Най-накрая можех да отида на училище ... не че много ми се учеше де, но все пак е празник! Влязох в класната стая с около 25 минути закъснение, но учителката не ми се скара, защото беше много щастлива. (Зарибява се с библиотекаря Марк и той нали си е романтик, й направил изненада за Свети Валентин). Отидох към чина си. На него имаше 2 букета от рози. Това ми направи впечатление, защото единият беше от Даниел, но другият - беше анонимен ... Съзнанието ми веднага запона да се надява, само едно-единствено име изскочи в главата ми. Сърцето ми трепна, защото знаеше, че принадлежи на друг. За жалост не бях влюбена толкова силно в Даниел, с когото бях от 3 месеца. Бях влюбена в Джейсън - играеше в отбора по бейзбол, беше с гъста, черна коса и сочни, плътни устни, които копнеех да вкуся. А тази ослепителна усмивка... О, само колко красив беше! И сега сигурно ще се запитате - защо като съм влюбена в Джейсън, все още съм с Даниел ?? Веднага ще ви отговоря - НЕ ЗНАМ. За огромно съжаление нямам абсолютна никаква идея защо е така...
Може би се надявах другия букет да е от Джейсън, защото имаше стари слухове, че и той ме бил харесвал. Да ама за жалост аз не само го харесвах, аз бях силно влюбена и ме беше страх. Страх ме беше, че ако някой разбере ще му каже, че ако Даниел разбере ще ме намрази, че ако той не изпитва същото към мен ще бъда силно наранена и няма да мога да се съвзема. Просто ме беше страх от това силно чувство наречено любов, но аз не говоря за увлечението ми с Даниел - не тази любов, а тази, която изпитвах към Джейсън - силната любов, която не ме оставяше да спя нощем. Силната любов, която ме караше да мисля за Джейсън 24 часа от денонощието.
- Сара, Сара! Земята вика Сара! - разкрещя се Клеър в ухото ми.
- Моля те спри да викаш скъпа, ще ми спукаш тъпанчето! - викнах аз в отговор.
- Ами като не ме чуваш, ще викам. От 10 минути те бутам, а ти отново се беше забила в една точка без да мигаш или дишаш дори. Хайде кажи ми, за какво толкова мислиш? - попита Клеър и изражението й моментално се превърна в това на 10 годишно малко и любопитно момиченце с големи кафяви очи.
- Нищо важно. - излъгах аз
- Сара познавам те. От доста време насам мислиш за нещо, а не ми споделяш. Да не би да си загубила доверието ми?
- Не скъпа, разбира се, че не. Казвам ти наистина не е нищо, просто седя и си мисля за нещата, които се случват наоколо. Спокойно, ако има нещо важно, ти ще си първата, която ще разбере. - опитах се да замажа положението аз.
- Добре, така съм съгласна! - изчурулика тя и хукна на някъде за междучасието.
Аз продължих да си седя на стола и се зачудих - сега ли да отида до горният етаж на Даниел или направо на обяд да го видя. Както се чудех, нещо бяло в анонимния букет ми направи впечатление. Оказа се бележка. Направо щях да умра, когато прочетох, че пише "За най-красивото момиче, от най-красивото момче". Знаех, че е от Джейсън. Никой друг нямаше такова самочувствие. Просто летях в небесата! Знаех обаче, че сега не трябва да излизам - иначе щях да го видя, а аз не исках да забелязва, че излизам само заради срещата с него. Странно беше, че с него всъщност никога не си бяхме говорили, освен веднъж, когато му честитих рождения ден. Не знаех дали трябваше да му благодаря. Зачудих се какво ще направя като го видя. Е, явно трябваше да се чудя по-бързо, защото в момента, в който вдигнах поглед от бележката, го видях да върви към мен ...
