Под повърхността

Глава 3

Джесика

Влажен въздух, мирис на океан. Тънки дрехи, загорели тела. Топло слънце и непрестанен бриз. Раят на земята. Хонолулу.

Алоха!

След 27 часа път бях на летището в Оаху – Хавай. Тръгнах в петък вечер от Лондон, прелетях над цяла Европа и Азия и така, докато стигна Токио. Там висях на летището половин ден и сега най-сетне бях на острова.

Според часа на телефона ми беше събота сутрин, но моят биологичен часовник, сверен по английското време, знаеше, че е събота вечер. Спешно се нуждаех от сън, защото макар да пътувах винаги в първа класа, никога не можех да поспя пълноценно в самолета. Веднага щом взех багажа си, се насочих към гишето за колата под наем, а оттам директно подкарах към дестинацията си.

Тя се намираше в противоположния край на остров с размерите на Лондон, така че след 40 мили и още два загубени часа вече бях пред нея. За престоя си умишлено бях избрала хотел в северната част, където я нямаше навалицата покрай столицата и плажа Уайкики. Тях бях виждала, а и едно от малкото ми хобита бе сърфирането, така че този път отивах там, където вълните са най-силни. Не ме смущаваше, че сега, в края на зимния сезон, бяха почти убийствени.

Идвах в Хавай за втори път, а след предишния просто се влюбих в остров Оаху. Това, че Лондон се намираше от другия край на земното кълбо, беше още по-голямо предимство. Заради него можех да преглътна изтощителните полети, липсата на сън и сериозната влага, към която английското ми тяло не беше въобще привикнало.

Последните мили преминах с непрестанна гледка към величествения Тихи океан и това ме караше през цялото време да се усмихвам. Опитвах да поема в съзнанието си всяка секунда от краткото си бягство. Трябваше да съм благодарна, че дори и за седмица ще съм на място, където мога да бъда себе си. Без вечната маска на лицето. Без да се представям за някой друг. Без онези циничност и студенина, които излъчвах през всяка пора на кожата си. Тук не бях Джесика – издигналият се сирак. Не бях и адското изчадие, избягвано от всички. Бях поредният турист, който щеше да бъде приветстван в хотела като всеки друг. А хвърляйки се в океана, щях да съм и най-обикновен човек, който оценява силата на природата и черпи от нея, преди да се върне към сивото си ежедневие.

Още на рецепцията колата ми беше взета от пиколото, а друг пое багажа ми. Момиче в красива флорална рокля постави традиционен лей* от полинезийски цветя около врата ми, докато хората, с които се разминавах, учтиво ми се усмихваха. На място като това нямаше тревога, умора или негативни мисли. Всеки гост беше посветил времето си, за да се отдаде на едно пълноценно преживяване.