Под повърхността

Глава 9

Джесика

– Подпишете и тук. – Направих го или поне надрасках нещо. – Добре, в такъв случай готови сме. Свободна сте да се приберете у дома.

Втренчих хлътналите си очи в поредната прекалено усмихната служителка, ала не казах и дума. Просто се обърнах към хората, които ме придружаваха – тези, които се наричаха мое семейство, и напуснах болницата.

Но какво се беше случило дотук? Какво се случи след онази секунда, когато животът ми се преобърна из основи? Когато за ден пораснах с тринайсет години? Когато ненадейно загубих половината си съзнателен живот?

Ами не беше красива гледка. Всъщност беше потресаващо.

Щом отворих повторно очи, след като очевидно ме бяха упоили, единствената ми мисъл бе, че трябва да бягам. Далеч от мястото, на което ме лъжеха, мамеха и, в моите изопачени представи, малтретираха – с тежките успокоителни, от които се чувствах като парцал. Това, че бях оставена сама, ми се видя като невероятен шанс, и бързо скочих от леглото, убедена, че все някак ще изляза.

Не бях предвидила обаче колко омекнали ще са краката ми след престоя на легло. Още на първата крачка бях по лице и лазейки като буболечка, се помъчих да се изправя и да изтръгна стърчащите отвсякъде маркучи. Но с действията си явно бях активирала аларма, защото преди дори да съм подвила колене, в стаята ми нахлуха няколко души. Колкото и внимателни да бяха и колкото и да ме увещаваха, че нямам причина да бягам, отново ме качиха на леглото. И отново запушиха устата ми, спирайки крясъците ми с поредното успокоително. Това бе ад! Същински ад за ужасеното ми съзнание!

Третия път, когато се събудих, в стаята ми вече чакаше нова непозната жена. Сякаш беше през нощта, но малко по-късно установих, че всъщност е едва девет вечерта на деня, в който рязко съм остаряла. Според датата във вестника този ден бе далеч в бъдещето ми. И всичко започна.

Поредната лекарка се оказа психиатър – доктор Тейлър. Въоръжена с цял арсенал доказателства, тя търпеливо беше чакала в стаята събуждането ми, за да ме вкара в реалността. В света, който щеше да ми се наложи да обитавам. Едва тогава разбрах, едва тогава повярвах. Колкото и да не исках.

След демонстрацията с вестника доктор Тейлър последователно започна да ми представя доказателствата си, които включваха основно мои вещи. Мои собствени! От един непознат живот.