~Последният по рода си~

~3'~

К.Т.

Брез ноща се измъкнах от стаята си, слязах по стълбите надоло излизайки от къщата.

Одвън подухваше топал вятар които ме накара да се отпусна на земята.

Наблюдавах звездите протягайки дясната си рака към звездите.

...
С брат ми легнали наблюдавахме
звездното небе, згушен в него.

Родителите ни спяха а ние тихо се измъкнахме без да дигаме шум за да се насладим на гледката.

- Нека влизаме започна да захладнява. - каза ми тои опитвали да се изправи.

Вкопчих се в него непозволяваки му да помръдне, не ми се прибираше още а и няма да мога да заспа лесно.

- Тае. - прошепна ми достачно за да го чуя.

Знаех че хубавото не продалжава дълго при нас, винаги има край.

Изправих се, иступваки се от земята подавайки му раката си.

Телата ни се залепиха едно до друго, поглед срещи поглед непомръдваки.

Голямата му рака ме притискаше към себе си, с другата му рака погали лицето ми минавайки с един от пръстите си по усните ми.

Целуна челото ми, нослето ми и бузата ми притискайки ме към себе си.

Оделихме се от прегръдката поглеждаки отново поглед в поглед сякаш времето спря но отново продължи щом сплетахме пръстите си.

- Да се прибираме...
...

Тези нощти ми липсват, топлите прегръдки и чувството за близост...