Виж ме

Глава 2

Едва бях останала насаме, и се обърнах към огледалото, което покриваше южната стена. Чарли Чаплин с право е казвал, че огледалата са най-добрите ни приятели, щом никога не се смеят, когато плачем. Сега обаче, още преди да погледна, знаех какво ще открия и че то дори няма да се доближава до сълзите.

В очите ми плуваше неподправен гняв, който успяваше да превърне и без това тъмните ми ириси в черни бездни. Зачервените ми страни изместваха иначе приятния ми матов тен, а потта, която бе избила по кожата, ми придаваше болнав вид. Устата ми, въпреки леко нацупената си форма заради по-пълната ми горна устна, обичайно се усмихваше, но сега беше стисната толкова плътно, че бръчките около нея грозно се очертаваха. Високото ми чело бе загубило гладкостта си, докато старателно оформените ми вежди се сключваха в яростна гримаса. Щом обаче забелязах и уродливото потрепване на тялото си, за което винаги претендирах, че е дарено с вродена грация, отново изкрещях.

Откакто си партнирах с Алексий, можех да преброя на пръсти случаите, когато съм си тръгвала от тренировка в нормално състояние. Всеки друг път съм била като сега – бясна, обидена, пренебрегната и втренчена в себе си, докато си задавам едни и същи въпроси.

Защо го правя? Защо си причинявам подобно мъчение? Струват ли си всички усилия, които хвърлих през годините? Дали не е време да се откажа?

Танците бяха моят живот, но не усетих кога започнаха да ограбват всичко останало по пътя си. Свободата ми, волята ми, щастието ми и най-вече доверието ми към човечеството. Не харесвах тази Исабела, която спря да изпитва наслада от призванието си. Тя неколкократно се изгуби. Загуби дори вярата си в любовта! И всичко започна в онзи ден преди 7 години.

След отхвърлянето на Стефан бях излязла на сцената, готова да отдам най-доброто за нашата състезателна двойка. Струва ми се обаче, че тогава изоставих себе си. Танцувах като вцепенена, изпълнявах движенията си механично, а всичко плаваше в мъгла. Думите на журито, аплодисментите на публиката, представянето на другите участници... не пробиваха в съзнанието ми. Останах глуха, сляпа и няма. Спечелихме второ място, получихме обичайните похвали, но ужасното беше, че за света нищо не се бе променило. Как така околните не съзряха, че съм счупена? Защо никой не забеляза липсата на усмивката ми? Аз бях известна с нея. В миналото нямаше треньор или съдия, който да не отчете присъствието ми на сцената. Наричаха ме Смайли*, защото след всеки пирует се обръщах към публиката все по-усмихната. Някога греех, а тогава изгаснах.