🖤Влюбена в шефа си🖤

🖤9🖤

Oliver
Седях облегнат в стола, опрял пръсти до устните си, докато гледах побелялото небе през прозореца. Валерѝ отвори вратата с една ръка, а в другата държеше бяла порцеланова чаша, която остави на бюрото пред мен. Усмихнах ѝ се леко и започнах да разбърквам кафето с малката метална лъжичка, докато от чашата се издигаше пара, заради горещината.
-Искаш ли още нещо?-тя попита.
-Не, благодаря.
На вратата се почука.
Валерѝ извърна поглед към нея и отстъпи назад, като се обърна с гръб към мен, продължавайки да върви напред.
-Връщам се на работа.-тя натисна дръжката на вратата и я отвори.
Мъжът, който седеше отвън се отдръпна настрани, за да мине Валерѝ. Щом влезе и затръшна вратата след себе си, приближавайки се към бюрото ми, физиономията на Майкъл ми съсипа малкото настроение, което ми беше останало, а кафето с няколко лъжици захар, се усещаше горчиво като него.
-Какво искаш?-попитах.
-Къде са строителите? Минава девет сутринта, мислех, че почват от по-рано.
Надигнах чашата към устните си и отпих от кафето, измествайки погледа си към него. Както винаги горните копчета на бялата му риза бяха разкопчани, разкривайки шията му. Той седеше изправен пред бюрото ми с наклонена глава, взирайки се в мен с тъмните си очи, а ръцете му бяха пъхнати в джобовете на черния му панталон. Прекарах пръсти по порцелановата чаша и погледнах към стоманобетонената конструкция на сградата, която се виждаше през прозореца.
-Е, къде са?
-Изпратих ги на друго място.
-Изпратил си ги на друго място?
-Има ли нужда да повтарям?
-Те трябва да бъдат тук. Мислиш ли, че на съдружниците ти ще им хареса да разберат, че пръскат пари за хора, които не си вършат работата?
-Какъв ти е проблема?
-Твоите действия са проблем.-чух как отстъпва назад.-Надявам се скоро да се върнат на работа, в противен случай ти ще загубиш своята.
Продължавах да не поглеждам към него.
Чувах тежките му стъпки, отекващи по паркета на пода, докато вратата не се затръшна. Облегнах лакти върху бюрото си и издишах въздуха събрал се в дробовете ми. Това, което ме дразнеше повече от самия него беше, че всъщност той беше прав. Моите действия бяха грешни. Захапах устната си и погледнах навън още веднъж, след което се изправих и закрачих напред.
Отворих вратата и впих очи в Александър, който току-що излизаше от своя офис. Приближих се до него, а сивите му очи се срещнаха с моите.
-Намери нови работници.-сложих длан върху рамото му и го придърпах към себе си.
-Откъде да ги намеря, Оливър?
-Веднага.
Не казах нищо повече и пристъпих напред, спирайки се пред стъкления парапет до стълбите. Облегнах дланите си върху него и погледнах надолу. Валерѝ не беше на бюрото си. Продължавах да се оглеждам, между всички други жени с бели ризи и черни поли, но никъде не забелязвах тъмнокафявата ѝ коса или черните ѝ кецове. Нямаше я наоколо.
Върнах се в офиса си, минах зад бюрото и отворих шкафчето.
~
След няколко минути вече бях на покрива на сградата, а ледения вятър се просмукваше през дрехите ми. Извадих хартиената кутия от джоба си и я отворих, изваждайки си една цигара, след което я пъхнах между устните си.
Бръкнах в другия си джоб, за да извадя запалката и тръгнах напред, забелязвайки жената, която седеше на пода до ръба на покрива и гледаше напред, докато вятърът развяваше тъмнокафявите ѝ къдрици. Не беше сложила връхна дреха върху бялата риза, а черната пола покриваше само коленете ѝ. Бях сигурен, че замръзваше, заради мразовитият вятър. Усмихнах се, когато видях черните ѝ кецове. Само една жена тук носеше официална риза и обикновени кецове. Валерѝ.
-Не те ли беше страх от високо?-попитах, приближавайки се до нея.
Щракнах запалката и доближих върха на цигарата в малкото пламъче.
-Нали трябваше да се науча да преодолявам страховете си.-тя ме погледна през рамо и насочи очите си към цигарата между устните ми.
-Още ли пушиш?
Издишах дима.
-Само понякога.-пристъпих до нея и се наведох.-Искаш ли?-приближих цигарата до устните ѝ, стискайки я между пръстите си. Тя се загледа в пушекът, който излизаше от нея, след това я всмука между устните си и си дръпна, издишвайки дима, като се изкашля.
-Ужасно е! Не съм пушила от години и се усеща сякаш димът порязва дробовете ми.
Погалих я по главата и се усмихнах леко.
-Тогава защо пушеше?
-Защото, ако ти се тровеше и аз щях да го правя.
-Не е нужно да правиш нещо, което не ти харесва, заради някой друг.
-Късно разбрах, че не е нужно да правя нещо за някой, който не би направил същото за мен.
Прехапах вътрешната част на бузата си и погледнах напред, слагайки цигарата между устните си.
-Знаеш ли защо залезите са хубави?-тя попита, докато гледахме в залязващото слънце, едва виждащо се в мъглата.
-Защо?
-Защото това е единствения път, когато нещо си тръгва и не боли.
От устните ми излизаше димът, разпиляващ се пред лицето ѝ. Тя се прокашля, заради неприятната миризма, която вдишваше.
-След всяка тъмна нощ изгрява слънце, нали знаеш?
-Понякога чакаш много дълго да свърши нощта.
Стиснах цигарата между зъбите си, докато издърпвах ръкавите на черното сако и измъкнах ръцете си от тях.
-Но ще свърши все някога.-наметнах сакото на гърба ѝ, оставяйки го върху раменете ѝ.-И слънцето ще те сгрее.
Всмуках последна дръпка от цигарата и я хвърлих, а вятъра я отнесе надолу.
-Защо дойде тук?-
-Защото няма да е прилично останалите да видят шефа си да пуши.
-Това си е твоя живот и ти решаваш какво да правиш.
-А на теб как изобщо ти хрумна да дойдеш тук?
-Стана ми тъжно.
-Защо?
-Чух разговора ви с Майкъл.
Тя надигна глава и се вгледа в стоманобетонената конструкция на сградата.
-Само за два месеца успяха да издигнат няколко етажа. Какво толкова, ако отсъстват един ден?
-Може би наистина греша, като използвам работниците за личните си работи. Все пак тази сграда не е само моя.
-Не може ли просто да намерите други?
-Александър ще се погрижи. Надявам се.
Вятърът щипеше кожата ми, ставайки все по-силен и студен като лед, а на мястото на облаците в небето се появяваше гъста мъгла.
-Много харесвам високите сгради.-Валерѝ не отделяше очите си от бизнес сградите, докосващи небето, които бяха разположени из целия булевард.
Увих кичур от косата ѝ в пръста си и забелязах усмивката, заиграваща се в ъгълчето на устните ѝ, която накара и мен да се усмихна.
-Знам.
-Нямам търпение и тази да бъде завършена.
Погледнах към ръцете ѝ, които беше обвила около коленете си. Ръкавите на бялата риза стигаха само до лактите ѝ, а студеният вятър порязваше кожата ѝ. Погалих ръката ѝ, с пръстите си и се вгледах в меката ѝ кожа, когато забелязах това, което беше на китката ѝ.
Няколко малки избелели драскотини, една след друга.
-Какво е това?-попитах.
Тя ме погледна в очите, а след това измести погледа си към палеца ми върху ръката ѝ.
-Останали са ми белези, когато се порязах.
-С какво си се порязала?
-Бръснарско ножче.
-Какво си правила и как успя да се порежеш толкова дълбоко?
Тя се обърна напред и опря брадичката си върху коленете без да ми отговори.
-Не мисля, че ръце се обезкосмяват с бръснарско ножче.-отново погледнах към избелелите разрези и присвих очи.-Направила си го нарочно, нали?-стиснах ръката ѝ, разгневен заради това, което си е причинявала.
Тя не ми отговаряше.
-Вал!-стиснах ръката ѝ по-силно, въпреки че осъзнавах, че ѝ причинявам болка.
-Да.-тя изпъшка и отдръпна ръката си, разтривайки мястото, което стисках.-Сама го направих.
-Защо?-приближавах се все по-близо до нея.-Защо си се наранявала?
-Заради теб.
Този отговор поряза сърцето ми по-лошо от бръснарско ножче.
-Заради мен?-преглътнах горчилката, надигнала се в гърлото ми.
-Мислех, че напускането ти ще боли по-малко, ако изпитвам и друга болка.
Премигнах, усещайки парене в очите си от напиращите сълзи.
-Заболя ме.
Усмивката от лицето ми моментално изчезна, а сърцето ми наистина се свиваше болезнено.
-Защо?
-Белезите ти.-обвих пръстите си около китката ѝ.
-Белезите ми избледняха. Всичко избледня, дори болката.-очите ѝ се срещнаха с моите.-Освен любовта ми към теб.-ъгълчетата на устните ѝ се извиха в лека усмивка.
Пригладих кичурите коса, развяващи се пред лицето ѝ и докоснах устните ѝ със своите.
-Повече никога не го прави.
По косата ѝ започваха да се сипят бели снежинки. Погледнах нагоре, усещайки как хладния въздух и снега щипят бузите и очите ми.
-Хайде да влизаме.-изправих се, придърпвайки я заедно с мен.
-И, ако някога отново те нараня.-допрях чело до нейното.-По-добре порежи мен.