Maybe You and I......or nah

Какво беше това?"

                               Глава 3

За сега обядът минаваше без проблеми. Само една- две чинии бяха счупени от деца, но това си е ежедневие. Вече бяхме на края и хората започваха да си тръгват. Разбира се шумната маса, която беше заета от момчетата, все още беше пълна. Не, че не спирах да ги гледам. Едно от тях стана и тръгна към мен, направих се, че гледам на долу.
- Здравей! Аз съм Хайс. - усмихна ми се. Имаше уникално, красиви, сини очи. Усмихнах му се. След това се запъти към масата си. Усмивката не слижаше от лицето му. "Сериозно ли, това ли беше?" - казах
- Добре де момчета, това не ви ли стига. - извика им. Явно му бяха каза ли ещо.
- А, не това няма да го направя. - каза им още веднъж.
Страното беше, че през цялото време те снимаха.
- Хайс, какви ли неща не си правил, сега трябва да направиш и това. - извика още едно момче, което супер много приличаше на него, но беше по- голям.
- Оххх. Ужасни сте. - каза и пак се запъти към мен.
Все още се усмихваше. Това момче изобщо сваля ли усмивката от лицето си?
- За какво се сети? - попитах го.
- Може ли да дойдеш за малко. - попита ме.
Съгласих се. Минах от другата страна и застанах точно срещу него. Погледнах го въпросително.  Погледнах към масата на момчетата. Някой снимаше с телефон.
- За Vine. - извика.
В следващия момент не разбрах какво стана, но докато се усетя устните му  бяха върху моите. Ударих го. Какво не беше наред с това момче. Чух смеха на другите. Стана ми гадно и моментално излезнах от помещението. Асансьора беше на последния етаж, нямах желание да го чакам затова тръгнах по стълбите. Плаках, а дори и аз не знаех защо. Исках за малко просто да се махна. Най - накрая стигнах до последния етаж. Качих се по една скрита стълба и се озовах на покрива. Ето това място ми беше любимо. Обичах да стоя тук, още от малка. Никой не знаеше за това място, дори и майка ми. Идвах тук постоянно. Когато бях тъжна, весела или трябваше да размишлявам за нещо. Погледнах към небето. Беше синьо, имаше само едно малко облаче. Питах се колко ли е самотно там горе. Нещо като мен. Седнах посредата на цимента и мислех за това. Какво толкова беше станало, че да избягам. Дори и аз не знаех. Преди не ми пукаше особено, но сега, сега беше по - различно. Стоях там горе около час и реших да си отида в стаята.
* пред стаята ми*
- Мамка му. - изругах. Бях си забравила картата долу. Изпуфтях и тръгнах към асансьора. Малко се притеснявах да не ги видя отново, но все пак беше минал цял час, кой нормален човек ще стои на масата 3 часа. Влезнах в помещението и познайте кой беше там. "Ама разбира се, те да не са нормални хора" Все още бяха на онази маса и си говореха. Погледнах към момчето, което ме беше целунало. Просвих очи. Влезнах в кухнята.
- Мадисън, здравей, къде се изгуби? Плакала ли си? - попита ме Фил.
- Не, добре съм.
- Сигурна ли си.
- Да, чао. - помахах му. Успях едва да му се усмихна и излезнах. Блъснах се в някого и залитнах към земята. Няколко секунди преди да падна някой ме хвана. Ох, ето го и същото момче. Хайс мисля, че беше.
- Хей, извинявай, тъкмо идвах да ти се извиня и....
- Да, да разбрах. - казах, станах и излезнах. Качих се възможно най бързо в асансьораи се качих горе. Отключих и се проснах на леглото. Какво ми ставаше?  Погледнах към часовника. Точно 3. След 2 часа трябваше да ходя да помагам за вечерята. Дали изобщо да се появявам там. Ами ако той пак е там. Какво ще стане. Пак ли ще избягам. Не, трябваше да се разбера един път завинаги с него. Отворих шкафа, взех една чиста хавлия, махнах дрехите си, увих се в нея и влезнах под душа. Ето тук вече можех да размишлявам като хората.