30 дневно предизвикателство

Ден 14: На случаен принцип намерете някой в годишника Ви...

и създайте история свързана с живота му днес.
/редовете в заглавието не стигат, затова преместих останалата част тук/

"30%"

Това е историята на едно невзрачно момче, с което всички в училище вечно се шегуваха и ступваха от бой понякога. Момче, което вечно се местеше от компания на компания и така и не се задържа в някоя конкретна. Хлапе, което един ден просто изчезна.

Ще ми се да кажа, че помнех името му, но не. Той бе толкова невзрачен, свит и опърпан, че всички се обръщаха към него по прякор - Исаев. Честно казано, не знам дали в училищната ни история изобщо съществуваше такъв човек или просто бяха използвали нечия случайно чута фамилия, но в две неща бях сигурна: първо - това не беше истинското му име и второ - така го наричаха със сигурност. 

Исаев не беше нещо особено наистина - ниско, слабо, изпито момче с вълниста кестенява коса и вечно изцъклени очи, в които сякаш липсваше всякаква наченка на борбен дух или поне малко инстинкт за оцеляване. Той винаги бе част от някоя от момчешките компании в класа, но не толкова като член, колкото като някого, с когото да се шегуват, тормозят и ступват понякога. Беше толкова невпечатлителен и така добре се сливаше с пейзажа, че човек забравяше, че изобщо е там. Затова и мина седмица преди някой да забележи, че липсва. Аз обаче знаех. Беше ми партньор по "Химия" и то много калпав, дължа да отбележа, и когато изчезна останах без него, което същевременно не подобри драстично оценките ми по предмета. 

Денят, в който го видях за последно бе петъка преди рождения ми ден. При други обстоятелства щях да забравя, но все пак говорим за собствения ми рожден ден - в такъв ден всичко ти се набива на очи, нищо че реалната случка бе ден преди него. Имахме "Химия" последен час и естествено упражнение, в което и двамата се проваляхме геройски. 

- Субстанцията стана ли синя? - попитах аз обнадеждено. 
- Не. - безразлично отвърна Исаев, мятайки кос поглед към епруветката по между ни.
- По дяволите... - изругах тихо. - Как изобщо другите успяват? - метнах невярващ поглед към колбите на останалите ми съученици мистериозно пълни със синята течност, която аз и партньора ми така и не можехме да докараме. 
- Споко. - обади се някак между другото Исаев. Беше нетипично за него да поддържа разговор за по-дълго от минута. - Така или иначе това никъде няма да ти потрябва в живота, освен може би в перилната индустрия... знам ли. - сви рамене той. Още едно доказателство колко зле бяхме двамата по "Химия" - нямахме представа нито защо ни е тая синя течност, нито къде ще я използваме след това. - Честно казано 70% от наученото в училище няма ти свърши никаква работа в живота, така че не си давай много зор. Зорът е след това. - обясни вяло.
- Леле! - не можех да повярвам. - Ти всъщност си бил способен на повече от две изречения. - усмихнах му се аз. Бе ясно, че не го казвам с лошо. Така де, учех с него от 5-ти клас насам и това бе най-дългото нещо, което някога ми е казвал, да не споменавам най-смисленото. Бях слабо казано изненадана. 
- Всъщност съм способен на доста повече, просто хората не ме оставят да им покажа. - отвърна на усмивката ми със същата той. 
- Като например? 
- Ами... - той се изправи, облягайки се в стола, при което разпери изведнъж ръце. Действието бе рязко и не премерено, което доведе до събарянето на все така отчетливо НЕсинята, но осезаемо гореща течност от колбата по между ни. За мое съжаление ръката ми пое удара и цялата гореща смес попадна върху нея. Помня, че нададох нечовешки звук от болка. Сетне учителката се стресна, скара се на Исаев, а мен ме отведоха при медицинската сестра. Изгарянето не бе сериозно, но и до ден днешен имам белег от него на лявата ми ръка. В резултат, на което прекарах рождения ми ден с увита с бинт ръка и трябваше да обяснявам на всички как се е стигнало до появата му.