🖤Влюбена в шефа си🖤

🖤1🖤

Valeriè
Алармата ми звънна в 7:00 сутринта. Веднага станах и започнах да се оправям. Облякох черна тениска, черен суитшърт с цип и обикновен черен клин. Сякаш отивам на погребение. Махнах шнолата от чупливата си коса и я разресох набързо, след което веднага си взех телефона, ключовете и един от най-хубавите ми чертежи за интервюто ми днес и излязох. Август приключи преди седмица, а вече утрините са леденостудени. Слязох в метрото близо до квартирата ми. Преди да си купя билет си взех кафе от машината. Не знам дали малка чашка ще ми стигне, като съм спала едва два часа, по скоро се нуждая от една кана кафе. Имам навик да премислям целият си живот нощем преди да заспя, което е ужасно. Остават три минути до следващият влак. Седнах на металната пейка пред релсите и започнах да разбърквам кафето си. Тук долу е толкова студено. Може би трябваше да си облека яке вместо суитшърт, а може би трябваше да облека нещо по-официално? Изглеждам като клошар с този черен широк суитшърт с щампи на дракони, черепи и разбити сърца, но пък ми е много любим. Забелязах, че връзката на кеца ми е отвързана, повдигнах крака си върху пейката и я завързах, след това отпих от кафето си. Усетих студен полъх и дочух гласът казващ "Внимание, вратите се затварят". Веднага отлепих чашата от устните си и се втурнах към влака. Успях да се промуша в последните секунди. Дано късметът днес е с мен. През целият път в главата ми се въртяха измислени разговори, за да подбера правилните думи, а коремът ми се свиваше на възел от притеснение.
След половин час слязох на метростанцията точно под една от големите сгради в началото на града. Когато се изкачих навън, високите сгради от всички страни се извисяха над мен. Обичам ги. Толкова е хубаво сутрин да се будиш и пред очите ти да се простира огромният град и да виждаш докосващите небето сгради. Всички се чувстват напрегнати и изгубени в големите градове, а аз се радвам, че съм част от нещо по-голямо. Може би, защото винаги съм живяла в малък град, докато не се преместих тук, за да уча в университет. Закрачих към сградата  пред мен, на която етажите отпред са  обсипани само с прозорци. Колкото повече се приближавам, толкова по-висока става, въпреки че е сравнително по-ниска от останалите сгради наоколо. Това е една от най-успешните строителни фирми в града. Надявам се да работя тук. Не като строител, разбира се, а като архитект. Отделих 8 години от живота си, за да изучавам архитектура и ще дам най-доброто от себе си, за да работя тук. Няма да разочаровам родителите си. Влязох вътре. Навсякъде има просторни бели бюра и маси, а таваните са обсипани с малки лампички, които правят безкрайните етажи светли като Рая. Повечето хора тук се разхождат с рула хартия в ръце като мен. Заради навалицата ми отне време, докато да забележа извитите стълби със стъклен парапет. Запътих се към тях. Доколкото разбрах офиса на управителя се намира на втория етаж. Когато се изкачих видях висок мъж с тъмносив костюм в коридора и се приближих до него.
-Извинете.-той се обърна към мен и ми се усмихна.
-Да, кажете.-познах този глас. Това е мъжът, с когото разговарях преди седмица, за да ми каже час и дата, на която мога да дойда.
-Къде е офиса на шефът?
-Ето тук.-посочи ми вратата вдясно срещу нас.
-Благодаря.-почуках и чух приглушено Влез.
Отворих вратата. На бюрото седеше красив млад мъж облечен с черно сако, бяла риза и черна вратовръзка. Той ме погледна и задържа погледа си върху мен.
-Здравейте.
Възелът в корема ми се стегна още повече.
-Здравейте.-пристъпих бавно напред, като затворих вратата зад себе си.
-Седнете.-посочи ми стола пред бюрото си.
Приближих се и седнах на стола. Въпреки бюрото, разстоянието между нас не беше голямо. Щом погледнах лицето му отблизо усетих нещо да пронизва сърцето ми. Това лице, тъмната коса, тези тъмнокафяви очи като кафе са ми много познати. Сякаш съм го виждала и преди. Той подаде ръката си към мен и я стиснах. Когато дланите ни се докоснаха почувствах електричество да минава през мен.
-Казвам се Оливър Паркър.
Цялото ми тяло настръхна и сякаш милиони малки иглички се забиха в корема ми. Той пусна треперещата ми ръка и забих нокти в коляното си.