Безумността в моята душа

24. Бягството

- Джаксън? - попита Джейс, като внимателно пристъпваше към другото момче. Джаксън седеше на еркерения прозорец. Джаксън беше свил краката си към гръдите си и ги беше обгърнал с ръце, подпирайки главата си на колене си. Гледаше през прозореца. Навън позната полянка и гора бяха заливани от пороен дъжд. Сълзи се стичаха по бузите на Джаксън, но той не правеше усилие да ги изтрие.

- Знаеше ли? - попита Джакс. Джейс реши, че няма смисъл да крие.

- Да. - Джаксън се обърна към него, само за секунда, преди да се обърне отново към прозореца. - Аз бях създаден, за да те предпаза от това. Знанието, че чичо ти...

- Знаех, че е копеле. Знаех, че е способен да убие мен, но това... - при тези думи Джаксън се обърна към него. - Да убие родителите ми? Никога ме съм си представял, че е способен на подобно зло.

- Съжалявам... - опита се да каже Джейс.

- За какво? - прекъсна го Джаксън. - Ти нищо не си направил. Просто си се опитвал да ме защитиш.

- Но не ти казах. - каза виновно Джейс.

- Не е така. - каза успокойтелно Джакс. - Но аз ще го накарам да си плати за това, което е сторил. Няма да се измъкне, аз... - но Джакс така и не довърши изречението. Джейс се сви от болка, като падна на пода. Джейс изведнъж изчезна. Джаксън веднага се изправи, опитвайки да излезне от вътрешния свят.
Джейс беше извън контрол. Мяташе се напосоки, а веригите, които го държаха, заплашваха да се изтръгна от стената всяка секунда. Макар че изглеждаше, че не бяха много здрави китките му бързо се нараниха и от тях започна да тече кръв.
Двама мъже влетяха, за да, както предположи Джакс, го спрат преди да изтръгне веригите или да се нарани повече. Беше обаче лоша идея. Веригите се изтръгнаха и Джейс нападна първия мъж. От зненадата и силата на удара, главата на мъжа се удари в стената. Другия мъж удари Джейс в гръб и той падна. Джейс го ритна в стомаха и се изправи. Продължаваше да се убитва да го убие, докато се чу глас в главата си.

Джейс!, с този крясък Джейс беше запратен обратно във вътрешния свят. Джакс отново контролираше тялото си. Усети, че в джоба му беше телефона му. Първото, което направи Джаксън бе да си провери датата и батерията си. Днес беше финалния мач! Екрана беше счупен и устройството нямаше батерия, затова просто написа съобщение на Скот: "Реймънд работи със Синкорито. Те ме отвлякоха. Ще се върна за мача.".

Джакс? Какво стана?, каза Джейс, бавно и замаяно. Какво се случи?, Джейс бавно, много бавно, започна да осъзнава какво се беше случило. Тези хора...?

Вината не е твоя., започна Джакс.

Разбира се, че е моя.

Не, не е!, рязко каза Джакс. Вината е на онова копеле Реймънд и той ще си плати!

Джаксън взе ключовете от един от мъжете, освободи се, взе и пистолета му и излезе навън. Беше в коридор.

Беше доста запустяло, изглеждаше изоставено. Чу гласове. Приближаваха хора. Подвоуми се за секунда, изчислявайки шансовете си и хукна. Беше най-бързия в цялото училище и се молеше да не са толкова бързи. Естествено, хукна в обратна посока на гласовете, които скоро се развикаха. Момчето се затича дори по-бързо и скоро гласовете почнаха да заглъхват. Джакс взе рязък завой и влезна в една, слава богу, празна стая. Ослуша се беше тихо. Отиде до прозореца, за някаква следа, от къде да излезне.
Не очакваше това, което видя. Червена скъпа спортна кола тъкмо паркираше, а от нея излезе, не кой да е, а Реймънд. Джаксън би казал, че късмета е напълно на негова страна. Имаше ключ от колата му. Основен виновник, разбира се, беше Скот. Няколко пъти му бяха свивали колата, но не беше свършвало добре за тях. Скот беше по-добър шофьор от него. Това донякъде оправдаваше, че Джаксън все още нямаше шофьорска книжка. Това обаче слабо го интересуваше в момента.

Реймънд стоеше и говореше в продължение на десетина минути. В това време Джаксън видя къде е вратата и издебна подходящия момент, за да излезе, скривайки сред дърветата близо до колата. Чичо му въздъхна, потупа колата и каза:

- Добре, щом сте сигурни, че никой няма да я открадне, да влизаме.

Джакс очакваше точно този момент. Реймън последва мъжете вътре и изчака известно време, преди да се качи в колата. Джаксън беше на 16 следователно на теория знаеше как се кара кола. Но на практика му му трябваше... практика. Реймънд не му даваше да кара скъпата червена скъпа спортна скъпа кола. Беше някак разбираемо, тъй като вече трети път удряше нещо. След известно време каране на посоки излезна на място, което му беше познато, но беше далече от училището, където бешр сътезанието. Увеличи рязко скоростта и когато пристигна едвам успя да спре. Тъкмо излизаше от колата, когато се сети нещо. Погледа му заговорнически се обърна към реката точно срещу училището.
Когато беше готов броени минути по-късно се насочи към салона. Отвори вратата с ритник и изкрещя с пълен глас:

- ТУК СЪМ!!!