~ Плоско огледало.

~ Нож ...

~ На другия ден събудена от слънчевите лъчи,които влизаха през малкия ми прозорец аз станах и излязох на терасата. Гледах красивия изгрев и океана как тихо се събужда от тъжния си сън. Имах желание да отида до "онази" къщичка в гората. След почти час мислене за това аз реших да вляза в стаята си.

Отидох до банята и започнах да се гледам в огледалото, пуснах водата и взех една шепа вода и си изплакнах лицето. Казах си "днес ще е идеален ден" ,може би защото имах рожден ден и ставах на 16, но това нямаше никакво значение. Облякох си черните дрехи и щях да закусвам. Слизах по стълбите с желанието никой да не ме чуе и тогава леля ме посрещтна с торта в ръце и с думите:

- Честит рожден ден слънчице ❤ !

- Чао - казах и аз и излязох от къщата.Мразех да ме наричат така. Мразех този шибан град с тези шибани хора.Отново разярена исках да ударя някой или да избягам. Толкова ядосана,че не забелязах как бутам едно момче. То ме погледна и с усмивка ми каза:

- Бъди по-внимателна.

Аз го изгледах с още по-голяма ярост и тръгнах към гората. Вървях бързо и ядосано. Всичко в мен кипеше бях готова на всичко. Стигнах до гората и застанах до едно дърво. Хвърлих раницата си на земята. Клекнала се подпрях до дървото и се хванах за главата плачейки. Беше доста студено,но това ме успокояваше. Станах и продължих. Вървях и бодлите на храстите драскаха ръцете ми. Гледах всичко около мен и ми беше познато. Когато стигнах до къщата ръцете ми кървяха,но това нямаше значение. Нищо нямаше значение вече. Та аз бях жив дух. Влязох вътре. Само при вида на къщата замръзвах. Прашно,самотно и неузнаваемо. Незнайно аз знаех,че тук има къща, сънувах го... Ставаше тъмно.. И трябваше да тръгна от това великолепно място. Зад мен имаше шум и усетих една ръка на рамото си. Ръката беше ледена. Обърнах се и видях момчето от днес как в другата си ръка държеше раницата ми. Подаде ми я с думите:

- Бъди по-внимателна.

Това ме шашна. Той си тръгна. След три минути се усетих и почнах да го търся из гората,за да му благодаря ,но там нямаше никой. Вървейки към нас се оглеждах за това момче. Но... нищо.. Стигнах до нас и избърсах сълзите си. Седнах на масата, за да ям. Тогава леля почна да ми вика. Все пак беше 3:30 .. нов скандал, нови викове и пак болка. Станах и ,и казах:

- Остави ме..

Качих се в стаята ми. След това разбутах едната възглавница и взех един нож. Докато държах ножа в ръка и сълзите се стичаха , мислех за мама и как ако беше тук можеше всичко да е по-различно. Тогава просто забих ножа в ръката си и кръвта обля белите ми завивки.. Чух само :

- НЕЕ!!!

....