Fallin'| Corbyn Besson

18

Corbyn's POV

Определено откриването на футболния сезон, беше сред най-вълнуващите събития в нашето училище. Винаги беше изпълнено с много неща - мини концерт в началото и края, множество снимки, а паркинга беше изпълнен с много павилиончета с различни храни. Започваше малко преди залез, което придаваше една особена обстановка на цялото място. Публиката винаги беше голяма и местата дори ме стигаха, за това беше обичайно да видиш десетки хора, който стояха прави. Гимназията ни беше ненадмината в организацията на такива събития. Всичко това придобиваше двойни размери, ако училището ни беше домакин - точно като тази година. А това беше традиция в града ни в последните близо десет години.

В момента бях заедно с групата. Чакахме извън игрището. Всеки момент щеше да дойде нашия ред. Сега директора изнасяше приведствената си реч, след което щяха да ни извика и първата част от концерта щеше да започне.

Въпреки да бях обграден от приятелите си, стоях сам. Джак, Зак и Даниел дори не ме поглеждаха. Не знам, дали беше поради това, което казах на Зак, или защото се срамуваха, че бях арестуван. И в двата случая болеше да видя, че ме отблъскват, че не отразяват присъствието ми. Но си го заслужавам. Нямаше да лъжа, липсваха ми. Но не бях добър за тях. Те сами го доказаха. Не исках да си го призная на глас. Да се върна при тях, означаваше да се върна към стария си живот. А това не си заслужаваше. Предпочитах живота си както е сега. Беше по-лесно да си простя. Имах всичко което съм искал някога, макар и да съм зависим от Конър. Но след като е в затвора, мисля, че ще се измъкна.

-Хей, добре ли си? - Джона дойде до мен.
- Да, добре съм. Защо? - попитах го и прибрах телефона си.
- Виждам как ни гледаше. Защо не дойдеш при нас?
- Не искам. Те- също. Не ме искат покрай тях, нали? Всичко, което ми каза онази вечер е вярно. Не ви заслужавам. Може би наистина трябва да си тръгна от този град. - усмихнах се тъжно, а това беше последвано от сух смях- без никаква емоция. След ареста ми, сякаш нещо ме накара да се замисля. И това ме беше изнервило много.

Лиз извика името ни, и всички тръгнахме към сцената.  Докато вървях към сцената, почувствах огромна доза напрежение. Ами ако ни изложех? Ако сбъркам нещо? Бях достатъчно разочарование.

Качих се на сцената и взех китарата си, заставайки по средата. Зак беше от мое ляво, а Джак - от дясно. Даниел и Джона бяха зад нас. Потърсих с поглед из пълните трибуни. Не знаех кой търся, просто ми трябваше някой, който да ми вдъхне малко кураж. Джона ни представяше, за това имах време да събера мислите си. Първият човек, който видях беше Кайли. Тя не изглеждаше заинтересована от нас и гледаше в телефона си. Когато ѝ казах за ареста ми, тя беше притеснена повече от факта, че нямаше да играя, от колкото от самия арест. Нямах търпение да се отърва от нея. Сега, след като брат ѝ беше далеч от нас, щях да го направя час по-скоро. После видях Ашли. Макар все още да ми беше обидена, тя ме дари с лека окоражаваща усмивка. От вечерта, когато излезе с Лукас, не сме говорили. Избягваше ме постоянно.