Сама срещу руската мафия🔞

Част 2 - 6 глава

Започваме! Да видим до къде
ще го изкарам сега с тая
глава.

Само дано да не си окепазя
времето и труда, че като
се знам...

Ама опитваме!
Не губим надежда и време!

ЛЕОНАРДО

Лицето ми беше посиняло от ударите й. Крещеше, удряше, и блъскаше по мен без жал. Не можех да я разбера, но знаех, че има защо да ми е ядосана. Разбих живота й на парчета. Бавно, бавно я разкъсвах със всеки свой удар от онези дни и нощи, в които чувах тихото й плачене. Виждах намокрената от сълзи възглавница и отново я удрях. Сякаш от яд!

Куршум профуча над главите ни и инстинктивно я дръпнах към себе си. След първия последва втори. Крясъци от близко и далеч се чуваха. Обърнах се към страната от която идваха изстрелите и открих две бронирани коли, пред които имаше не повече от десет човека с оръжия в ръка. Извих ръка зад гърба си и изкарах пистолета, който почти винаги носех в себе си.

Залитнах назад и запазих баланс, слава Богу. Едната ми ръка беше на гърба й и силно я притисках към себе си, а в същото време я дърпах назад и вървях колкото се може по-бързо. Прикрихме се зад скала, а след това усетих нещо в близост до мен и извърнах глава наляво.

-Братле, тебе още ли не са те гръмнали?

-Да ме гръмнат ли искаш!?

-Да!

-Защо?

-За да се разкараш от жена ми.

-Твоята жена, а? Като я открих изглеждаше така все едно иска да скочи от скала.

Проклетникът беше прав. Дори и да не съм го чул от устата й съм сигурен, че го иска.

Бавно и несигурно надникнах малко за да видя какво става. Грешка! Юстинияна изкрещя щом куршума премина през плътта на ръката й. Беше се настанила удобно върху корема ми с упряна в гърдите ми дясна ръка.

-Тихо, тихо.

Не бях осъзнал кога е дошла Елена. Издърпа я към себе си и заедно с "познатия" започнаха да й говорят, явно за да я успокоят. Погледнах към ръцете си и после към пясъка около мен. Напипах пистолета и го поех в ръка. Ръка, която сега трепереше неконтролируемо, за разлика от много други пъти.

-Мамо, не мога.
-Можеш, миличък. Прицели се и ще олучиш мишената.
-Няма да се справя.
-Ще се справиш.
-Татко не вярва.
-Но мама вярва.

Петнадесет години. Петнадесет години, откакто за пръв път олучих осми кръг. Толкова близо до целта, тогава. Бях едва тринадесет годишно хлапе.

-Не може ли ти да стреляш?
-Не може, мамин.

Затворих очи и се усмихнах. Хвърлих пистолета настрани и зарових ръце в пясъка в опит да доловя вибрации под пясъка. Прехапах долната си устна щом усетих вибрация твърде близо и отворих очи. Извърнах глава на страни и видях момче, дете. В едната си ръка държеше черната маска, а в другата пистолет. Изпъна я към мен и се усминнах. Знаех, че няма да стреля.

И в тази момент, тялото му падна на земята с кръв на гърдите и огнестрелна рана. Обърнах се в посока на изстрела и открих някой. Тео! Стоеше с автомат в ръка на върха на скала и стреляше. Секунда по-късно на хоризонта до него застана Лукас! Животни скапани! Зад тях, зад скалите се издигна шибаната бръмчаща машина, която мразех - хеликоптер. Автомат тупна до мен и го поех...