🖤Влюбена в шефа си🖤

🖤4🖤

Valeriè
Слязох на първия етаж с асансьора и тръгнах по коридора. Телефонът ми беше в джоба на суитшъра, който беше останал на стола ми и не знаех колко е часът, но беше прекалено светло навън, а коридорите бяха претъпкани с хора, което значи, че не е осем сутринта. Работния ден е започнал отдавна. Пъхнах ръцете си в джобовете на сакото на Оливър и продължих да вървя направо по дългия коридор. Той беше станал преди мен и не ме е събудил, дори не си е взел сакото. Усмихнах се леко. Тази сутрин с него ми се отрази много добре. От години не съм изпитвала такива чувства каквито изпитвам, когато съм до него или дори само при мисълта за него. Стигнах до бюрото си и погледнах Леми, която се беше съсредоточила в рисунката си и драскаше грубо с молива по листа.
-Добро утро.-Леми веднага ме погледна и на лицето ѝ грейна усмивка.
-Добро утро.-тя погледна смарт часовника си.-Но вече е дванайсет и половина. Защо идваш толкова късно?-погледа ѝ слезе надолу-И какво е това сако?-тя стана, приближи се до мен и сложи ръката си на рамото ми. Дланта ѝ мина по дължината на ръкава.
-Толкова е меко, изглежда скъпо.
-Всъщност е на братовчед ми.-веднага започнах да си измислям.-Той работи в един хотел, от там им дават такива сака. Тази сутрин ме повика за нещо важно, а аз си бях забравила суитшъра тук.-посочих към стола си, на който беше оставен черният ми суитшърт.-И затова ми даде неговото сако.-усмихнах се леко, надявайки се да е повярвала на измислиците ми.
-Ясно. Господин Оливър не е минавал от тук, спокойно.
-Добре.
Ако знаеше, че сме били цяла сутрин заедно.
С Леми седнахме на местата си и тя продължи да драска с молива по листа. Оливър. Усетих аромата на сакото му. Как успява да завладее мислите ми? Как успява да ме докосне само с поглед? Как ме изгаря, когато го погледна? Как успявам да го обичам, въпреки всичко? Явно гневът ми не може да победи любовта ми към него...

Преди 5 години
Разбих телефона си във вратата. Майка ми веднага е чула шума и се появи в стаята ми. Опитвах се да заглуша виковете си с възглавницата, в която бях забила лице и плачех.
-Валерѝ, какво стана?-усетих ръката ѝ върху главата си.-Погледни ме, какво стана? Говори с мен, Вал.
Надигнах се и я погледнах. По бузите ми се стичаха сълзи стигайки чак до врата ми, а цялата възглавница беше мокра и в петна кръв. Бях облякла суитшърт с дълги ръкави, за да прикрия разрезите по ръцете си, които направих сама с бръснарско ножче.
-Ще ми кажеш ли какво стана, защо плачеш?
-Какво стана ли?-повиших тона си и продължих.-Скоро заминавам, най-после щяхме да бъдем заедно и знаеш ли какво направи той?-станах от леглото, отидох до вратата и се наведох, за да взема телефона си от пода. Стъклото му беше разбито, но успявах да разчета последното съобщение, което Оливър беше изпратил.-Слушай.-застанах пред майка си и започнах да чета думите му.
"Скъпа Валерѝ. Много съжалявам, че те изоставям, но и двамата знаем, че колкото и да ни се иска не бива да съм в живота ти. Ще бъдеш много по-добре без мен, уверявам те. Надявам се да си много щастлива. Разбери, че го правя само и единствено за твое добро. Сбогом."-отново захвърлих телефона, като застанах на колене на пода и забих глава в скута на мама.
-Защо го е направил?-ръката ѝ галеше главата ми нежно.
-Не знам.-гласа ми трепеше заради плачът.
-Миличка, струва ли си да плачеш? Животът не е само едно момче. Има толкова по-важни неща. Мисли първо за себе си. Ще отидеш в големия град, ще учиш, ще работиш хубава работа.
-Много го обичам.
-Обичай себе си. Ти си умна, красива, добра. Къде ще намери такава като теб? Той губи, не ти. Хайде.-тя стана и ме изправи.-Да отидем да ти измием лицето.
-Добре. Права си, аз губя някой, на който не му пука, а той губи човек, който го обича с цялото си сърце.-мама избърса сълзите от бузите ми.
-Отнеха ми девет месеца, за да създам сърцето ти, не позволявай на някакъв тъпак да го разбие за пет минути. Не страдай, мила моя. Ще отмине и ще дойде друг. Всеки край е ново начало.