуин изхлипа. – Ако не свалим печата до обяд –
край!
-Магическият печат, когато се превиши срока на съхранение, просто изпепелява
развалената стока – отново поясни за мен Юрао.
И сега ние дружно не сваляхме поглед от майстор Мелоуин, очаквайки думите му.
Почтеният гном нямаше намерение да изпитва търпението ни и с трагичен шепот съобщи:
-Императорската гвардия…
-Ама че Бездна! – изруга Юрао.
-Там дори няма с кого да се говори – не се сдържах аз.
Гномът измъкна необятна носна кърпичка и изтри не престорените, а съвсем истински
сълзи. И сигурно точно това ни накара да направим поне опит да помогнем. Това, а не
фактът, че гномската община разчиташе на нас.
Отдавна бях разбрала, че след вкусна храна и топъл чай никакъв студ не може да ме
уплаши, в душата е светло и хубаво, а всички трудности ти се струват решими. Само дето
Юрао не беше съгласен с мен:
-И какво ще му кажем? Императорската гвардия постъпва стандартно – изолира града.
Това е обичайната практика.
-Ние ще обясним каква е ситуацията – настоях аз.
-Мислиш ли, че наследният принц се вълнува заради някакъв си обоз? – ехидно се
поинтересува партньорът. – А ти, например, определено го вълнуваш. Явно иска да си
отмъсти на Тьер.
От какви предпоставки Юрао си беше направил такива изводи, аз даже не попитах,
важното беше, че са правилни. Само че, в краен случай, аз имах начин да накарам негово
височество да обърне внимание на молбата на търговците.
-Ти защо си такава намръщена? – обезпокои се Юрао.
-Мисля – отвърнах сдържано.
-А аз вече измислих – въодушевено подхвана дроу, - действаме така – молим принца за
аудиенция, влизаме, аз те целувам, появява се Тьер, ние се измъкваме тихичко, а Тьер
изяснява ситуацията с наследника! Как ти се струва?
Възмутено се взирах в Юрао и сама не разбрах, как стана така, че независимо от
възмущението си, започнах да се усмихвам.
-Значи си съгласна, така ли? – прие усмивката ми за отговор дроу. – Прекрасно! Така и ще
направим!
-Юр! – възкликнах аз.
Каруцарят, който пъргаво караше файтона по вече съвсем тъмните улици на Ардам,
изведнъж рязко спря, обърна се и крясна:
-Какво-о-о?!
-Тя каза „Юр“, а не „Т-р-р“ – обясни му дроу, - уважаеми, бързаме.
Недоволният кентавър ми хвърли суров поглед, но продължи по зададеното направление.
-На каруцарите в последно време им се е обострило рязко чувството за собствено
достойнство – оплака ми се Юрао. – Те само преди някоя и друга година изтласкаха конете
от градските маршрути, но откакто това стана, не дай Бездна, някой клиент да забрави и по
навик да викне нещо като „Т-р-р“…
Рязко спиране, искри по паважа и с озлобена муцуна, каруцарят като разярено умъртвие
се обърна към нас.
-Ти кво каза, бе?! – изсъска разгневеният кентавър.
Но нещастният превозвач не знаеше с кого си има работа.
-Аз разказвах на партньора си, че вие побеснявате, когато някой забрави и ви каже „Т-р-
р“ – каруцарят замига с огромните си очища. – Давайте, че бързаме, бъдете така любезен –
отново му напомни дроу.
Потрепвайки ту с едното, ту с другото ухо, каруцарят, вече значително по-бавно продължи
напред. Ние помълчахме известно време, а след това Юрао се върна към разговора:
-Може и да не ти се вярва, но само през тази зима имахме седем случая, когато кентаври
пребили от бой собствените си клиенти. А самите каруцари отговарят на това с: „ Те
оскърбиха нашата чест и достойнство!“. Представяш ли си?
Аз кимнах, поглеждайки към любопитно изправените уши на кентавъра.
-И неволно се замисляш, дали пък, въпреки че бяха много по-бавни, с конете не ни беше
по- спокойно и по-безопасно, ако не друго, то със сигурност никой кон никога не е трясвал с
копито между очите за оскърбление. А тези… виждате ли, тях до дъното на душата ги
обижда простото „т-р-р“!
И защо ли му трябваше да го казва?
Първо изпищяха спирачките на колелата на каретата, след това кентавърът се запъна с
копитата, избивайки отново снопове искри от мокрия паваж, а след това, освобождавайки се
от тегличите и отхвърляйки ги настрана, докато ние седяхме стъписани, се обърна и
заръмжа, напомняйки ни, че по-голямата част от кентаврите от Хаоса изобщо даже не са
тревоядни.
-Ти – изфуча каруцарят, - ще пукнеш, изрод остроух!
И Юрао се обиди. Та нали всички знаят, че ушите за дроу са нещо, което дори на думи е
неприкосновено, така че Юрао се обиди много и изсъска:
-Повтори!
Кентавърът се озъби така, че гледайки зъбите му, веднага ставаше ясно, че от
тревопасните му предшественици го делят поколения плътоядни роднини, и се тросна:
-Остроух!
-Кривокопитен – не остана длъжен партньорът ми.
-Ще те закопая, дроу – засъска отново кентавърът, карайки ме отново да се замисля за
състава на кръвта му, по-точно за това, какви именно същества фигурират в родословието му.
-Повтори! – Юрао започна демонстративно да си навива ръкавите.
-Ще те претрепя, изрод остроух! – с готовност повтори кентавърът.
-Браво, точно така – доволно и радостно произнесе Юрао, дърпайки надолу ръкавите си.
– Дей, ти нали всичко чу?
Мълчаливо кимнах.
-Отлично, ще бъдеш свидетел – зарадва ме дроу и обръщайки се към кентавъра, се
представи: - Юрао Найтес, офицер от Нощната стража на Ардам. Поздравления, вие току що
имахте глупостта да оскърбите представител на правовия ред!
Кентавърът в уплахата си започна да отстъпва назад, но Юрао не го устройваше подобно
развитие на събитията:
-Вие имате поръчка, уважаеми. Нарушенията на правовия ред ще ги разглежда Дневната
стража, а сега бихте ли благоволил да продължите към местоназначението? – с леден тон
произнесе моят партньор, а след това се обърна към мен, и като че ли между другото
отбеляза: - Те имат право на само още три предупреждения, считай, че едното сега си
замина. А след това ще се върнат кончетата – мечтателно завърши той.
Нямах какво да отговоря, доскоро, за да икономисвам, аз изобщо не се возех в карети.
-А какво им е лошото на кентаврите? – поинтересувах се аз, когато възобновихме
движението.
-Конски са им муцуните – оплака се офицер Найтес, а каруцарят, а-ха, да се спъне.
-Юр! – укорих го аз.
-Какво веднага „Юр“ – скръствайки ръце, капризно проточи той: - Муцуните са им
конски, аурата е една за цялото стадо, нелегално се промъкват през границата, работят без
документи, а и отгоре на всичкото, бият клиентите. А сега си представи, как може да се
търси виновника за поредното изясняване на въпроса „на кого муцуната е по-крива“! Тези
бежанци от Хаоса само едно знаят – ако нещо не им се нрави – с копитото между очите.
Първо удрят, а след това мислят. И ако имаме късмет, клиентите са орки или нечистокръвни, че иначе те човеците с един удар ги трепят. Веднъж и завинаги.
Кентавърът, който и така не тичаше много бързо, в движение се обърна и се оплака:
-А кой да ги разбере, дали са хора или не! При нас човеците със специални ленти на
ръкавите ходят, охраняват се със закон, а тук свободно се разхождат, и даже без охрана. И как
да се досетиш човек ли е той или вампир, а то може и върколак да е!
-Бежанец! – направи неутешителен извод Юрао.
-Х-р-р-р – потвърди каруцарят и бегом започна да разказва: - При нас в стадото как е –
водачът е един и всички момичета са негови, а ако искаш някоя, плащай! Ето ти, например,
офицер, да не си мислиш, че от хубав живот препускам из вашата империя? Аз семейство
искам, своя полянка, навес, качествен, а те, какво? Плащай за жената, значи! И с какво да
плащам?
-То нали уж преди се сражавахте за любимата кобила – напомних му аз.
-Е, това преди беше, х-р-р, а сега водачът иска сребърни подкови, душ под навеса, и то
такъв, с няколко режима, а за да не се бием помежду си и да не го тревожим, охрана си е наел
– седемте най-силни жребци. Няма как да го предизвикаш на двубой, лейди, няма начин!
-Добре де, работете, кой е против, но защо трябва да осакатявате клиентите? – с право се
поинтересува Юрао. – Като че ли някой преди имаше нещо против вас – возите бързо,
адресите веднага наизуст ги запомняте, а и цените ви са три пъти по-ниски от тези на
каруците с коне. А това, че от време на време ви викат „Тр-р-р“, няма страшно, те,
гражданите, още от конете не са отвикнали и в това е цялата работа.
Каруцарят се затича по-бързо и известно време се возихме в тишина. Кентаврите можеха
да се придвижват и още по-бързо, но ограниченията на скоростта в града не го позволяваха.
След това, той отново спря. Не толкова рязко, колкото преди, но все пак…
-Аз ето какво си помислих, господин офицер – с мазен глас започна каруцарят.
-Лорд – поправи го Юрао.
-Лорд офицер, аз тук си помислих… аз отстъпка ще ви направя, а вие що не вземете да
забравите за оскърблението на офицера на Нощната стража?
Минута мълчание и едно такова снизходително:
-Безплатен превоз за всички работници на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ по
всяко време на деня и нощта и аз съм готов не само да забравя за този инцидент, но и да водя
вашите дела в бъдеще.
Аз изстенах по-силно и от възмутения кентавър и ние поехме отново по пътя. След
известно време, обръщайки се в движение, кентавърът се поинтересува:
-Дроу, ти случайно да не си гном?
-Случайно, не – отвърна доволният от себе си Юрао, - аз съм наследствен и потомствен
гном, по дух, така да се каже.
-Утре ще накарам главния да дойде при вас – предаде се каруцарят.
Юрао целият просто светеше целият, шепнешком ми обясни:
-А аз все се чудех как да намалим транспортните разходи. Ри постоянно се размотава
насам-натам, а след това иска да и осребрявам разписките.
-Ох – само успях да кажа аз.
-Не се впрягай, Дея – успокои ме Юрао, - и изобщо, недей да нервничиш, предстои ти
среща с разярения Тьер, така че, давай, настройвай се морално.
-Никакви целувки! – решително заявих аз. – Достатъчен ми беше офицер Дарген!
Партньорът ми коварно се усмихна, настани се по-удобно на облегалката и се направи, че
изобщо го няма тук, и че нищо не е чул.
-Казах, не! – повиших глас, така че със сигурност да чуе.
-Виж какво, Дея – лениво подхвана Юрао, - да си кажем правичката, императорското
семейство хич не го е грижа за трудностите на някакви си там дребни търговци, няма да се
трогнат от нещо толкова тривиално. На императорската гвардия изобщо за нищо по принцип
не й пука, те всички от поне триста години са покойници, така че имаме само един изход –
да вкараме Тьер в играта.
Не че не бях съгласна с него, но все пак:
-Дай първо да опитаме да решим проблема сами…
Внезапно каруцарят отново рязко спря. А до портите оставаше още съвсем малко –
някакви си стотина крачки, не повече…
-Уважаеми започна Юрао, но веднага млъкна.
И ние тримата с нарастващ ужас следяхме с очи как пясъчна следа се приближава по пътя
към нас. Там като че ли се движеше нещо, което в съчетание с поривите на вятъра създаваше
невероятното усещане, че пясъкът дими и струи по пътя.
„Пустинника“ – изведнъж ми мина през ум.
Странното явление се дойде плътно до нас, посипа с пясък застиналия почти без да диша
кентавър, без да бърза, заобиколи каретата… В следващият миг покривът на нашето превозно
средство се откъсна от силен порив на вятъра и се изгуби в черното нощно небе.
-Императорската гвардия – мрачно предупреди Юрао и се отпусна.
Опитах се да не треперя, но не ми се получаваше – беше зловещо всичко това, много
зловещо, и гласът, който внезапно заскърца над главите ни, също беше зловещ:
-Бежанец без разрешителна грамота, господин офицер от Нощната стража и… бъдещата
лейди Тьер – със задгробен глас резюмира гласът, - нарушаването на охранявания от
Императорската стража периметър е наказуемо престъпление, лейди и господа.
Аз потрепвах при всяка дума, но Юрао беше по-скоро ядосан, отколкото уплашен от
случващото се:
-Лорд офицер от Нощната стража! – нагло поправи гласа дроу.
-Госпожа Риате – реших да се присъединя към корекциите.
Каруцарят, който до този момент си беше мълчал, също благоволи да се възмути:
-Имам си аз документи!
Пясъкът за миг престана да се вие по земята, а след това с доловимо възмущение
прозвуча:
-Добре, „лорд-офицер от Нощната стража“ и „госпожа Риате“, но каруцарят лъже!
-Необосновано заявление – гледайки в празното пространство така, сякаш виждаше
нещо, се намеси Юрао, - господин каруцарят е приет на работа в частната кантора за
разследвания „ДеЮре“ и неговите документи са на стадий на оформяне.
Кентавърът изглеждаше не по-малко изненадан от мен, така че, гласът си позволи да се
усъмни:
-А вие… уверен ли сте в това?
-Повече от уверен – Юрао демонстративно извади лист хартия и молив, след което се
обърна към каруцаря: - Как ти викат?
-Нурх Бързия – бързо отвърна той, толкова бързо, че представителя на императорската
гвардия успя да се разгневи доста по-късно.
-Какъв е този фарс?! – изсъска той.
-Няма никакъв фарс – Юрао делово дописваше, - аз и моят партньор се явяваме
собственици на кантората за частни разследвания „ДеЮре“ и ние току що… Дей, подпиши
се – на мен ми подадоха листа, - приехме на работа господин Нурх Бързия. Всичко е в
съответствие с действащото законодателство.
Аз припряно се подписах и Юрао протегна някъде в пространството прясно съчинения
акт за приемане на работа.
Когато листът беше взет, на жълтеникавата му повърхност ясно се отпечата ръката на
този, който сега четеше редовете. Страшен, кокалест, избразден с черни пукнатини жълт
крайник.
-Юр – прошепнах аз, - а ти него целия ли го виждаш?
-Не съвсем – партньорът се стараеше да се държи уверено, - той е скрит от нещо като
пясъчен вихър.
„Пустинника“ отново си помислих аз.
А след това се престраших да попитам:
-Извинете, уважаеми – листът бе наведен надолу, явно бяха готови да ме слушат, -
простете, … а вие да не би да сте Пустинника?
Юрао странно ме изгледа, а в това време, каруцарят се протегна и внимателно издърпа от
пръстите на хрътката листа, поглади го едва ли не с любов, сгъна го и го скри в нагръдния си
джоб. Изглежда, че някой беше много доволен от такъв обрат на събитията.
-Откъде знаете? – страшният, подобен на дращене по стъкло, глас на хрътката,
проникваше до костите.
-Наистина, откъде? – язвително се осведоми и Юрао.
-Лорд Тьер го спомена… - с усилие измънках аз, без сама да разбирам защо изобщо ми
трябваше да питам.
В следващият миг се случи нещо странно – пясъкът, който до този момент се виеше само
по земята се метна нагоре, за да се усуче във вихър и да се посипе, откривайки високия сух
силует на отдавна отишлия си, облечен в окъсани, пясъчни на цвят дрипи. На хрътката живи
изглеждаха само очите, святкащи на черната кожа и ръцете, неочаквано жълти на цвят. И ето
това страшно създание, скръствайки ръце пред хлътналите си гърди, замислено произнесе:
-Тьер, значи!
-Ей – подскочи Юрао, като че ли, за да ме заслони от хрътката, - хайде да минем без
разпити.
Започнах да разбирам, защо се изпуснах за лорд-директора.
-Седни – със скрибуцащ до такава степен глас, че ти се приискваше да запушиш уши с
ръце, изкомандва Пустинника.
И съдружникът ми се свлече на седалката, съдейки по оцъклените му очи, явно без да
очаква от себе си подобно нещо.
-Та значи, все пак Тьер – проговори чудовището в развяващи се без вятър призрачни
дрипи.
А след това обърна глава към мен и вече с много по-приятен глас, Пустинника попита:
-С каква цел се бяхте запътили към негово императорско височество, госпожо Риате?
Аз изплашено хвърлих поглед към Юрао, а дроу ме посъветва тихо:
-Разказвай.
И аз разказах за обоза на веригата пекарни и сладкарници Мелоуин, и за това, че
задържането му грози гномите със значителни финансови загуби, и даже за това, че по
принцип вече са се обърнали с молба, но тях даже не са благоволили да ги изслушат
докрай… Мен ме прекъснаха със странен въпрос:
-Какво отношение вие, госпожо Риате, имате към дадените обози?
Отново поглеждайки Юрао, честно отвърнах:
-Кантората за частни разследвания „ДеЮре“ води делата на гномската община и…
-Достатъчно – пясъкът отново започна обвива ужасяващата фигура на Пустинника, - аз
схванах главното – това е важно за вас, госпожо Риате, значи молбата ви ще бъде
удовлетворена.
И край. Даже пясъкът, който се виеше по земята изчезна.
А след това, докато ние, вцепенени, продължавахме да седим в каретата без покрив,
засипвани от мокрия сняг, се отвори главната порта и по пътя се заточиха запечатаните обози
с търговската марка „Мелоуин“ отстрани на бързоходните каруци. А след тях, колите на
рибния ресторант „Остер“, на корпорацията „ЖелезноГор“ и още, и още…
-Забеляза ли кое е най-странното? – напрегнато попита Юрао.
Мълчешком отрицателно поклатих глава.
-Пропуснаха само обозите, принадлежащи на гномската община… - съобщи партньорът
ми
В кантората се връщахме в сияеща от магия карета, тъй като Юрао, окончателно
измокрен, все пак реши да наруши закона и опъна над изтърбушената карета магически
навес. Не ми се искаше дори да обсъждам каквото и да било, просто се бях изцедила през
деня.
-Аз съм и на служба тази нощ – тъжно си припомни Юрао.
-А аз имам да пиша домашна – не по-малко тъжно се отзовах аз.
-Ех, да можех да поспя след една хубава топла вана – дроу се протегна. – А ние с теб днес
сме просто шампиони!
-Да – аз се прозях широко.
Поглеждайки ме хитро, Юрао проникновено ме попита:
-Та какво става между теб и Тьер?
-А между теб и Ерха? – със същия тон му отвърнах аз.
-Не питай – лицето на дроу моментално се помрачи.
-Е, същата работа – и едно такова усещане, че ми става десет пъти по-студено.
Аз зиморничаво обгърнах раменете си с ръце, гледайки заспиващия град, тихо и меко
покриван от бял пухкав сняг.
-Знаеш ли, струва ми се, че той се сърди – неочаквано замислено произнесе Юрао. – Не,
наистина, сърди се, ядосан ти е за онзи случай пред кантората, когато ти не го пусна да
влезе. Знаеш ли, за всеки мъж е много е важно да бъде силен, да е герой в очите на любимото
момиче, а ти се държа като майка, която трепери над синчето си. Не, аз не те осъждам, една
Бездна знае какво имаше там в тези символи, но за него, това сигурно е бил удар под пояса.
Та как така, всесилният лорд Тьер, ти самата чу, неговото име го произнасят с по-голямо
уважение от императорското, а ти, онази единствена, чието мнение го интересува, не вярваш
в него, в неговите сили и способности!
Потресено се взирах в Юрао, а той продължи:
-Аз не те упреквам, Дея, аз съм последният човек, който ще те осъди, защото бях там,
срещата с каррага и за мен беше потресение, аз абсолютно нищо не можех да направя, а Тьер
сам два такива беше утрепал. Той има навика да се захваща с неща, които всички останали
считат за невъзможни и винаги се справя. Просто започни да му вярваш, Дей, човекът си го е
заслужил.
Засвири вятърът, започваше виелица и пухкавите снежни парцали се превърнаха в
милиарди ситни бодливи снежинки – последните дни на зимата са едни от най-суровите в
Приграничието. Не обичах виелиците.
-Знаеш ли, баща ми е ловец – кой знае защо започнах да разказвам, - един от най-добрите
в Загреб. Откакто го помня, той е все такъв - силен, самостоятелен, той, за да се ожени за
мама, се махнал от Вилра и се опълчил срещу волята на рода. А в Приграничието това е
много сериозно, Юр. Нашето семейство не е малко, то е сплотено и единно, единици са тези, които се противопоставят на рода. А тате се възпротивил. Мама и татко се заселили в Загреб
и за мен от дете беше нещо като природен закон, като основно правило – тате е силен човек.
Най-силният човек на света. А се случи така, че в една също такава зимна нощ, Нощните
стражи отвориха вратата и внесоха тате… окървавен и полумъртъв. Така че, даже силните,
много силните могат да загинат, Юрао.
Ние вече почти бяхме стигнали до кантората и сигурно затова дроу, който явно искаше да
каже нещо, си замълча. И аз му бях много благодарна за това – и така ми беше трудно да си
разкривам душата пред хората. Тежко ми беше да говоря за своите чувства и опасения.
Приграничието е суров край, при нас за чувствата не говорят, а ги показват с дела. А освен
това, Приграничието е и край, където се ширят суеверия, където казват че страхът вика
бедата и затова, ние никога не говорим за опасенията си. А аз се боях за Риан, много се боях, особено след това, което бях чула от устата на наследния принц. Но в същото време,
осъзнавах, че Юрао беше прав за много неща, та нали и мен по време на обяда ме беше
обидило именно неговото недоверие в моите сили, в това, че аз бих се справила и сама…
-Юр – аз се надигнах и погледнах през прозорчето, - откарай ме до Мелоуин, а след това
– към академията.
-Какво си замислила? – поинтересува се партньорът, посочвайки на каруцаря накъде да
кара. – Ще идеш ли да се сдобряваш с него?
-Сигурно… Да! – настроението ми изведнъж стана просто великолепно. – Юр, а какво
вино да взема?
Известно време ме гледаха с недоумение, а след това офицер Найтес се намръщи и строго
каза:
-Ти искаш да се помириш с него или си замислила еротично приключение?! Какво вино,
Дея? Той и така те гледа с прегладнели очи, а ти искаш и вино да му отнесеш! Жено, съвест
нямаш ти.
Намръщих се.
-А, какво пък, купи ликьор от карриса – изведнъж започна сам да си противоречи Юрао.
– И е вкусен, и ще ви сгрее, и … от грешки, лично теб, ще те опази. Сериозно, Дей.
И ние стигнахме до Мелоуин.
А пък пари в сладкарницата не ни взеха. Майстор-сладкарят Моуи, зяпайки ни влюбено,
лично отиде в кухнята, след като чу поръчката ми, и домъкна огромен пакет, в който със
сигурност имаше много повече неща от тези, които бях поискала. И бутилка ликьор от
карриса също ми подари, при това, явно я беше извадил от собствените си запаси. А след
това, аз оставих Юрао да изслушва благодарствените речи и препуснах към академията и
нито студа, нито пронизващият вятър в лицето, нито кишата под колелата на каретата,
изобщо не ме дразнеха.
Каруцарят ми помогна да сляза и да подхвана удобно тежкия пакет, и дори услужливо
почука на вратата. И през цялото това време, господин Нурх радостно се усмихваше, но
сигурно моята усмивка беше по-щастлива. И когато Жловис отвори портичката, дори не се
опита да задава гатанки. Затова пък, когато се оказах на територията на академията и той
сложи резето, нашият уважаем гоблин застана с разкрачени крака и с ръце на кръста се опита
да каже нещо, но аз го изпреварих:
-И ето ви една такава загадка, уважаеми господин Жловис, какво прави по улиците на
Ардам зимъска, карета без покрив?
Гоблинът премигна, замисли се и се стрелна обратно към портата, в стремежа си да
разгледа по-внимателно каретата. А аз също толкова стремително се спуснах към къщата на
лорд-директора, докато главният клюкар на Академията на Проклятията беше зает.
Придържайки палтото си и опитвайки се да не се подхлъзна на тясната, кишава пътека, аз
тичах през стария парк, стараейки се да се пазя от най-упоритите клони, които се бяха
протягаха да ми препречат пътя. Усмивката ми стана още по-широка, когато забелязах
светлина в прозореца на първия етаж на директорския дом.
Качих се по стъпалата на верандата, отворих вратата, припряно стигнах до дивана в
антрето, стоварих отгоре му тежкия пакет със сладкишите и бутилката, върнах се към входа, събух се, свалих си горната дреха и шала и тръгнах да търся Риан.
Светеше в малката гостна, така че аз не се учудих, когато намерих лорд-директора седнал
в едно от креслата пред същата онази камина с муцуната на дракон. Учуди се той. Но
удивлението се отрази само в мъждукащите му очи и в неуверения му опит да стане. А аз,
забравила за всичките свои обиди, и дори съмненията си, подхванах края на полата си, се
спуснах към него, хвърлих се в обятията му и обвивайки шията му с ръце и притискайки се
към него силно-силно, тихо прошепнах:
-Прости ми.
Казах го и веднага ми стана по-леко. Едно такова леко и спокойно, а освен това – топло и
хубаво, и когато той ме притисна в обятията си, ми се прииска никога повече да не ме пуска.
Но всичко развали скърцащ, като пясък по стъкло, глас:
-Е, аз трябва да си вървя.
Отдръпвайки се от магистъра, едва сега забелязах пясъчните завихряния на пода. Не бях и
допуснала, че магистърът може и да не е сам тук… и едва сега осъзнавах грешката си.
Топлите широки длани се отпуснаха на раменете ми, притискайки ме към Риан, и
прегръщайки ме, той спокойно се обърна към невидимия си събеседник:
-Добре. Аз чух думите ти – загадъчно промълви лорд-директорът.
-Тъмни, лорд Тьер – изскрибуца Пустинника. – Всичко най-кошмарно, бъдеща лейди Тьер
– това беше предназначена явно за мен.
-Всичко най-ужасно и на вас – почтително отвърнах, гледайки как се стеле, как се движи
и тече по килима пясъчното завихряне.
-Пази се – кой знае защо, му каза Риан.
Именно за това „пази се“ аз си мислех, докато се отваряше вратата, за да се затвори почти
веднага зад гърба на нощния гост на магистъра, на когото нищо не му струваше да мине и
през стената, но аз разбирах, че това беше просто проява на уважение към лорд-директора. И
все пак, не можех да разбера, какво беше това „пази се“, казано на отдавна отишъл си, а сега
изпълнен със силата на императорска хрътка, член на гвардията?! Не разбирах!
Затвори се входната врата, напомняйки, че сме останали сами.
И в същия миг, Риан седна в креслото, дърпайки ме, и толкова бързо ме сложи да седна на
коленете му, че аз просто не успях да кажа нищо. След това също не успях, задържайки дъх, когато устните ми опари силна, почти груба и такава властна целувка…
-Дишай – шепнешком заповяда Риан и стана безкрайно нежен…
А аз не можех. Просто не можех да дишам, разтваряйки се във всяко негово докосване,
чувствайки как в сърцето ми се разгаря нещо и в същото време, свивайки се дори само от
мисълта, че седя на коленете му.
-Дея – магистърът изведнъж спря, погледна в изпоплашените ми очи, - просто ми се
довери, става ли?
Аз кимнах и затворих очи.
-И дишай – напомни ми той.
Опитах се да последвам съвета му, но отново задържах дъх, в мига, когато устните му
докоснаха моите.
-Аз ужасно силно те обичам… Дишай, Дея – но той отново започна да ме целува и аз
забравих за всичко, даже моето собствено име звучеше като чуждо. – Аз наистина с ужас
осъзнавам, че те обичам повече от живота си и ти си ми необходима толкова, че това направо
ме плаши. Дишай, сърце мое… - и още една безкрайно нежна целувка, такава, че милвайки
ме с устни, почти да простене: - Ти си всичко за мен, Дея. И да ме погълне Бездната, но няма
да те дам на никого! Дори на самата теб.
И аз започнах да дишам. А след това, отваряйки широко очи, стъписано погледнах към
Риан. „Безупречно-прекрасен, вълнуващо-привлекателен, пленително-опасен“ – беше казала
преди време Янка за лорд-директора. Смисъла на израза „пленително-опасен“ изведнъж, и
едва сега, ми стана пределно ясен.
-Риан, ти ме плашиш – честно си признах аз.
-Връщаме се там, откъдето тръгнахме? – погалвайки ме по бузата, иронично ме попита
той.
-Наистина ме плашиш – прошепнах аз, гледайки в черните, едва мъждукащи оче.
-Извинявай – лека и такава тъжна усмивка на устните, - с теб е много трудно да бъда
откровен в желанията си.
Въпросително го погледнах. Риан, усмихвайки се, попита:
-Как мина деня ти? – мълчах, опитвайки се да разбера какво точно имаше пред вид. – Да
ти разкажа ли за моя ден?
-Давай – съгласих се аз, и изведнъж стената помежду ни се стопи.
Все пак, когато се опитах да стана, Риан само ме намести по-удобно на коленете си,
прегърна ме и започна да разказва:
-От желанието да разкъсам нещо на хиляди малки парченца, след като те върнах в
академията, ме откъсна едно странно послание – аз затаих дъх, а Риан, хвърляйки ми хитър
поглед, продължи: - Оказа се, че това е съобщение от един столичен маг, в което се говореше, че с таен указ на императора е наредено да се конфискуват всички тъмни камъни
душехранители – и тъй като аз не разбрах добре, магистърът поясни: - Същите онези, в които
се съхраняват същностите на отдавна загиналите човешки магове.
-Такива като Селиус? – уточних аз.
-И още нещо – Риан се усмихна, - подозирам, че именно камъкът със Селиус е обектът на
търсене. А сега, искаш ли да чуеш най-забавното?
-Искам – възкликнах аз.
Магистърът се разсмя, наведе се към устните ми, и подарявайки ми нежна целувка,
продължи:
-Най-забавното е, че императорът изобщо не е издавал подобен указ – усмивката на Риан
изведнъж стана жестока, - и аз съм повече от сигурен, че и Дарг не знае нищо по въпроса.
Просто защото на Дарг изобщо не му е до човешките магове, като се има предвид как стоят
нещата в момента.
-Тогава кой? – изумено прошепнах аз.
-Добър въпрос – Риан ме погали по бузата, след това пръстите му внимателно се плъзнаха
по шията ми, - и на мен явно ми предстои да намеря отговора. Защото, който и да е нашият
таен враг, този път той мина границата. Така че, през останалата част от деня аз се занимавах
с разпити на всички свързани със разпространението на тайния указ и още по- странното е,
че никой от тях не можа да ми посочи първоизточника на дадената доста странна хартийка.
Бардак в канцеларията на императора, откровено казано. И ще ми се наложи да се заема с
това, независимо от желанието ми да не се намесвам в работите на императорското
семейство… - тежка въздишка и замислено: - А как мина твоят ден?
-Като в мъгла – признах си честно. – Струва ми се, че дори не слушах лекциите… а след
това отидох в кантората, а там Юрао… И сняг такъв мек беше натрупал… И когато видях, че
към мен лети първата снежна топка, веднага престанах да се сърдя.
-То пък да имаше за какво да се сърдиш – Риан дяволито ме гризна по самия връх на носа,
- Аз просто се притеснявах за теб. Разбери, Тесме е изключително взискателен преподавател, а ти отгоре на всичкото, работиш в тази ваша кантора. Не се съмнявам, че планираш да
седиш до среднощ над учебниците, за да докажеш на Тесме, а и на мен, на какво си
способна. Аз разбирам всичко, Дея, но бих искал през нощта да спиш, а не да ми доказваш
каква невероятна годеница си имам.
-А аз се разстроих, защото си мислех, че ти не вярваш… в мен – признанието ми се
отдаде с мъка.
И едва когато го казах, напрегнато вдигнах очи към лицето на Риан. Магистърът се
усмихваше загадъчно и даже леко снизходително, а когато забеляза погледа ми, тихо попита:
-Ти наистина ли си мислиш, че мога да „не вярвам“ в момичето, което е избягало от
къщи, и без да умее дори да чете и да пише както трябва, е успяло да влезе в Академията на
Проклятията? Или предполагаш, че аз не разбирам колко трябва да си силна, за да успееш,
независимо от постоянното недоспиване и насмешките на адептите, да учиш и да работиш в
продължение на четири години? Дея, та аз ти се възхищавам, сърце мое! Възхищавам се на
твърдостта ти, на чистотата ти, и на това, че независимо от всичко, си съхранила себе си
такава светла и съчувстваща, а не си се озлобила на целия свят… както аз някога.
Дори не знаех какво да кажа след подобни думи, след подобно признание, но Риан явно
не чакаше отговор, защото попита:
-Разкажи ми какво става в кантората.
И аз започнах да разказвам, запънах се на появата на Еллохар, описвайки срещата с
огромната усмихната снежна топка, пропускайки думите на Еллохар за Риан. А след това
отново спрях да разказвам, когато стигнах до делото със скъпоценностите. От една страна
ми се искаше да разкажа всичко, а от друга, си спомних за предупреждението на директора
на Школата за Изкуството на Смъртта, и в същото време… наистина, отвътре ме глождеше да
си кажа всичко. И аз започнах с предпазливото:
-А в Ардам вече девет години живее поглъщаща живота…
Риан отреагира със спокойното:
-Малко е вероятно. Нечистокръвна, може би, това е Приграничието, а жителите на
Световете на Хаоса са много изобретателни, но все пак да се промъкне чистокръвен
поглъщащ – това е невъзможно.
-Нечистокръвен… - потвърдих аз.
След кратък размисъл, магистърът произнесе:
-Заслужава си да разкажем на Еллохар. В неговата школа детето ще е в безопасност, там
вече се обучават трима поглъщащи, а в Ардам, той рано или късно ще се издаде, а
официалната политика по отношение представителите на такива опасни раси е унищожаване
на място.
Аз на миг замрях, възторжено гледайки Риан, след това, в плен на емоциите, се протегнах
към него, леко го целунах, моментално се изчервих, когато се усетих какво правя и радостно
заявих:
-Е, в такъв случай, мога да разказвам всичко!
-А това вече е интересно! – Риан се намръщи. – Тоест, ти нямаше намерение да ми
разкажеш всичко?
-Аз се страхувах, че ти се придържаш към „официалната политика“…
Мен ме изгледаха с такъв укор, че…
-Но ти, все пак, си племенник на императора – опитах се да обясня аз. – Освен това, аз
вече знаех, че у лорд Еллохар се учат забранените шайгени, а за това, как ти се отнасяш към
това, нямах никаква представа…
-Ще те нацелувам – реши да ме заплаши Риан.
А аз се усмихнах, и навеждайки се, го целунах първа. И в душата ми отново се разля
такова топло чувство, когато той нежно-нежно и много предпазливо ме целуна в отговор. Но
след това се случи закономерна неприятност – аз рязко се отдръпнах от магистъра, завъртях
глава и оглушително:
-Апчхи!
Съпоставих това „апчхи“ с пътуването в каретата без покрив и разбрах, че спешно трябва
да пия чай.
-Така-а-а – заплашително проточи Риан. – И къде успяхме да се простудим днес?
-Сега ще ти разкажа – ставайки от коленете на лорд-директора, обещах аз, - да вървим да
пием чай, аз съм донесла цяла кутия вкуснотии от Мелоуин.
В отговор на моето предложение, Риан се усмихна и със заповеден тон изкомандва:
-Събличай се!