• Аз се казвам Емили Дюкан. И виждам всичко. :) На 15 съм, от Коста Рика. Това е място далеч от цивилизацията,но това не пречи на хората да се развиват. Коста рика е съставена от повече гора ,но ние хората сме изолирани от нея и от всичките красиви места. Всеки ден е еднакъв. Лесно мога да кажа, че ми е омръзнало от едно и също. Ставам и гледам как хората вървят замислени, без усмивки на лицата. Как със скрита болка продължават напред по улиците. Как тихо и зловещо клоните на дърветата се полюшват.Как птиците летят,но не така по онзи прекрасен начин, а толкова тъжно и глухо. Как дъжда си вали,вали,ситно и как светкавиците пронизват небето вечер,така както вашите студени сърца са пронизани,а в главите ви няма следа от дъга.Как вълните бурно се разбиват в скалите и как незабележимо времето си тече. Виждам тази природна картина толкова бледа,толкова ,изнемощяла и така боли. Виждам как любовта изчезва и се превръща в болка и се питам - "Защо въобще съществуваме ? " . "И какво мога да направя, за да се промени всичката тази безпоредица ?" - няма отговор, така както на този и на безброй други въпроси..и никога няма да има.. Това еднообразие е познато на всички нас. Както казвам - " Някой хора умират още на 25 ,но ги погребват на 75 . "
VOUS LISEZ
~ Плоско огледало.
Aléatoire~ Разказ за едно момиче на 16 ,което има идеален живот,но нещо го променя. Може би факта,че вижда нещата,които са незабележими. Тя има връзка с океана и морските му обитатели,но не рибите а съвсем различни неща. ~
