Урок четвърти #4.Как да преметнеш нечисти с пари.

Глава 7

Дело номер едно. Същото онова с откраднатите скъпоценности.
Ние седяхме в уютната гостна на къщата, разположена на пета Мъртвешка улица и
пиейки чай, слушахме разказа на почтения майстор-стъклар Ойоко. В стаята, изпъстрена с
разноцветни отблясъци от многобройните стъклени статуетки, тихо пукаха дървата в
камината, потракваше с клюн питомният гарван и се разнасяше аромат на пресни кифлички.
-Жена ми, да и е тъмна Бездната, беше мъдра гномка, пестелива стопанка и… - тук
майстор Ойоко се смути, хвърляйки поглед към портрета на явно същата тази гномка.
Госпожа Ойоко се кипреше на стената в цял ръст – мощна, набита, широкоплещеста, с
две, омотани с бисери плитки, преметнати върху достолепната гръд, със сурови, събрани
вежди и озъбена така, че явно трябваше да се предположи, че се усмихва. Така че, това, което
не каза майсторът-стъклар, ние разбрахме и без думи.
-Да, да – отзова се Юрао, - и какво по-натам?
-Съпругата ми беше… - гномът отново се запъна.
Отвори се вратата и влезе гномка на средна възраст, приветливо ни се усмихна, с
безгранична нежност хвърли поглед към майстор-стъкларя, след това пъргаво подреди на
масата чинии с кифлички, масло, мед и джем. И всичко това засмяна, леко, радостно и някак
светло. Забелязах и погледа, с който почтеният гном гледаше своята… икономка, навярно, и
ми стана ясно какви топли чувства има между двамата.
Юрао неочаквано ме дръпна за ръкава, и когато го зяпнах, кимна към портрета – да,
определено имаше разлика в отношението на майстор-стъкларя към двете гномки.
-Вие сте вдовец вече колко, една година? – започна Юрао.
-Две, две години – запъвайки се, отвърна гнома.
Икономката посърна и побърза да си тръгне.
-А защо, напомнете ми, са ви така нужни изгубените скъпоценности? – дроу втренчено се
взираше в майстор-стъкларя.
Гномът се смути окончателно, стрелна с очи затварящата се след гномката врата и
мъгляво отговори:
-По лични причини.
По-нататъшното поведение на Юрао откровено ме впечатли:
-Хайде стига сега! – дроу високо и неуважително изсумтя. – Тия ги разправяй на
върлинестите, а на мен не ми пробутвай такива приказки, аз съм от нашите.
„Върлинестите“? „Свой“? или аз нещо не схващах, или Юрао не си даваше сметка, че
гномът му беше някъде до гърдите, в най-добрия случай. Но той продължаваше в същия дух:
-Под чехъла си й бил на тази пепелянка, а? Не ти е давала глава да надигнеш, нито да
вдъхнеш както трябва, работилницата в свои ръце е държала, а когато й дошло времето да се
разходи до Бездната, взела и скрила някъде венчалните скъпоценности, искала е ти и след
смъртта й да страдаш, че не е могла приживе достатъчно да те изтормози?
Майстор-стъкларят пребледня, после се изчерви, пак пребледня и хвърли бегъл поглед
към мен:
-Наша е – реши да поясни Юрао, - освен това, ние сме свързани с договор за
неразгласяване, така че, уважаеми майстор Ойоко, всичко, което кажете, тук ще си остане.
Такъв рязък преход от фамилиарничене към делови тон и мен ме накара да се объркам,
какво ли да кажем за гнома. Гномът, морално потиснат и предал се напълно, започна да си
казва всичко:
-Примак съм аз – тежка въздишка. – Работилницата и семейното дело, то на рода на
Ругида принадлежеше.
-Примак е беден гном, който няма свой дом и достатъчно средства за откупа на булката, а
го приемат в семейството на жената на много неизгодни условия – поясни ми шепнешком
Юрао.
-Така е – гномът отново въздъхна и се разбра, че уж тактичният шепот на Юрао е бил
напразен, - майчицата ми, почтената, над брачния договор цял месец сълзи рони. Но аз бях
млад и глупав, наскоро бях излязъл от рудниците, а Ругида – зъл поглед към портрета, - някак
вече ме беше омаяла, и без дори да разбера как именно, вече се оказа, че стоим с баща й със
скръстени брадви, а старейшината си тресе брадата.
Аз в недоумение погледнах към дроу и съдружникът ми поясни.
-Брачните обичаи на гномите са много самобитни – най-важното е да се подпише
договорът пред старейшината и в знак на готовност за изпълнението на точките по договора, скръстват ритуални брадвички. Явно покойната госпожа Ойоко е успяла да замотае главата
на младия гном, съблазнила го, гномките след една определена възраст, на всичко са
способни, и го накарала да отиде при старейшината. А когато договорът е подписан, няма
накъде да се мърда.
-Разбирате ги тези работи, офицер Найтес – потвърди гномът. – Както и да се проклинах
и да се жалех, къде можех да се дяна. Сватба вдигнахме, станах примак. И се започна – като
слуга й бях на госпожа Ойоко – иди там, направи това, донеси онова, пък и си трай. И
дечица, офицер Найтес, не ми роди нито едно детенце.
И по лицето му се виждаше, че именно това беше най-голямата мъка на гнома.
-Съчувствам ви, наистина – не можах да си замълча.
Майстор Ойоко скръбно се усмихна, кимна в отговорна думите ми и продължи:
-И за другото сте прав, офицер Найтес, отмъсти ми Ругида, и от Бездната ме тормози. Не
си представям как е успяла преди смъртта си да забута някъде всички скъпоценности, ама
на! Само че, ако не ги намеря, така и ще си остарея като самотна скала…
-А работилницата на кого ще се падне? – изведнъж попита Юрао.
-На племенника й – гномът посърна окончателно. – Гурруд вече се мотае наоколо, опитва
се да командва, на моята Ирфа… - отново се запъна, - сили не ми останаха…
И като че ли всичко разбрах, но все пак погледнах към дроу въпросително, а Юрао
поясни:
-Младоженецът е длъжен да подари на невястата семейните скъпоценности. У гномите
те не са просто признак на състоятелност, това се реликви, които се предават от поколение
на поколение. Без тези реликви, бракът се счита за незаконен и децата, които са родени от
такъв съюз не могат да наследят имуществото на баща си, а това, да ти кажа честно, е много
скапана работа. Така че, скривайки скъпоценностите, тази мила почтена гномка фактически
е обрекла майстор Ойоко на безплоден живот, първо, и на самотна старост, второ.
Чак до сълзи ми стана жал за гнома. И седяхме двамата с дроу и се споглеждахме, то
какво друго можеше да направим.
-Не са я погребали с тях, я – произнесе партньорът, - там всичко е строго, гномите не ги
погребват със скъпоценности.
-Къщата я претърсихме от покрива до мазето много пъти – тъжно допълни гномът. –
Първоначално все се надявах, че нещо ще изскочи, а после…
Ние с дроу отново се спогледахме и аз предложих:
-А ако използваме търсеща магия?
-Няма да стане – Юрао барабанеше с пръсти по масичката, където изстиваха
недокоснатите кифлички, - това са семейни скъпоценности, при търсенето фонът ще се
изкривява към господин Ойоко и ще ни води към всички места, където има негови вещи.
Облягайки се назад в ниското кресло, започнах внимателно да разглеждам портрета на
суровата гномка, Юрао явно беше зает със същото. И като че ли от само себе си започна игра
на предположения:
-В Ардам такива гномки, които са взели в ръцете си семейното дело са около трийсет –
първи заговори Юрао.
-Познавам две – отзовах се аз, припомняйки си работата в таверната, и добавих: -
почтените гноми винаги вадят пари от кесиите на пояса си, а гномките… - аз се запънах, но
все пак изговорих, - от корсажа.
-Имаш предвид, от гърдите? – подсмихвайки се, попита дроу.
-От деколтето – поправих го аз.
Наистина, те имаха навика да изравят кесиите от необятните си… форми.
-Да допуснем, че по навик госпожа Ойоко е използвала нещо подобно, за да скрие
скъпоценностите, но какво?
Добър въпрос, но работата беше в това, че:
-Ние сега за друго говорим, Юр.
-Дей, не се разсейвай, дай да разсъждаваме – скастри ме Юрао и веднага добави, - ето,
ако ти беше на мястото на госпожа Ойоко, къде щеше да криеш най-ценното си?
-Не най-ценното, а това, което си искал да скриеш така, че никога да не го намерят.
Ние се замислихме. Още веднъж внимателно погледнахме портрета и партньорът
продължи:
-Тя отлично е знаела, че мазето и тавана ще ги претърсят първи, при това с истинска
гномска щателност, следователно, скъпоценностите не са там. Сейфът и скривалищата също
отпадат – говорим за гноми, а гномите проверяват подобни места още веднага.
След кратко мълчание, аз тихо попитах:
-Прощавайте, майстор Ойоко, а може ли да разгледаме стаята на покойната?
Юрао се надигна веднага, подхвърляйки ми:
-А това е добра идея, Дей.
Дома на майстор Ойоко имаше широки коридори и високи тавани, което беше странно,
но самият гном ни го обясни с простото:
-Купих го от едно човешко семейство – и със затаена тъга: - Те имаха едно такова
очарователно момиченце, но боледуваше често, та бяха решили да се преместят по-на юг.
Това беше типична за Ардам ситуация – тук беше по-лесно да купиш къща, отколкото да
построиш нова. Но това, което ме удиви беше, че на стълбището, което водеше към спалните
помещения, като че ли скрити от чужди очи, стояха статуетки. По-голямата част от тях
изобразяваха деца, най-вече момиченца. На първото стъпало, опряна до стената, малко
момиченце седеше и гледаше цветенце, сред листенцата на което, се криеше пеперуда. На
петото стъпало, същото това дете, подскачайки протягаше ръце към излитащата пеперуда, а
на десетото – мръщеше носле, на което беше кацнала същата тази пеперуда.
-Колко са красиви – не се сдържах аз.
-А, понякога така се забавлявам – смутено махна с ръка майстор Ойоко. – Наложи ми се
бързо да изуча стъкларския занаят, а това, просто така, за развлечение, докато се учех да
духам стъклото…
Юрао приклекна пред статуетката, внимателно докосна цветното стъкло и зададе
неочакван въпрос:
-А детенцето не е гномче, нали?
-Живееше в края на улицата – отвърна гномът след кратко объркване. – Майка й беше
сама, без съпруг. А момиченцето е нечистокръвно.
-От горските – дроу внимателно разглеждаше детето, – прекрасна работа, майстор Ойоко,
даже острите ушички сте забелязал и нокътчетата на ръчичките.
Майсторът се намръщи, а аз рязко се наведох и се вгледах в статуетката – ушичките
наистина бяха заострени, само че не нагоре, както е при повечето от горските, а надолу.
Изглежда, че таткото на това момиченце беше от Световете на Хаоса, а самото дребосъче…
-Поглъщаща живота – Юрао се изправи, впери суров поглед в гнома, - знаехте ли го?
-Н-н-не – майсторът дори започна да заеква. – Откъде?! Ликаси живееше с майка си,
мило детенце, беше им тежко и им помагах както мога. Ругида беше против, и крещеше, и
заплашваше, а аз не можех да подмина нещастието им, помагах им с някоя и друга монета,
колкото можех, а след това…
-Госпожа Ойоко е разбрала всичко! – не ми харесваше изобщо мрачното изражение на
лицето на дроу.
-То да не би да можеше да се скрие нещо от нея?! Разбра, не знам как. Аз веднъж след
работа отидох да видя как е Ликаси, тъй де, така и така минавах покрай сладкарницата на
Мелоуин, и не се сдържах, накупих пастички с карриса, малката така ги обича. И едва бях
влязъл, Ликаси допърха при мен като пеперудка, прегърна ме така, да знаете, уж е малка, а
ръчичките и - силни такива, и в този момент вратата се отвори, а на прага Ругида с брат си…
Юрао вдигна ръка и с някакъв хазартен глас:
-Чакайте малко, имам въпрос, а по-големият брат на госпожа Ойоко в добро здраве ли е?
-Помина се той. През същата година като Ругида, се отправи към Бездната, някаква
наследствена болест се оказа че имали…
И мен като че ли ме порази гръм! Поглъщащите живота са нечисти от висш порядък!
-Схвана ли? – полуобърнат към мен, попита Юрао.
-Мога да предположа: Ако госпожа Ойоко е съответствала на портрета, то намирайки
господин Ойоко в чужда къща, е могла да вдигне скандал от ревност.
-Какво общо има ревността, Дей, по мнението на гномите, пилеенето на имуществото е
най-страшното престъпление, което може да извърши гномът по отношение на собственото
си семейство. Ти поне веднъж виждала ли си гном да дава милостиня на просяк?
-Н-н-не.
-Е, именно – Юрао се обърна към Ойоко. – Вие, многоуважаеми майстор, сигурно и сам
не сте осъзнал какво точно се е случило. Вашето момиченце – той посочи към статуетката, -
е нечиста, при това много зъбата и опасна нечиста, да ви кажа честно. Веднъж ни разказваха, как един отряд от тези зъбати изпивал по цяло село за една нощ. И те поглъщали стотици
животи. Без да оставят следи, без да докосват телата на жертвите – просто ги изпивали.
Стана ли ви страх? Ами че то още по-ужасно ще става – момиченцето явно ви е обичало,
щом е идвало при вас да се гушне. Тези твари при никого не ходят, така че дори не мога да си
представя как ви се отдало такова нещо. Детето сигурно ви е приемало като един от своите.
А после, какво става – влиза разярената госпожа Ойоко, засича следите от вашата
разточителност и напълно закономерно изпада в истерия. Предполагам, че ви е крещяла като
луда, не знам, може и да ви е ударила няколко пъти, в яда си.
И почтеният гном пребледня, а след това дрезгаво произнесе:
-Тя Ликаси искаше да удари, аз не й позволих… И тогава тя мен… с камшика през
лицето…
Погледът ми бягаше между гнома и дроу, но аз все не можех да разбера какво именно не
ми се нрави в тази ситуация. По-точно, напряга ме, но когато погледът ми отново се спря на
статуетката, аз изведнъж разбрах какво именно ме тревожи – личицето на момиченцето
имаше голяма прилика със същата онази икономка на майстор-стъкларя! А освен това,
майстор Ойоко беше казал: „Взех пастички с карриса, малката толкова ги обича“. Обича! В
настоящо време.
-Юрррао – изплашено го повиках аз, опитвайки се да привлека вниманието му.
Но офицер Найтес беше застанал на пътя на истината и нещо не можеше да го спре.
-Вас, многоуважаеми майстор Ойоко, са ви ударили пред очите на нечист от висш
порядък, пред очите на тази, която на кръвно равнище ви е приемала като свой. И знаете ли
какво ще ви кажа – на сутринта в спалнята на жена ви е бил счупен прозорецът.
Бавно посивяващият гном потресено прошепна:
-Да… но нищо не бяха откраднали и…
-Живот е бил откраднат, майстор Ойоко, животът на Ругида. Нея просто са я изпили от
яд. И знаете ли кой я е изпил? Е, предполагам, че сам ще се досетите. Още повече, уверен
съм, че след няколко нощи е било счупено и стъклото на спалнята и на Ойоко – старши,
нали?! А наскоро след това той, както и госпожа Ойоко започнали да боледуват… Изпитите
от Поглъщащите живота веднага не умират, да знаете, уважаеми. Те се разболяват, дълго и
безпросветно се мъчат, тъй като вече са изгубили всичките си жизнени сили.
Гномът залитна и вече гледаше Юрао с широко отворени, почти кръгли очи, а аз, аз
изведнъж долових някакво движение в тъмната част на стълбището.
Без да забелязва нищо, офицер Найтес продължи:
-Госпожа Ойоко е имала много жизнена сила, била е упорита и алчна за всичко,
включително и за живот, жена, и вероятно се е съпротивлявала до последно. И тя би имала
шанс, ако не я бяха изпили насън, а така… Счупеният прозорец - това е присъда, майстор
Ойоко. Това означава, че са я пили в непосредствена близост. След такова нещо не оцеляват, освен само ако не се намери много силен маг. Но за това, първо трябва да се разбере от какво
са се появили многобройните болести, а за Поглъщащите никой не се е и сетил, нали?!
Наистина, откъде биха могли да се вземат, щом стражите строго следят за всички
имигриращи на територията на империята.
Отново олюлявайки се, майстор-стъкларят, осъзнал какво наистина се е случило, бавно
седна на стъпалото и обгърна главата си с ръце.
И тогава прозвуча изпълненото със съжаление:
-Тате, аз без да искам…
Следващите действия на Юрао бяха неочаквани – изваждайки светкавично меча, той ме
притисна към стената, прикривайки ме с тялото си и заповяда:
-Покажи се, живо!
Но това, което се криеше в тъмния ъгъл, като че ли не чу думите му, а отново повтори:
-Тате, тя те обиждаше, тя беше…
Гномът отметна глава и с насълзени очи погледна тази, която явно вече считаше за своя
дъщеря. Юрао изобщо не се смути от прочувствения момент и повторно заповяда:
-Застанете така, че да ви виждам. Първо предупреждение.
Нощните стражи нямат второ, това го знаят всички. Дневните предупреждават три пъти, а
Нощните – само веднъж и аз разбирах, че следващото действие на Юрао ще бъде магически
удар по тъмния ъгъл. А против Нощната стража, която и да е нечиста нямаше шанс.
-Не трябва! – майстор Ойоко скочи, застана пред дроу, закривайки с тялото си този ъгъл.
– Недейте, моля ви!
И обстоятелното обяснение на офицер Найтес:
-Майстор Ойоко, вие явно не осъзнавате случилото се. Тогава ще ви обясня: Момиченцето
на колко години е? На осем? Едва ли е на повече, тъй като на статуетките е на около пет-
шест, само до тази възраст те лошо крият същността си. Въпреки че като се има пред вид
доверието й към вас, би могла да е и на седем, а това значи, че сега е на…
-Аз съм на девет – произнесе леко дрезгав, не съвсем детски глас.
-Девет! – мечът беше върнат веднага в ножницата, а на дланта на Юрао заискри коагулант
от нещо тъмно и блестящо. – На девет години, майстор Ойоко, поглъщащите живота вече са
способни да се хранят и на разстояние, разбирате ли за какво ви говоря?!
И същият дрезгав, пълен с ярост глас:
-Аз не се храня!
-Заявление без доказателства – чувствах колко е напрегнат Юрао. – Госпожо, вече бяхте
предупредена.
Майстор Ойоко не издържа:
-Аз прекратявам договора, вече не се нуждая от вашите услуги и настоявам да напуснете
дома ми!
Но офицер Найтес сухо отвърна:
-Случаят касае обществената безопасност, майстор Ойоко, разбира се, аз не мога да
оставя в дома ви, пък и изобщо в Ардам, подрастваща поглъщаща живота. Пребиваването на
поглъщащите на територията на Тъмната империя е забранено от закона, майстор Ойоко. Те
са забранени даже в нашата лоялна страна, където дори вампирите имат права, нечистите, в
по-голямата си част се явяват добропорядъчни граждани, а неживите се убиват само, ако
представляват опасност за населението, а ако не, просто могат да живеят извън територията
на населените места.
Бледният гном се озърна към тъмния ъгъл и уверено произнесе:
-Ликаси на никого не вреди!
Обръщайки се към мен, Юрао тихо изкомандва:
-Втурваш се навън, бягаш право в кантората без да спираш и да се оглеждаш, разбра ли?
Да, аз всичко разбрах, само че:
-Други варианти няма ли?
Дроу ме измери с възмутен поглед.
-Юр, нима всичко е толкова страшно?
-Като пътя към Бездната – увери ме партньорът.
А аз все още не можех да разбера, защото:
-Та нейната майка е гном, тя се отнася към майстор Ойоко като към баща, а и това „Без
да искам“, толкова съжаление имаше в него, Юрао.
Но ми изръмжаха:
-Дей, изпарявай се!
Понякога се налага да отваряш отново страници от живота си, за които си бил сигурен, че
са отдавна затворени и понякога това се случва в най-неподходящото време. Както сега,
например.
-За съжаление, аз много добре я разбирам, защото… на мен също ми се е налагало да
съжалявам, и да съжалявам много…
Златистите очи придобиха незабравим кръгъл вид, а след това уж небрежно дроу се
поинтересува:
-Нищо ли не искаш да ми разкажеш, а?
-Тук ли? – изумих се аз.
-Да, правилно – дроу замислено се взря в тъмния ъгъл, но решителността да убива вече
беше изчезнала от погледа му. След това прозвуча недоволното: - Вие изобщо имате ли
намерение да излизате?
Майстор Ойоко се качи няколко стъпала по-нагоре и викна:
-Ликаси, недей, аз…
Но мъничката гномка със златисти къдрички, в светлорозова рокля, украсена с панделки,
внимателно пристъпи към светлината. Прелестното дребосъче няколко секунди просто ни
гледаше със сините си очи, а след това… Чертите на кръглото личице се заостриха, светлата
кожа посивя, ушичките се заостриха надолу, сините очи измениха формата си и се стесниха,
а зеницата почервеня.
-Ох, Бездна, та тя е от лордовете! – с пресипнал глас произнесе Юрао.
Момиченцето го награди с тъжен поглед и се взря в мен. И аз знаех защо – тя до последно
избягваше да гледа майстор Ойоко. Да разказваш истината за себе си на най-близките си хора
винаги е най-трудно. И аз ободряващо се усмихнах на детето.
-Тъмни – реших да я поздравя.
-И на вас, кошмарни – детето се усмихна, белите и зъбки проблеснаха.
-Щом си на девет, значи вече ходиш на училище? – предположих аз.
-В училището на госпожа Дани – Ликаси се усмихна, - там има много момичета и никой
не се кара и не обижда никого, защото госпожа Дани строго следи всички да са послушни.
Майстор Ойоко припряно заобяснява:
-Ликаси е много добро момиченце, не приема грубостта, жестокостта, дори към
животните, ние дълго избирахме в кое училище…
Юрао ме погледна, премести очи към майстора и уморено въздъхна:
-Аз разбирам, че вие много обичате това дете, което си остава мило и очарователно дори
в истинския си облик, но… - дроу се запъна, хвърли ми още един поглед и дрезгаво добави: -
Аз съм длъжен да я задържа, Дей.
-И какво ще стане с моето момиченце след това? – като че ли изгубените скъпоценности
вече не бяха такъв проблем за майстор Ойоко. – Какво ще стане с Ликаси?!
Юрао покрусено въздъхна и просто отрицателно поклати глава. Всичко беше ясно и без
думи – нищо хубаво нямаше да стане. Абсолютно нищо. И тогава момиченцето тихичко
попита:
-А какво ще стане с мама и… тате?
Офицер Найтес сухо отвърна:
-Майстор Ойоко нищо не е знаел, колкото до вашата майка… - многозначителна пауза.
И очите на мъничето проблеснаха в алено, окончателно изменяйки формата си. Юрао
реагира с две, готови всеки момент да се откъснат от ръцете му бойни заклинания, а аз…
-Със сигурност после ще съжалявам… - прошепнах в процеса на стискане на върнатия ми
от магистър Еллохар червен конец, който не бях се решила да вържа на китката, но все пак
бях пъхнала във вътрешния джоб.
Избухна син пламък!
В следващия миг пред взора ни се материализира магистър Еллохар само в… халат, който
пътьом завързваше, с мокра коса и пяна на шията.
-Слушай, Риате – раздразнено започна магистърът, - между другото, аз при повикването
точно определям кога има опасност за живота и кога мен тъпо искат да ме използват. Какво
сега, пак ли се сдоби с бездомен домовик?
-Н-н-не – прошепнах аз, и за всеки случай се скрих обратно зад Юрао.
-Я излез напред! – излаяха ми, избърсвайки пяната. – И започвай точно, ясно и по
същество да ми обясняваш кого, според теб, съм длъжен да спасявам този път!
След минутата мълчание, която последва, даже Юрао се обърна към мен, за да ме
скастри с абсолютно идентично възмутено лице, като това на Еллохар:
-Какво? Кого да спасява? Поглъщаща живота от лордовете?!
Физиономията на Еллохар веднага се промени и се чу заинтересуваното:
-Кого?
Аз мълчешком показах с ръка зад гърба на магистъра и след това бях забравена напълно.
-Опа! – изтърси директорът на Школата за Изкуството на Смъртта, обръщайки се рязко и
виждайки момиченцето. – Ама че късмет! Нечистокръвна! И наистина от лордовете. Това е
то! На колко години си, на девет, а?
Ликаси, мигновено връщайки си предишния вид, изплашено се скри зад гърба на майстор
Ойоко, а след това надзърна от там, с интерес разглеждайки магистъра.
-И си такава страхливка? – престорено се изненада Еллохар.
Момиченцето излезе веднага от своето скривалище и дори се приближи към лорда, а след
това дрезгаво отвърна:
-На девет.
-Аз така си и помислих – магистър Еллохар приклекна, разглеждайки детето и се
поинтересува: - А такова удивително създание като теб има ли си име?
И напрежението веднага се изпари, смутено усмихната гномчицата отговори:
-Ликаси Ойоко.
-Много ми е приятно – Еллохар протегна ръка и стисна ръчичката на дребосъчето. – Мен
ме наричат магистър Еллохар и съм директор на Школата за Изкуството на Смъртта, чувала
ли си нея?
Ликаси явно не беше, за сметка на това майстор Ойоко веднага пребледня, гледайки
ужасен обаятелния лорд, за когото се разнасяха толкова много ужасяващи слухове.
-Не – смутено отвърна момиченцето.
-Нашата школа е чудесна – Еллохар така приветливо и искрено се усмихна, че дори и аз
почти му повярвах. – А знаеш ли кое е най-хубавото нещо в нашата школа?
-Какво? – тих, пълен с очакване въпрос.
-При нас не е нужно да криеш кой си ти! – отговорът излезе не особено благожелателен,
по-скоро обвиняващ. – И не е нужно, също така, да се подчиняваш на морала на
„добричките“ нехора наоколо. При нас можеш да се държиш така, както изисква твоята
същност и да не се обвиняваш за това.
Може Ликаси и да беше още дете, но сега гледаше Еллохар съвсем като възрастна –
сериозно и осъзнато.
-А идвайки през ваканциите при мама, татко ти явно не ти е роден, отново ще си се
държиш като тяхната мила, добра и примерна дъщеричка. Какво ще кажеш?
Ликаси просто кимна. Усмихвайки се, Еллохар я погали по бузката и заповяда:
-Иди да си вземеш довиждане с мама. Не взимай нищо от нещата си, всичко ще ти дадем
в школата. Тичай, Ликаси.
И момиченцето, кимвайки, действително затича надолу по стълбите и почти веднага от
недрата на къщата се чу: „Маменце, там такова нещо стана!“
Магистър Еллохар бавно се изправи и сега в погледа му нямаше нито доброта, нито
благожелателност, а само хладна ярост, която той дори не се опитваше да прикрие, гневно
питайки майстор Ойоко:
-В името на Бездната, откъде се е взела цялата тази жестокост? - ние с Юрао
неразбиращо се спогледахме, а нещастният гном изобщо не разбра за какво го упрекват.
Еллохар поясни: - Момиченцето е в последен стадий на изтощение.
Ликаси изглеждаше добре охранена. А след това аз разбрах какво имаше предвид
магистърът и побързах да се намеся:
-Вие неправилно разбрахте – лордът се обърна рязко към мен и да си кажа честно, когато
те гледат така, наистина е трудно да произнесеш каквото и да било. Но нямах кой знае какъв
избор. - Магистър Еллохар, ние с партньора разследвахме дело за кражба на скъпоценности
в този дом, те са изчезнали преди две години, след смъртта на госпожа Ойоко.
-Така-а-а – проточи Еллохар, - дребната за последен път се е хранила приблизително
преди две години, и както схващам, вие сте наясно с това.
-Че тя е изпила живота на госпожа Ойоко и брат й – да – признах си аз, - а за това, че за
нея това е било за последен път – не, ние не знаехме.
Величествено кимвайки, Еллохар се замисли и попита:
-Господин Ойоко, госпожа Ойоко… тоест, даденият бледен и нещастен гном не е вярвал,
че и е баща?
-Не – аз ободряващо се усмихнах на гнома, - почтеният майстор-стъклар просто е
помагал на момиченцето и майка й в течение на много години, за това, каква именно е
Ликаси, той дори не подозирал. Детето той го обича като свое родно, а сега просто Юрао се
досети.
Измервайки офицер Найтес с недоволен поглед, магистърът, въпреки всичко одобрително
произнесе:
-Не е зле. Навреме се е досетил, тя би изкарала още не повече от четири месеца. Ако
съдим по това, което успях да видя, Ликаси прекалено много обича родителите си, и за да не
ги разстройва, се е държала като примерно момиченце. А аз, колкото повече живея, толкова
по-страшно ми е да осъзнавам, че заради любовта, народът е готов практически на всичко, даже на бавна смърт от глад. Е, хайде, ще ида да си побъбря с мамчето, тя самата едва ли
добре осъзнава от кого е родила дете, но все пак…
И бавно, величествено и без ни най-малко да се смущава от това, че е бос, магистърът се
отправи след Ликаси.
Аз, Юрао и нещастният гном останахме да стоим на стълбището. Никой от нас не
помръдна, докато магистърът не скри зад вратата, а след това партньорът, със свойственото
му умение никога да не мисли за нищо лошо, весело произнесе:
-Така, та къде там е стаята на покойната?!
Неописуем поглед от страна на гнома, но след това, махвайки с ръка някъде напред,
майстор Ойоко се втурна след Еллохар.
-Да вървим, партньор – Юрао ме подхвана за лакътя и ме поведе нагоре по стъпалата, -
ама че случай!
-Ох, хайде да не започваме… - аз бях откровено потресена от случилото се.
-Тя щеше да нападне, Дея – глухо произнесе дроу.
-Аз, на нейно място, също бих нападнала. И ти също.
-Може би – ние се качихме на спалния етаж и Юрао блъсна първата врата, - беше си
страшно, честно казано. А с Еллохар ти отлично го измисли. Между другото, как се сети за
него?
-А-пчхи – влизайки в тъмната претрупана стая, кихнах аз, - ами при него има шайгени,
въпреки, че те също са под забрана.
-И защо ми напомняш за Ерха?! – Юрао запали две огнени кълба и те се издигнаха под
тавана, осветявайки цялото пространство. – Аз до Еллохар и официално запитване пращах,
но той мълчи, гадината. Само се хили, а аз… - и едва чуто, - тя наистина ми харесва.
Ние започнахме огледа на помещението. Това, че то беше спалня, нямаше никакви
съмнения – огромно легло заемаше половината от пространството и беше очевидно
доказателство. То беше грубо направено, украсено с позлата, явно скъпо, но страшно грозно.
В спалнята освен леглото имаше и диван, няколко претрупани шкафа, кръгла масичка с дебел
уродлив крак, върху която в странен дисонанс се извисяваше като че ли безтегловна стъклена
фигура, изобразяваща госпожа Ойоко.
-Талантлив е майстор-стъкларят – Юрао се приближи към статуетката, - тя тук дори е
излязла красива.
Статуетката беше почти в половината ръст на покойната госпожа Ойоко, затова, явно и
беше нужна тази масивна масичка, за да я удържи. И именно, приближавайки се, видях, че в
масичката има специални скоби за статуетката, а по дървения кант вървеше надпис „На
моята обожаема съпруга в деня на сватбата“.
-Красив подарък – произнесе дроу, който също като мен беше прочел надписа, - но не
особено скъп, представям с как се е „зарадвала“ госпожа Ойоко. По-странно е, че не я е
строшила от главата на младоженеца.
Аз отново заразглеждах статуята и забелязвайки пукнатини, предположих:
-Изглежда, че все пак се е опитала да го направи.
-Не бих се учудил – Юрао също се зае с разглеждането, - по гномските обичаи се полага
на сватба да се подарява злато и само злато, и, разбира се, семейните скъпоценности. Виж, Дея, вгледай се по-добре в статуетката, нищо ли не забелязваш?
И привлече огнените кълба по-близо, за да има достатъчно светлина. Аз започнах да я
разглеждам от главата. Оказа се, че лицето на госпожа Ойоко е изобразено невероятно добре, и тя изглеждаше тук някак даже одухотворена, а не разсърдена, като на портрета. Раменете, независимо че бяха несъразмерни за нейната фигура, изглеждаха нежни и красиви, гърдите,
въпреки строгите морални принципи на гномите, на статуетката бяха открити
приблизително на една пета, показвайки се от деколтето на виненочервения пенюар. Да,
скулптурата ставаше само за спалня. А от кръста и надолу майстор Ойоко като че ли беше
изневерил на себе си – дантелите на места бяха недоизпипани, краката – единият по-дебел
от другия… Тоест, беше красиво, но го нямаше това изящество, което бяхме забелязали и във
фигурките на стълбището.
-Имам усещането – промърморих аз, - че от кръста надолу, тази статуетка не я е правил
почтеният майстор-стъклар, а някой друг. Просто е много различно.
-Ето, и аз това исках да кажа – Юрао погледна към мен през прозрачната ръка на госпожа
Ойоко. Тялото на статуетката беше стъклено, косата, украшенията и дрехата – от непрозрачно
цветно стъкло.
Ние с партньора хвърлихме по още един поглед към статуетката, след това – един към
друг и започнахме да разсъждаваме:
-Едва ли на господин Ойоко би му хрумнало да счупи статуя, която сам е правил – каза
Юрао.
  -И госпожа Ойоко го е знаела със сигурност – съгласих се аз, - но фигурата… тя е работа
на опитен стъклар.
-Ти не познаваш добре гномите, Дея – възрази дроу. – При тях, собственикът на
работилницата трябва да познава занаята в съвършенство, а стъкларското предприятие е
принадлежало на семейството на госпожа Ойоко и щом тя го е ръководила, значи е умеела
прекрасно да издухва стъкло.
Ние пак се спогледахме и офицер Найтес хитро се ухили и предупреди:
-Я се дръпни настрана, Дея.
Оказа се, че не е толкова лесно да се блъсне масичката със статуетката – гномите винаги
съвестно си вършат работата, но и Юрао нямаше намерение да се предава. Удар с меча и с
оглушителен звън разтрошената скулптура се сгромоляса на пода, за да изпълни за втори път
къщата със звук на трошащо се стъкло.
А когато шумът затихна, в светлината на огнените кълба заблестяха парченцата от
статуетката и разноцветни огънчета заиграха по скъпоценностите, разсипали се сред
стъклото.
-Винаги съм си мечтал да счупя нещо от този род – весело заяви Юрао.
-Ние разкрихме случая! – още по-възторжено изписках аз.
И тогава откъм вратата се чу:
-Иде ми да ви утрепя! – оглеждайки се, ние видяхме стоящия на прага магистър Еллохар,
вече в обикновени дрехи.
Юрао, заобикаляйки парчетата, скръсти ръце на гърди и подхвана:
-Вижте какво! Аз, като офицер на Нощната стража и като служител на закона трябваше да
предприема мерки по задържането на опасно за обществото същество. И честно казано, не
изпитвам никакви съжаления или угризения, че момиченцето „не се е хранило“.
Уморено въздъхвайки, Еллохар унило промърмори:
-Това пък какво общо има – обърна се и си тръгна.
-И какво беше това? – учудено и вече към празния коридор, попита Юрао. – Той какво, да
не се изплаши, че нещо ти се е случило?
Аз си премълчах, разглеждайки родовите скъпоценности на майстор Ойоко. Две гривни,
украсени с рубини, колие, в което блестяха както рубини, така и диаманти, златни масивни
обеци, също с рубини и пръстен, златен, но без камъни.
-Гледай, виждаш ли мътните парчета? – между другото, не бях им обърнала внимание,
преди Юрао да ми ги посочи. – Матово стъкло. Явно госпожа Ойоко първо е скрила
скъпоценностите в матов съд, а след това го е запечатила в статуята. Добре го е измислила,
да си кажа правичката.
Когато ние събрахме украшенията и слязохме в уютната гостна на майстор-стъкларя, там
вече стоеше хлипащата икономка на гнома, самият майстор Ойоко, който прегръщаше
любимата си през раменете, съсредоточената и много сериозна Ликаси, която въпреки
всичките си опити да изглежда сурова и пораснала, едва сдържаше доволната си усмивка.
Освен това, тук присъстваха двама строги преподаватели от Школата на Смъртта и седеше в
креслото, посрещайки ни с недоволен поглед, магистър Еллохар. И той, всъщност, беше
единственият, който ни обърна каквото и да било внимание.
-Майстор Ойоко, стига сега – с едва сдържано раздразнение произнесе магистърът, - Ето,
за утеха да ви послужат вашите семейни дрънкулки, дето вече ги изкопаха, така че женете се, нащамповайте си собствени деца, а за това, да посещавате Ликаси на територията на
Школата за Изкуството на Смъртта, и дума не може да става! Давайте, приключвайте със
сбогуването и потока горчиви сълзи и повярвайте, при нас ще й е много по-добре.
Гномът възмутено хвърли поглед към лорд Еллохар. Той му отвърна с такъв поглед, че
гномът моментално престана да се възмущава и наведе глава. Не, не напразно Еллохар го
мразят всички. Междувременно магистърът заповяда на своите:
-Достатъчно.
Жената в черно и с черна татуировка на лицето се приближи към Ликаси, хвана я за ръка
и в същият миг избухна в сини пламъци овален преход.
-Мамче, аз теб много-много те обичам – весело изпя малката гномка, махайки за
довиждане със свободната си ръка. В гостната останахме ние с Юрао, гномите и кой знае
защо, магистър Еллохар.
-Ситуацията е такава – започна той, сключвайки пръсти под брадичката си без да сваля
тежък поглед от Юрао, - Ликаси Ойоко никога не е съществувала. Госпожа Ругида и брат й са
починали изключително и само от нелекувана наследствена болест. Колкото до госпожа
Ниита – кимване към ридаещата гномка, - никакви обвинения в заплаха за обществената
безопасност няма да й се предявяват.
-В смисъл? – уточни Юрао.
-В смисъл, а започна да следваш буквата на закона, а те закопах на тъмно и тайно място –
ласкаво усмихвайки се, обясни Еллохар, - лично.
Аз погледнах към ядосания дроу, след това към подчертано учтивия магистър и неволно
потреперих – погледът на лорд Еллохар беше просто плашещ.
-И как би трябвало да отразя всичко това в отчета? – дрезгаво попита Юрао.
-Никак – последва спокойният отговор.
Нервно преглъщайки, офицер Найтес се опита да обясни:
-На нас ни правят проверки всяка седмица, ако излъжа или покрия нещо, ще ме сгащят
веднага. И това не е укриване на улики, за нещо подобно няма да мога да си затрая!
-Не е мой проблем – Еллохар се надигна. – Всичко най-тъмно, майстор Ойоко, госпожо
Ниита. Ликаси ще ви навестява всеки шест месеца, и както обещах, след два дни ще дойде да
ви разкаже как се е настанила.
Избухна син пламък. И тъй като бях забелязала посивялото лице на Юрао, не можех да
оставя нещата така.
-Магистър Еллохар – повиках и стремително се спуснах към огнения преход.
През високите огнени езици се подаде ръка, канейки ме да се присъединя към директора
на Школата за Изкуството на Смъртта. Хвърляйки поглед към Юрао, аз пъхнах пръсти в
дланта на магистъра и прекрачих в нетърпимо яркия пламък.
-Слушай, Риате, едно нещо не мога да разбера, ти наистина ли си въобразяваш, че дори
само една от моите постъпки или от тези на Тьер, могат да са необмислени?
Аз нищо не си въобразявах – аз разглеждах странното каменно помещение, в което се
бяхме озовали. И то действително беше необичайно – куполообразен дървен таван, кръгла
форма на стените, два тесни прозореца, незакрити нито със стъкло, нито с решетка, едно-
единствено широко кресло пред ярко горящата камина. Други мебели тук просто нямаше.
-Ние сме на територията на Хаоса – зарадва ме магистърът.
Световете на Хаоса! Истинският Хаос! Гледах Еллохар с молба в очите, и с едва
забележимо кимване, магистърът ми разреши да удовлетворя любопитството си. Втурвайки
се към прозореца, аз едва не се спънах, тъй като подът беше от груби каменни плочи и
изобщо не беше гладък, но все пак се удържах на крака и дотичвайки до прозореца, замрях от
възторг. Там долу, в светлината на три луни, бушуваше пясъчно море. Огромни дюни се
движеха като вълни, няколко вихъра ги разбиваха, въвличайки ги в неудържим кръговрат и
всичко това в шума на топлия, виещ вятър.
-Пустинята Нахесс, едно от най-опасните места в световете на Хаоса – произнесе зад
гърба ми приближилият се магистър.
-Колко е красиво!
-Х-м-м да, такава една смъртоносна красота. Погледни наляво, малко по-надолу, виждаш
ли?
Следвайки указанията му, забелязах, че две от дюните се движеха бавно, но
целенасочено.
  -Нахесси – съобщи Еллохар, – една срещата с тях могат да я преживеят само рварите и то
не винаги.
-Огромни са…
-Това да, не са малки… - тежка въздишка и неочаквано предложение: - Искаш ли да се
разходиш?
-Не – аз стреснато отскочих от прозореца, блъскайки се в магистъра. – Извинете. А да се
разходя, не, разбира се. За нахессите нищо не зная, но за рварите никой не казва нищо хубаво.
Магистърът се разсмя и приближавайки се към креслото, седна, изпъна краката си
напред и предложи:
-Изплюй камъчето.
-Какво имате предвид – аз отново погледнах към прозореца и вече гледах само нататък,
неспособна да откъсна очи от хипнотизиращия танц на пясъка и вятъра. – Вие ми кажете
защо така се държахте с Юрао?
-А ти как мислиш, защо? – предразполагащо се поиска мнението ми лорд Еллохар.
Свивайки рамене, продължих да се взирам през прозореца и забелязах две белоснежни
сенки, които някак накъсано се придвижваха по пустинята. Че това бяха рвари, не се досетих
веднага.
-Дея, скъпа, все пак, отговори ми, ти наистина ли допускаш, че аз или Тьер можем да си
позволим необмислени постъпки?
-Н-н-не – аз напрегнато наблюдавах рварите, които явно преследваха някого, защото се
движеха бързо, като че ли се стремяха да намалят разстоянието до жертвата.
Тихо проскърцване на креслото, звук на стъпки и приближилият се отново Еллохар,
недоволно попита:
-Какво гледаш там?
-Струва ми се, че са рвари, и май че ловуват – обясних аз, и обръщайки се към магистъра,
добавих: - А освен това ми се струва, че вие не понасяте Юрао.
-А на мен – не – вглеждайки се в хоризонта, отстранено произнесе Еллохар. – А истината
е, че аз се отнасям добре към теб, Риате, и за това, че остана жив, дроу трябва да благодари
само на теб. Защото, ако бях постъпил така, както би било правилно и както ми се искаше,
той щеше вече да е в Бездната, Риате.
-Какво? – възмутено викнах аз.
Еллохар откъсна поглед от прозореца, недоволно ме изгледа от височината на ръста си и
унило поясни:
-Смъртта, Риате, е най-ефективният начин да се скрие информация.
Без да откъсвам очи и стараейки се да бъда пределно убедителна, се опитах да обясня
ситуацията:
-Юрао е Нощен страж, той си има свои задължения и се е клел да ги изпълнява. На мен
ми е много жал за госпожа Ниита, но вие и нея бихте могъл да вземете на територията на
школата, а не да насаждате така Юрао на пачи яйца.
Изсумтявайки, Еллохар се наведе към мен и издиша в лицето ми:
-Дея, скъпа, ти просто не осъзнаваш случилото се.
Отстъпвайки на няколко крачки, защото такава близост с магистъра не ме устройваше, аз
помолих:
-Обяснете ми, моля ви.
Бавно, без да отмества недоволния си поглед, Еллохар се изправи, а след това, гледайки
само през прозореца, поясни:
-Ликаси е дъщеря на един от лордовете на клана на Поглъщащите живот в изгнание. На
един от тримата главни лордове. Семейството на госпожа Ниита е живяло на територията на
Хаоса, по-точно в пограничната зона на ДарАман, на теб това нищо не ти говори, така че, за
да ти е ясно – това са териториите на рода на Поглъщащите. Преди десет години в клана е
била свалена върхушката на рода и започнала борба за власт. Имаш ли представа как в
Световете на Хаоса се борят за власт? – удостоиха ме с пренебрежително-ленив поглед.
-Не – действително не знаех.
-Унищожават децата, тоест, бъдещето – Еллохар горчиво се усмихна, отново се обърна към
прозореца и продължи: - Първи били унищожени наследниците на лорд Микхар, той бил
най-слабият от тримата, затова и първият удар бил насочен към него. Знам точно какво се
случи, тъй като по това време по чиста случайност се намирах в двореца на дарая на
ДарАман. Неприятна история. Та от разговора ми с госпожа Ниита стана ясно, че
семейството й го изпили Поглъщащите, а младата гномка се оказала по вкуса на самия лорд,
тоест, харесала му и в друг смисъл. Когато започнала войната за власт, явно Микхар просто
не знаел за нейната бременност, а когато разбрал, направил всичко възможно, за да скрие
единственото си в този момент продължение. И сключил договор със самата гномка – той
връща живота на семейството й, а тя се скрива в Тъмната империя и пази дъщеря му.
Поглеждайки ме, Еллохар се усмихна и развеселено се поинтересува:
-Ти не очакваше подобно нещо, а?
-Н-н-не – прошепнах потресена аз.
-По-лошо е другото – магистърът веднага загуби веселото си настроение и ме изгледа
втренчено, - госпожа Ниита решила, че дъщеря й няма да бъде чудовище и я възпитавала с
твърда ръка.
-На мен не ми се стори така – възразих аз.
-Знаеш ли, много е жестоко да казваш на този, който трябва да се храни не само с
обикновена храна: „Ако обичаш мама, не яж никого“. Любовта на децата е безусловна, Риате, особено в такава нежна възраст, а Ликаси много се старала да бъде примерно момиченце. И
то дотолкова, че в крайна сметка, госпожа Ниита би получила трупа на своята много
примерна и обичлива дъщеря.
Нямах какво да възразя на този аргумент.
-А след това – Еллохар отново се взря в отвора на прозореца, - лорд Микхар за десет
години война вече е успял да унищожи почти всички свои противници, тези, които са му
равни по сила, и аз съм уверен, няма да минат и две години и той ще възглави клана. А
наследник на клана ще бъде най-големият му наследник, ще отгатнеш ли кой?
-Ликаси – прошепнах аз.
-Именно. А сега един по-широк поглед върху ситуацията - как мислиш, какво би
направил един силен, озлобен и могъщ глава на клана на Поглъщащите живота с тези, които
са причинили вреда на майката на неговата наследница? За самата Ликаси сега дори на става
дума.
Аз мълчешком свих рамене.
-Та той ще изпие целия Ардам, Дея! – кресна магистърът. – За лорд от неговото равнище
ще е детска игра да премине всички гранични застави, а жаждата за мъст се удовлетворява в
най-буквалния смисъл. И той ще бъде в правото си! Те имат съвсем други закони, Дея.
Стъписано и ужасено впих поглед в магистъра, а Еллохар продължи:
-По-лесно, много по-лесно би било да уведомим императора, но работата е в това, Дея, че
нашият император би предпочел да използва Ликаси като заложница и като инструмент за
манипулиране на клана на Поглъщащите, а именно това, аз не мога да допусна. Така че, да,
значително по-разумно от моя страна би било просто да видя сметката на твоя дроу. В такъв
случай, бих скрил своето участие в тази история, бих обезопасил Ардам и не бих дал повод
на императора да се усъмни в моята преданост към трона.
Осъзнавайки, че случаят е свързан и с политиката и със странното участие на магистъра в
нея, аз все пак уточних:
-А на мен защо ми разказахте всичко това?
-Ами – връщайки се към креслото и намествайки се удобно в него, Еллохар нагло заяви: -
първо, ти ще си мълчиш, второ, ти си допълнителна гаранция, че и дроу ще си трае, и трето –
мен ме погледнаха с укор, - все още храня надежда, че най-накрая ти ще осъзнаеш, че когато
те моля да не се пъхаш в случая с артефактите на Тьер, моята молба е обоснована.
Някъде в пустинята се раздаде вледеняващ кръвта вой.
-О, догониха го – доволно съобщи Еллохар, - а аз вече си мислех, че ще им се изплъзне.
Аз се обърнах към прозореца, но не видях нищо. Даже белоснежните силуети на рварите
бяха скрити от вятъра и пясъка.
-А Юрао какво да прави? – тихо попитах аз, без да отмествам поглед от пустинния
пейзаж.
Тишина. Огънят в камината гореше беззвучно, дървата не пращяха и само зад стените се
чуваше воя на усилващия се вятър. Какво пък, магистърът абсолютно ясно и точно беше
изразил позицията си с думите „това не е мой проблем“. Действително не беше негов.
Нямаше значение, щяхме да търсим варианти, и със сигурност щяхме да ги намерим.
-Магистър Еллохар, - аз се обърнах към него, потръпнах под потъмнелия му изучаващ
поглед, - аз ви разбрах, време ми е да се връщам.
Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта безрадостно се усмихна и изведнъж
помоли:
-Кажи „Даррен“.
-Какво? – не разбрах аз.
Отблясъците от пламъците в камината играеха в косата му ни по лицето, променяйки го
до неузнаваемост.
-Наречи ме по име – прошепна магистърът. Моля те.
Аз почти цяла минута гледах лорда като вцепенена, а след това решително настоях:
-Магистър Еллохар, върнете ме в къщата на майстор Ойоко, ако обичате.
И така присвитите очи на магистъра, се превърнаха просто в процепи на лицето му, а от
този поглед по тялото ми плъзна лед.
-Моля ви – повторих аз.
Избухна син пламък.
-Благодаря – аз не успях да сдържа облекчената си въздишка, - всичко най-тъмно,
магистър.
Лорд Еллохар не отговори, но аз , откровено казано, не се разстроих по този повод.
Но когато пристъпих към сините езици, чух безразличното:
-Подмяна на реалността. Най-простият и безотказен начин. Седнете с твоя дроу, съчинете
друга история, в която няма да я има Ликаси, нито убийството на госпожа Ойоко. Съчинете я
с всички подробности, дори най-дребните. А след това, когато картинката бъде възможно
най-достоверна, нека твоят дроу да използва заклинанието „Каорит“. Той трябва да знае
какво е това и при желание, ще намери формулата… - пауза, а след това тихо: - Всичко най-
хубаво, Дея.
Пламъците се издигнаха нагоре и станаха по-ярки, а когато угаснаха, аз се намерих в
уютната гостна на майстор-стъкларя, почтения господин Ойоко.