Под повърхността

Глава 10

Джесика

Измина още седмица в старата мъгла на неизвестното, а аз все така бях принудена, готова или не, да обърна внимание на аспектите от забравения живот.

Първа в списъка беше срещата ми с Алиса някоя си, която, според думите на Лейла била моята лична счетоводителка и една от малкото ми приятелки. Това бе единственият ми ангажимент, за който нямах търпение.

Amicus optima vitae possessiо.

Приятелят е най-голямото съкровище на света.

Нали? Или поне моето жадно за помощ съзнание ми нашепваше това. А възможността да получа информация от човек, който не е член на семейство Дейвис, беше единствената светлина в тунела.

Затова наистина се вълнувах, когато Лейла ме остави пред офиса на Алиса. За по-късно бях добре инструктирана как да стигна и до сградата, където се предполагаше, че съм работила. Там щях да се видя с някогашния си шеф и най-сетне да науча що за служител съм била. Идеята малко ме притесняваше, но не можех да си представя, че ще се сблъскам с нещо по-гадно от това, което вършех като дете.

Намерих вратата с гравираната табелка и смирено почуках. След миг ми отвори поредната непозната жена, а аз леко се стегнах. С един поглед можех да определя, че пред себе си имам по-скоро недоброжелател, отколкото приятел. Особено заради студа, който лъхаше от нея. Не трябваше да съдя прибързано, така че почти любезно се усмихнах.

– Алиса?

– Я, какво е довлякла котката! Най-сетне реши да дойдеш и при мен, а? Влизай!

Добре, преценката ми само допълнително се потвърди, след като тази висока колкото мен особа ме измери от глава по пети, без да крие неестествено оголените си зъби. Черната ѝ коса бе пристегната в кок, който дори не помръдна от движението на главата ѝ, сякаш е направен от метал. Все пак приех поканата и престъпих прага.

– Здравей.

– Здравей?

Насочила към мен отровните си зеленикави очи, Алиса за няколко секунди остана втренчена в лицето ми. Обръщението ми беше съвсем естествено и приемливо, а незнайно защо я изненада неимоверно. Дали нямаше някакъв етикет, който пропусках?

– Сядай.

Не се чувствах комфортно да изпълнявам резките ѝ команди, но поне се беше съвзела от загадъчния си шок, така че смирено се подчиних. Докато триех влажни длани в дънките, зачаках следващите ѝ думи, ала такива не последваха веднага, карайки ме да се потя под зоркия ѝ поглед и неволно да приглаждам косата върху новопридобития си белег. Това се беше превърнало в нещо като тик, всеки път щом доловях нечии очи върху себе си. Сякаш точно този външен дефект можеше да ме превърне в лесна плячка, а аз отдавна се бях научила да не оголвам уязвимите си места. Накрая счетоводителката ми се смили.