Жестокия крал - Рина Кент #0 {БГ ПРЕВОД}

4| Астрид

Юмруците ми блъскат по вратата сякаш с часове.
А сякаш зад вратата няма нито човек, нито душа.
Без отговор.

Плъзгам се надолу към стълбите, възстановявайки дишането си. Толкова много странна енергия бръмчи през мен, сякаш през органите ми тече парти. Искам да скачам и да бягам - за предпочитане едновременно. Не знам къде е това място, но е тъмно. Единствената светлина идва от главната къща в далечината. Something Just Like This от Coldplay и The Chainsmokers звучат от партито. Обикновено бих се уверила, че няма никого в ​​непосредствена близост до мен, но днес не го правя.

Скачам и започвам да танцувам, въртя се между храстите и яхвам вълната, която тече във вените ми.

Ако някой е достатъчно дързък, за да скочи до небето, това съм аз. Музиката прониква под кожата ми и стяга мускулите ми. Потникът ми залепва по гърба от пот, колкото повече въртя и клатя бедра, както правехме с мама. Зад очите ми се натрупва натиск при спомена за нея — или липсата на такъв. Минаха две години и тя все повече заприличваше на мъгла. Усмивката й изчезва и положителната енергия, на която ме научи, сега е заменена от дълбок мрак. Докато танцувам, дърпам долната страна на предмишницата си по посока на светлината. Не е ясно, но почти мога да видя малките татуировки на слънце, луна и звезда. Тя направи звездата черна, защото аз съм нейната „Звезда". Тя каза, че ме е кръстила Астрид, защото това означава старонорвежка звезда, супер сила, от която се е нуждаела, когато ме е раждала.

Татуировката е последният ми спомен от нея.

Ако не я бях помолила да дойде да ме вземе от класа по рисуване късно през нощта, ако не бях избухнала, когато ми съобщи новината, може би сега щеше да е тук. Може би нямаше да остана с татко и неговото фамилно име. Ако я бях измъкнала от колата навреме, ако бях извикала помощ...

Затварям очи срещу скръбта и това какво ако. Моят психотерапевт каза, че чувството за срам само ще ме погълне без да предлага решение. И все пак вълната от смазваща вина е постоянна като всеки мой дъх. Заседнала е в тъмните ъгли на сърцето и душата ми.

Усеща се като вчера. Миризма на дим, изгоряла плът и метална кръв. Толкова много шибана кръв.

Продължавам да се люлея на музиката с по-малко енергия. Ръцете ми се увиват около средата ми и отварям очи, прогонвайки „засрамването от вината".