Лудият Вампир и Неговата Алфа

17

- Но, ако не мога да спра...

- Ще спреш. Точно както спря преди, вярвам ти, Джеон. - Челюстта ми се закова, когато той заговори, гледайки в очите ми.

Фактът, че ми се доверяваше повече от мен, че беше готов да се изложи на риск. Беше хубаво. Беше наистина, наистина хубаво.

- Хайде. - Поклатих бавно глава утвърдително, отърсвайки се от мислите си, а после протегнах ръка и впих зъби във врата му, за да засмуча кръвта, която течеше във вените му с голямо нетърпение.

Щом зъбите ми попаднаха под кожата му, зениците ми станаха огромни. Тялото ми се разтресе, но не по лош начин. Кръвта му беше добра за мен.

Засмуквах и засмуквах. Кръвта му действаше през мен като магия и ме лекуваше. Накара ме да се почувствам така, сякаш единственото нещо, от което наистина се нуждаех, беше кръвта му.

Той вярваше в мен, доверяваше ми се дори когато не вярвах в себе си. Позволи ми да го направя отново, точно както ми беше позволил да пия кръвта му преди. И когато бях най-слаб, когато имах най-голяма нужда от това...

Потискайки желанието си да забия зъбите си по-дълбоко в кожата му, бавно изстъргах кътниците си от кожата му и се отдръпнах. Можах да спра.

Знаех, че ако не беше Техьонг пред мен, ако не смучех кръвта му, нямаше да спра в тази трудна ситуация. Беше много трудно, но успях да се контролирам. Не исках Техьонг да пострада, бях безразсъден вампир, който не се интересуваше от никого, освен от себе си.

Но щом започнах да мисля за Техьонг, това означава, че наистина започнах да чувствам нещо към него. Исках да го накарам да се влюби в мен и да го заробя, и успях. Накарах го да се влюби в мен. Но мисля, че и аз бях влюбен в него, въпреки че не можех да се накарам да го призная...

Първо облизах окървавените си устни и зъби, после отново обгърнах шията му, облизах кръвта от кожата му на лентички и се отдръпнах.

Секунди по-късно следата, която оставих на врата му, бавно се затвори благодарение на самолечението на алфа-вълка и изчезна пред очите ми, сякаш никога не го бях ухапал.

Мъглявината в зрителното ми поле изчезна. Не усещах, че костите ми се топят. Кръвта му наистина беше като най-голямото ми лекарство.

В истинския смисъл на думата знаех, че дори и да пия чужда кръв, докато не изсъхнат костите му, то няма да има същия ефект като кръвта на Техьонг и няма да може да ме върне към себе си, да ме възстанови.