Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 2

Аз стоях в спалнята на лорд Тьер, обгърнала раменете си с ръце, гледайки настръхнала
същото онова легло. Риан беше излязъл веднага, след като се пренесохме и ето, аз отново
стоях тук сама...
След известно време се приближих до прозореца, но не успях да се допра до пердето,
когато се чуха стъпки. А след това и въпрос:
-Каква е тази история с Еллохар?
-Струва ми се, че е най-добре него да попиташ - отказвайки се от опита да погледна през
прозореца, отговорих аз.
Магистърът пристъпи към мен, ръцете му внимателно се плъзнаха по раменете ми и ме
прегърнаха. След няколко секунди мълчание, Риан произнесе:
-Утре ви започват занятията, - тъй като аз премълчах, той продължи - ще ти сваля
забраната за придвижване и ще можеш да водиш делата в кантората с Юрао, но имам едно
условие.
Сега мълчешком и заинтересувано разглеждах рисунъка на пердето.
-Ти ще забравиш за тази история с артефактите. Ще си я избиеш от главата. Вие няма
повече да търсите начин да преведете пластината, няма да съхранявате в кантората каквито и
да било сведения за артефактите. Вие за тази история просто ще забравите. И ти, и Юрао.
Пауза.
-Още нещо? - с внезапно пресипнал глас, попитах аз.
-Да - хладно процеди магистърът, - върни ми пръстена.
Изтръпнала, бавно се обърнах в обръча на ръцете му и отмятайки глава, втренчено се
взрях в Риан.
-Не в този смисъл - рязко поясни той, - за разлика от някои човечки, аз никога не се
отказвам от думите си.
-А аз, значи, се отказвам? - ядосано възнегодувах аз.
-При това пред свидетели!
Просто прекрасно.
-Не аз отказвах да слушам и виках: „Дръж я, Еллохар".
-О, да - жлъчно се отзова Риан, - ти ме държеше в пъти по-здраво, използвайки
изключително убедителен аргумент - съгласието си за нашия брак!
-Боя се, че ако те бях пуснала, нямаше вече да има с кого да сключвам брак! - изстрелях
аз.
На красивото лице на магистър Тьер се издуха черните вени и той изръмжа:
-Но аз сега те пускам.
Въздъхвайки накъсано, аз протегнах ръка и с усилие проговорих:
-Пръстенът ви, лорд-директор.
Черните очи замъждукаха и магистър Тьер се принизи до заплахи:
-Ще те нацелувам.
Адептката на проклятията реши да не изостава от ръководството на собствената си
академия и също заплаши:
-Ще те прокълна!
Черните вени се проявиха още по-отчетливо и заплахите преминаха на ново ниво:
-Така ще те нацелувам, че няма да ти останат сили за проклятия.
Но и аз имах какво да отвърна:
-А аз така ще те прокълна, че ще ти се отиска да ме целуваш!
Неочаквано, лицето на магистъра си възвърна първоначалния вид, очите дяволито
заблещукаха и той ме окуражи:
-Започвай.
-Така-а-а - недоверчиво проточих аз, - а ако аз започна...
-Аз ще те нацелувам - неочаквано весело ми отговори Риан, след което, с явна
провокация се усмихна.
Кой знае защо, аз също се усмихнах, но не бързах да го проклинам.
-Хайде, де, съвсем мъничко - ме подтикна коварно магистърът.
-Не! - нагло отсякох аз.
В отговор чух:
-Страхливка.
И погледът му беше един такъв, очаквателен, и искриците в очите - насмешливи, и
усмивчицата хитра-хитра и изкусителна.
-А ти си... ти си ... обидко!
-Аз съм обидко? - учудено уточни Риан. - Моята собствена годеница пред очите на
всички ме заплашва, а аз съм обидко? И каква изобщо е тази дума?
-Страхливка с нищо не е по-хубава! - защитих се аз.
-Обидко изобщо звучи ненормално - скастри ме той.
-А на мен ми харесва! - направих аз гръмко заявление.
Риан изведнъж някак много топло се усмихна и тихият му глас като че ли ме погали:
-А на мен ти ми харесваш.
И аз се усмихнах в отговор и го прегърнах, магистърът ме притисна в силните си обятия,
а след това аз полюбопитствах:
-Какво му има на този пръстен?
-Ти - спокойно отговори Риан.
-Ти... в какъв смисъл? - отново се напрегнах аз.
Подсмихвайки се, лорд-директорът се наведе към мен и издиша в лицето ми:
-Лейди Риате, ще ми позволите ли една малка волност?
-Не - уверено отсякох аз.
-Страхливка-а-а - изсъска Риан и ме подхвана на ръце.
Изви се адски пламък.
Никога не бях стъпвала във Вечните лесове... до този момент. И някак изведнъж много
ярко и достоверно си представих, че ни се случват всички тези ужаси, които, както разказват, творят с натрапниците зелените елфи и техните вечни съюзници - лессарите. И ако все пак с
елфите все някак можеш и да се разбереш, то лессарът ще те убие и няма даже да забележи.
-Риан, а...
-Страхливка - насмешливо повтори той, продължавайки да ме носи през гората, натам,
откъдето се чуваше, че шуми вода.
-Ама ние сме на елфийските територии - изплашено прошепнах аз, - само тук е вечно
лято.
-Знам - спокойно се отзова той, продължавайки да лавира между дърветата и да ме носи
нанякъде.
-Ррриаааан - проточих аз.
-Сърце мое - той топло ми се усмихна, - това е територия на мъжа на сестра ми, но дори
да не беше така, аз искрено съжалявам тези, които биха се опитали да ни нападнат.
Аз, за всеки случай, все пак се свих, очаквайки въплъщението на кошмарите, които
разказват за зелените елфи. Та те са толкова сурови, че някои зелени елфи бягат от същите
тези зелени елфи при нас, и, без значение, че ужасно мръзнат при нашия суров климат,
изобщо не щат да се връщат обратно!
-Аз и преди съм бил тук - забелязвайки бледото ми лице, поясни Риан, - и неведнъж. И
нищо не ми се е случвало - а след това ехидно добави, - но ти можеш да позаплашваш, че ще
се откажеш от нашия годеж и тогава на теб със сигурност нещо ще ти се случи.
-Какво например? - мигновено уточних аз.
-А ти позаплашвай първо - невъзмутимо ме подтикна Риан.
В този момент излязохме от гората. И се оказахме на брега на малко кръгло езерце.
Такова едно, почти приказно езерце, с прозрачна вода и вече познатите ми водни лилии, и
със зелени брегове, и...
-Мъж! - пропя седналата на брега русалка.
-Къде? - няколко зеленокоси главички се надигнаха от езерото, - къде е мъжът?
А на мен веднага ми стана много интересно, а колко често лорд-директорът посещава
това езеро?
-Къде е мъжът? - една от лилиите се заклати и се отдръпна, откривайки муцунката на
русалката с чипо носле, съвсем близо до брега, на който стояхме ние.
И именно тази муцунка изведнъж се изкриви и русалката се разпищя:
-Това е Тьер!
Над брега и гората се вдигна глъчка, а в следващият момент, тълпата русалки напусна
езерото и побягна нанякъде, трошейки храсталаците... Скоро след това писъците и тропота
затихнаха в далечината.
Забелязал стъписания ми поглед, магистърът невъзмутимо сви рамене и с неохота
поясни:
-Те бяха прекалено настойчиви с предложенията си предишния път.
И толкова. След като приключи с обясненията и на мен ми направи предложение:
-Събличай се.
-Благодаря, на мен и така си ми е добре - вежливо го отклоних аз.
Мъждукането на черните очи омагьосваше, както и усмивката на магистъра, а след това,
той ме хвана за ръка, отведе ме до езерото, дръпна ме, така че да се наведа и шепнешком
помоли:
-Докосни водата - и забелязвайки недоверието ми, поясни, - това не е просто горско
езеро, Дея. За тези, у които има капчица елфийска магия, то е източник на целителна сила.
Сега то ми е необходимо, за да се възстановя - и тъжно въздъхвайки, Риан си призна: -
Гърлото ме дере нетърпимо.
-И какво чакаш тогава? - аз не скрих възмущението си. - Ако действително ще помогне,
то...
-Искам да видя изражението ти, когато се докоснеш до водата - прошепна той.
Хвърляйки му учуден поглед, аз все пак потопих крайчетата на пръстите си в езерото и...
Синкавите искрици, появили се на мястото, на което докосвах водата, блестейки и
преливайки се, затанцуваха по дланта ми и от това усещах лек гъдел, но беше също и много
приятно.
-Какво е това - удивено възкликнах аз, потапяйки ръката си по-надолу.
-Събличай се - настоя Риан и изправяйки се, се отдалечи към един голям камък
Когато магистърът с едно движение смъкна пуловера си, аз смутено се извърнах настрани
към езерото, отново посвещавайки вниманието си на това удивително явление. И тогава в
главата ми се роди странна мисъл - та това е именно елфийска магия, а именно това беше...
Аз рязко дръпнах левия си ръкав нагоре, измъкнах увеличителния кристал от гривната и
зачерпвайки шепа вода с дясната си ръка, се вгледах в кристалната й структура... и какво
беше удивлението ми, когато видях познатите схеми на кристалите!
-Риан! - възкликнах аз, подскачайки на място...
А след това се подхлъзнах на мократа трева, замахах с ръце, опитвайки се да съхраня
равновесие, не се удържах и със силен плясък се пльоснах в езерото.
Магистърът ме подхвана още преди водата да покрие главата ми и тутакси ме изнесе на
брега. Не бях успяла да се нагълтам, но да се намокря и да се изплаша - изцяло.
-И какво толкова страшно видя там? - пускайки ме да седна на тревата и сваляйки ботуша
ми , попита Риан.
-Кристали - издишах аз, надигайки се на лакти.
-Кристалите са нещо хубаво - той свали десния ботуш, демонстративно изля водата от
него и весело попита: - А не можеше ли първо да се съблечеш и после да гледаш кристалите?
-Можеше - аз прехапах устната си, стараейки се да не се разсмея, защото да наблюдавам с
какво изражение на лицето магистърът чака кога от ботуша ще спре да изтича вода, беше
повече от забавно.
-И какво ти попречи? - Риан сложи настрана единия ботуш и се протегна за втория.
-Нямах намерение да се къпя - лорд Тьер отново демонстративно изливаше водата. -
Между другото, аз и сама мога да се съблека.
-А ще се събличаш ли? - мигновено се оживи той.
Аз се изчервих и бързо го срязах:
-Няма.
-Сурова северна... страхливка - откровено закачайки се, подхвърли Риан. А след това
вече сериозно добави: - Дея, тук аз не мога да използвам огъня с такава степен на контрол, която би ми позволила да изсуша дрехите, докато са на тялото ти. Събличай се до долна риза, нещата ще ти ги просна на слънце, всичко ще изсъхне бързо, ако не искаш да се къпеш -
никой не те кара насила. Ставай.
И аз станах, на мен ми помогнаха да издърпам мокрия пуловер през глава, сама едва ли
бих се справила - страшно е неудобно да се събличат мокри вълнени дрехи. И след като взе
всичко съблечено, Риан се обърна с гръб към мен и заповяда:
-Панталонът и чорапите.
Смущавайки се, свалих и му подадох това, което искаше, а магистърът, все така без да се
обръща, отиде да простира дрехите ми. А на мен ми беше достатъчен един поглед към
мократа риза, за да се втурна към водата да се къпя.
-Постарай се от брега да отплуваш няколко крачки навътре, там има пясък на дъното, а до
брега е тинесто - предупреди Риан.
И едва когато се гмурнах в езерото, аз изведнъж се сепнах - а как той се беше досетил, че
съм влязла във водата? Риан дори не гледаше насам.
А след това всички мисли се изпариха от главата ми и разглеждайки пламъчетата на
собствените си длани, аз чух плясъка на водата, когато Риан се гмурна, а след това:
-Ти какво гледаш толкова заинтересувано? - попита магистърът, след като доплува до мен
и ме прегърна. - Какви са тези кристали?
Заля ме странно и вълнуващо усещане и мислите стремително се изпариха от главата ми.
-И? - усетих устните му на рамото си. - Ти така се впечатли от тези кристали, какво им
има?
Чувствах, че от неговата близост започва да тупти по-бързо сърцето ми, гърлото ми се сви
и не можех нито дума да обеля, нито да помръдна.
Без да забелязва състоянието ми, Риан изказа своето предположение:
-Ти да не забеляза, че кристалите са идентични с тези, които бяха вплетени в амулета от
школата на вещиците? - аз трескаво кимнах, усещайки с цялата си кожа топлината на тялото
му. - Аз така и си помислих - още една нежна целувка, но този път там, където рамото ми не
беше прикрито от мократа тъкан. - Еллохар ми разказа как вглъбено си разглеждала онзи
килим. Не се учудвай, там е била вплетена елфийска магия и тук има елфийска магия от
същия порядък, който е бил използван при изтъкаването на защитния амулет.
Чувствах се замаяна - от Приграничието, където царуваше зима, се бяхме озовали в
тукашното горещо лято. Омагьосваше ме топлата вода в езерото, странните искри по цялото
тяло и дъхът на магистъра, който пареше още по-осезаемо.
-Всичко наред ли е? - обърна внимание на моето мълчание Риан. - Дея?
Без да казвам нищо се изтръгнах от обятията му и стремглаво се гмурнах надолу с
надеждата да стигна дъното и да се преодолея замайването от абсолютно необикновените за
мен усещания.
До дъното не успях да доплувам, наложи се да изляза на повърхността, а когато се
показах над водата, се огледах и не видях Риан. Реших, че той също се гмурка, доплувах до
брега, седнах на един от камъните, потапяйки краката си във водата, и отново започнах да
разглеждам езерото. Магистърът го нямаше! Започнах развълнувано да се озъртам, леко
наведена напред и тогава...
Той изскочи пред самите ми крака, хвана ме за кръста, и държейки ме с изпънати ръце,
ме издърпа обратно във водата. И добре, че русалките бяха избягали, защото аз пищях така, че
едва сама не оглушах. А той се смееше...
-Риан! - изкрещях разсърдено. - Това е... това е...
-Весело? - продължавайки да се смее, попита магистърът.
Аз отчаяно въздъхнах и укоризнено поклатих глава.
-Знаеш ли - Риан ме притисна към себе си, - аз се поразявам от твоята сдържаност.
Понякога си заслужава просто да се забавляваш.
-Правейки пакости на наследния принц? - невинно вметнах аз.
Моята фраза имаше неочаквани последствия.
-Добра идея - Риан ме взе на ръце, изнесе ме на брега и пускайки ме, шепнешком
попита: - Да виждаш някъде жаби? Хайде да намерим няколко.
И ние тръгнахме на лов за жаби. Наистина, първо върху мократа ми долна риза, нахлузиха
сухата риза на лорд-директора, а думите на Риан: „просто така, за мое спокойствие",
пресякоха всичките ми възражения.
Намерихме четири големи, тлъсти и противни жаби и магистърът отсече:
-Точно каквито трябва!
Изви се адски пламък.
След това Риан, нагло игнорирайки гнусния вид на жабите, ги парализира, внимателно ги
намести на листо от водна лилия и ме дръпна след себе си в прехода.
И се намерихме мокри, с капеща от дрехите и косите ни вода, във вече познатите ми
покои на наследния принц, но този път се бяхме появили зад някакъв параван. И докато аз
стоях и се взирах в масата, сервирана за двама, магистър Тьер, членът на ордена на
безсмъртните, лорд-директор на Академията на Проклятията, безшумно се прокрадна към
масата, внимателно свали похлупака от чинията, предназначена явно за принца, критично и
оценяващо разгледа рулото от месо и ми прошепна:
-Дея.
Стараейки се да не се разсмея, внимателно се приближих към масата и чух:
-Вземи чинията - аз я взех. - И хляб - сложих отгоре няколко питки, - вино и две чаши.
-Имам само две ръце - напомних на директора, взимайки само виното.
-Печално - престорено тъжно съобщи той, и намествайки жабите на масата, на същото
това място, откъдето аз бях свила чинията, ги покри с похлупака. А след това взе чаши и
купата с плодовете и прошепна:
-Това е, да вървим.
И ние тръгнахме, аз, стараейки се да не се кискам, и той - усмихвайки се загадъчно.
Стигнахме до безшумно пламтящия ален огън, застанахме в средата му и зачакахме.
-Приближават се - прошепна Риан. И веднага след това: - Не гледай!
-Защо? - едва чуто прошепнах аз.
-Ами-и-и - той се наведе до самото ми ухо и прошепна: - Да кажем, че те са леко
разсъблечени.
-Леко?
Огънят изведнъж престана да е толкова тих и послушен, но лицето на Риан се напрегна и
той отново запламтя безшумно. Обаче не ми се отдаде да разбера защо изведнъж магистърът
излезе от кожата си. За щастие, ограбените от нас бяха толкова заети със себе си, че нищо не
бяха чули.
Затова пък, в следващата секунда чух кокетен женски въпрос:
-На вас наистина толкова ли ви харесва цвета на косата ми? Дарг, ненаситният ми, стига
вече сте я целувал! Имам доста много по-интересни места за целуване.
А аз гледах магистъра - устните му бяха стиснати, очите - присвити. Благодарение на
ръста си, той добре виждаше влезлите през лентата прозрачна дантела в горния край на
паравана. И на него явно не му харесваше видяното.
-Гладен съм - с леден глас и солидна нотка презрение, произнесе наследният принц. -
Така че хайде да минем без твоите намеци.
-Иначе какво? - все така провокативно и изкусително попита женският глас.
-Ще ти извия шията, Бездната да те вземе, ще наместя хубавичката ти главичка в центъра
на масата и ще се любувам на изкривената ти от болка муцуна - съвършено спокойно, и най-
важното, уверено, произнесе Даргханаш, - а телцето ти ще го хвърля на кучетата. Затваряй си
устата и сядай.
Съдейки по звуците, тя послушно и безмълвно седна. А аз, в пълно изумление гледах
Риан и си спомнях пребитото момиче от най-хубавата чайна в Ардам. Биваше си ги нравите
сред аристократите, просто няма какво да се каже.
-Да се махаме - само с устни предложи магистърът.
Аз отрицателно поклатих глава. Нали все пак бяхме домъкнали жабите с цел.
Риан разбиращо се усмихна, наведе се, нежно ме докосна с устни по крайчеца на носа, и
докато аз, притворила очи, се топях от докосването му, се разнесе гласът на принца:
-Гладен съм като гоблин.
След това се чу стърженето на похлупака по масата, а след това...
-Бездна!
Дарг явно беше скочил на крака, тъй като столът му се сгромоляса.
След това стана още по-весело:
-Бездна! Жаби! Стража! Тьерррр! Стража!! - с вопли тичаше из спалнята наследникът на
империята.
-Той винаги е имал проблеми с логиката - прошепна ми Риан.
Пламъкът стана по-ярък, пренасяйки ни, а от другата страна на прехода продължаваше
тупурдията и се разнасяше истеричния глас на принца, който крещеше:
-Това отново е Тьер, тате! Това е Тьер, ето следите му! Гледай, ето тук! Това е Тьер!
Огънят и виковете изведнъж секнаха.
-Не е вярно - Риан кимна към краката си, - това със сигурност не бяха моите следи.
Тихо възкликнах от учудване, поглеждайки надолу - краката на магистъра се бяха
украсили с ципи между пръстите, а след това, пред очите ми, отново възвърнаха предишния
си вид - просто обикновени крака, също като моите, само че доста по-големи.
-А за едно нещо ние с вас не се сетихме, уважаеми колега по тормозенето на наследника
на короната.
-И за какво? - попитах аз, по-удобно подхващайки бутилката.
-Така, аз ей сега... - припряно произнесе Риан, остави чашите и плодовете директно на
тревата и изчезна в пламъците.
Когато се върна, аз даже не повярвах на очите си, защото със себе си магистърът довлече
огромен дюшек, който явно беше отмъкнал от собствената си спалня - това бяло покривало с
черен рисунък го бях виждала именно там.
-Давай всичко насам - с тези думи, от ръцете ми измъкнаха блюдото с месното руло и
хляба, а и бутилката вино също се озова в ръцете му.
Внимателно намествайки всичко на дюшека, Риан свали от раменете ми своята вече
овлажняла риза и я хвърли върху дюшека, оставяйки ме да стоя само в моята мокра, и
хващайки ме за ръка, ме отмъкна обратно в езерото.
В момента, когато се потопихме във водата, Риан весело предложи:
-Аз гоня.
-Защо именно ти? - отплувайки встрани, се поинтересувах аз.
-Защото наградата за догонилия е целувка, а ти, сърце мое, едва ли ще започнеш да
настояваш да си я получиш, дори и да успееш да ме хванеш. Готова ли си?
Аз се питах - да му кажа ли или не си струва, че детството ми беше преминало в игри с
русалките, и че всяко дете в Загреб умее да плува отлично? Реших да си замълча. И правилно, защото иначе щях да се опозоря напълно - аз не бях успяла даже да се отдалеча, когато:
-Хванах те - прошепна Риан, внимателно обгръщайки ме с ръце.
-Така не е честно! - вяло съпротивлявайки се, се възмутих аз. - Даже не бях започнала да
плувам!
-М-м, на средата на езерото сме, а ти казваш „не бях започнала да плувам". А когато
„започнеш", както се досещам, ще трябва да те гоня някъде отсреща, в гората? - и завъртайки
ме, Риан ме привлече към себе си, нежно докосна устните ми и прошепна: - Това е първата.
Под дяволития му поглед бавно се изчервих.
-Пак? - закачливо попита магистърът.
-Хайде - хазартът започна да ме обхваща бавно, особено като се има предвид, че имах
намерение да сменя тактиката.
-Обичам те - с победна усмивка обяви Риан и ме пусна.
Под втренчения му и леко шеговит поглед, поех дълбоко дъх, изобразих не по-малко
победоносна усмивка и се потопих под водата. Не се гмурнах много дълбоко, просто
обмислено и съзнателно се извих надясно, така че да се скрия сред водните лилии и там
внимателно да се покажа на повърхността, така, че той да не ме забеле...
Нещо ме дръпна нагоре и двамата се оказахме над водата. Риан весело възвести:
-Пак те хванах.
-Аз даже не бях помръднала!
-Това е гоненица, а не криеница - нямаше как да споря с логиката му. - Втора.
Този път аз затворих очи в очакване и... нищо не дочаках. Зяпнах Риан, а той загадъчно се
усмихна, гледайки ме, без да прави нищо.
-Харесва ми твоята свенливост - тихо призна той, - и това как мило се изчервяваш.
Действително усетих, че се изчервявам.
-И когато се смущаваш така очарователно - аз не просто се бях изчервила, усещах, че
бузите ми просто горят, а Риан продължи: - А пръстена исках просто временно да го взема
изключително и само, за да те защитя. Тъй като от момента, в който го сложих на пръстчето
ти и се почувствах най-щастливия във всички светове, артефактите като че ли нещо започна
да привлича артефактите към теб. И аз просто умирам от страх, сърце мое, че някой път
няма да мога да дойда навреме или ти няма да намериш изход от поредната опасна ситуация.
Аз се замислих над думите му, но точно когато исках да отговоря, магистърът нежно ме
целуна и без да откъсва устните си от моите, тихо прошепна:
-Ти си просто човек, Дея. Моето малко нежно човече, което са готови да го стрият на прах
само за възможността да получат поне един от артефактите. Разбери, слагайки ти пръстена,
аз разчитах, че в най-близко време ти ще станеш моя и ще мога да те скрия зад надеждните
стени на Лангред. Не се получи така. Аз усилих защитата, но се боя, че и това не е
достатъчно. Не мога да те загубя, любима. Търся те цял живот и просто не мога да те загубя
сега, когато те намерих.
А след това:
-Отплувай.
И ме пусна. Със смутена усмивка доплувах до него, прегърнах го, притиснах се и тихо
прошепнах:
-Хвана ме.
Той ме прегърна силно-силно и също тихо промълви:
-Хванах те и никога няма да те пусна.
А по телата ни пробягваха искри и всичко това ме изпълваше с усещане за спокойствие,
щастие и нежност, птичките наоколо пееха и уплашено се обаждаше самотна жаба...
-Ще излизаме ли? - предложи магистърът.
-Хайде още малко да поплуваме, че до лятото има още много време - помолих аз.
-Ние можем да идваме тук почти всеки ден - топлият му дъх на косата ми.
-Не можем - отзовах се аз, - утре започва семестърът, ние с Юрао имаме купища работа в
кантората, надявам се, че там духът се е успокоил.
-Да го успокоя ли? - предложи магистърът.
-Сами ще се справим - аз отметнах глава и гледайки в черните, мъждукащи очи, тихо
признах: - Аз не искам да свалям пръстена... той дори не се сваля.
Хитра усмивка и гордо признание:
-Аз го омагьосах. И най-важното - никой не усеща магията, а мога да го сваля само аз.
Възмутено пробождах Риан с поглед, а той ми се усмихна в отговор. След това усмивката
му стана загадъчна и аз чух:
-Имам предложение за лятото - аз зарязвам всичко, взимам те и пътешестваме по всички
елфийски територии, тук има удивителни места. Какво ще кажеш?
-Само ние двамата? - независимо от нравствената страна на въпроса, идеята ми
харесваше.
-Уви - престорено тъжно въздъхна Риан, - навярно ще ни се натрапят два коня за
компания. Какво ще кажеш?
Отблъсквайки се от него, аз отплувах настрани, а след това предизвикателно подхвърлих
през рамо:
-Ще си помисля.
Отзад се разнесе недоволно мърморене.
-Да, ще видим какво ще ти е поведението - продължих да наглея аз.
Проблеснаха пръски вода, Риан ме настигна, подхвана ме през кръста и под коленете,
притисна ме и издиша в лицето ми:
-Ще те нацелувам.
-Хвана ме, така ли? - невинно попитах аз и го прегърнах през шията.
-Трета - отвърна магистърът и покри с устни усмивката ми.