Под повърхността

Пролог

– Жълтооо, червено... Давай!

След командата на Арчи всички се спуснахме към спрелите на светофара коли, а от старите ни кофи и парцали се разлетяха пръски вода. Така или иначе не спряхме, докато стръвните ни пръсти се вкопчваха в овехтелите пособия като в спасителни въжета.

Тичащите десетина деца навярно бяхме плашеща гледка, защото макар и част от системата за социални грижи, ние по-скоро наподобявахме номадска група. Хубаво бе да принадлежиш към група – там всеки знае правилата и положението си. И може да имахме подслон, но с времето се научихме, че покривът над главата и следващата дажба храна не са най-важни. Не бяхме придирчиви. Но вероятността да спечелим по някоя лира? Е, тя вече ни превръщаше не в деца, а в хуни.

Аз бях 13-годишно момиче, пребиваващо в дом за сираци, и отдавна се научих на работа, примирения и доста компромиси със себе си. Предвид колко неясно бе бъдещето ми, нямах дългосрочни цели и перспективи. Ето защо сега отново вършех това, което детето в мен не приемаше за достойно. Колкото и малко гордост да ми бе останала. Ала мисълта за онези няколко монети, които до края на деня щях да притежавам, ме стимулираше да продължа. Липсата на алтернатива лесно те хвърля в живот в стил оцеляване.

Докато другарите ми бяха склонни да предложат услугите си едва ли не насила, аз винаги се засрамвах точно преди да посегна към стъклото. Това неизменно ми отнемаше от безценните секунди, които светофарът ни предоставяше. Все пак с вече горящо лице приближих най-близката кола и след като посочих към предния прозорец, повдигнах рамене за позволение. Макар и неохотно, жената зад волана ми даде съгласието си с кимване на глава и бързо извадих гъбата.

Всяко забавяне бе равносилно на поредното загубено пени, затова яростно затърках стъклото, като периодично поглеждах към червения светофар. Разполагах с още малко време, така че опитах да изчистя поне грубата мръсотия, а с нокти зачоплих няколкото засъхнали курешки. Накрая извадих парцала, забърсах остатъците от мръсната вода и пристъпвайки от крак на крак, застанах до прозореца на шофьора. Не можех да погледна жената в очите и това веднага си пролича. Отново се отвратих от малодушието си. Аз все пак работех! Не избирах лесния път като много мои връстници. Както казваше госпожица Франклин – безпризорните деца са деца в риск от злоупотреби заради пълната си липса на ценностна ориентация. Или нещо такова... Но аз знаех коя съм, коя искам да бъда, зачитах правилата и общоприетите норми. Вярвах, че все някога ще бъда пълноценен член на обществото, макар сега да вървях по пътя на срама. Все някога щях да се измъкна. Затова и когато долових движението на ръката през отворения прозорец, подадох дланта си. Бях заслужила възнаграждението си. Щом монетата от една лира падна с глух звук, изненадано потърсих лицето на жената. За дете като мен това си беше цяло състояние. А от последвалата усмивка, пробягала по устните ѝ, всичко в мен се преобърна.