Виж ме

Глава 5

Когато опира до признание, че си сгрешил, аз със сигурност не бях най-добрият пример. Това много ясно си проличаваше в момента. Количествата храна, които погълнах вчера, ме теглеха като воденичен камък. Двете парчета шоколадова торта допълнително влошаваха положението, дори можех да усетя как задръстват артериите ми. И все пак, докато едва си поемах въздух и се мъчех някак да преживея следващите 40 минути, не демонстрирах покаянието си. То остана погребано заедно с извинението, което знаех, че дължа. Извинение, което бавно, но сигурно ме задушаваше.

От сутринта Алексий не ми беше казал повече от двайсет думи и всички те бяха команди, свързани с тренировките ни. Можех да се обзаложа, че всъщност копнее да ми се разкрещи, за да стана на крака, но той продължаваше да се ограничава само до изпълнените с разочарование погледи. Пред това ожесточено мълчание наистина предпочитах ругатните и гневните изблици. Така по-лесно щях да преглътна провала си. Щом обаче партньорът ми с въздишка ми обърна гръб и взе да крачи нервно, отново понечих да се надигна от пода. Неочаквано този път успях.

Алексий беше свикнал да долавя всяко мое движение само по звука и веднага застана с лице към мен. Потникът и късите ми панталонки лепнеха от пот, а обутите ми в износените сандали крака трепереха, но съумях да събера сили и с упорита засилка се затичах. Прикляквайки, партньорът ми безупречно ме подхвана и с грациозно движение ме вдигна високо над главата си за адажио*. С разперени ръце устоях да запазя баланс цели две секунди, ала слабостта явно отново надделя, защото изведнъж загубих центъра на тежестта си. Отпуснах се като парцал. Ако не беше издръжливостта на Алексий, щях да се сгромолясам от над два метра височина. Добре че колкото и да бе гневен, той единствено ме притисна към мокрите си гърди, преди да ме остави на земята.

За единайсетте месеца, през които тренирахме заедно, бях преживяла навяхване на глезена, две изкълчвания на китката и мозъчно сътресение. При онова падане на глава обаче бях загубила съзнание и накрая се събудих в болницата, където Алексий ужасѐн чакаше до леглото ми. Тези спомени бяха достатъчни, че да не си насилваме късмета по време на тренировките. Сега още повече, защото до състезанието оставаха броени дни и всяка контузия би ме изкарала от формàта. Затова и когато Алексий най-накрая се отдръпна, нямаше нужда да виждам, че се е заел да прибира четирите камери, които винаги разполагаше в ъглите на залата. Чрез тях впоследствие разучаваше постигнатото, но никога не ми даваше да погледна записите. Днес можех да се обзаложа, че и той няма да го направи.