Тъмно сияние

4 глава

          Максимилиан Егоров

Отварям кабинета на началника и влизам вътре като затварям вратата след себе си.
- Викали сте ме? - поглеждам вече към остарялото му лице което има няколко бръчки на челото и покрай очите. Колкото и да остаряваше имах чуството че този човек никога не губеше силите си.
- Седни - той посочва към кожения фотьойл пред бюрото си. Изпълнявам наредбата му и се настанявам удобно на фотьойла.
- Искаш ли нещо да пиеш? - изпускам тежко една от въздишките си. Не бях дошъл за да ми губи времето ,а да говорим за каквото искаше. Бях затрупан до уши от документи в офиса си.
- Не, не искам. Нека да минем направо към разговора за който си ме извикал, какво ще кажеш? - забелязвам как тялото му се напрегна леко всякаш не знаеше как точно да подходи и да ми изнесе информацията.
- Разбрах наскоро че все още издирваш убиеца на семейството ти, така ли е? - изпъвам гръб като се опитвам да си предам спокоен вид но всъщност нервите ми се бяха опънали до краен предел. Загубих семейството си прекалено малък и не си спомнях лицата им но все още си спомнях миризмата на бензин разлят по дрехите им.
- Да - изръмжавам на среща му. Стаята за момент ми се стори толкова тясна че отчаяно исках да излезна навън.
- Значи имам добра новина за теб дете. ФБР се зае да преразгледа отново случая за обгарянето на телата на родителите ти, очаквай новини! - топла усмивка се разлива по лицето ми, това определено не съм го очаквал. Случая беше спрян от разследване преди доста време защото нямало доказателства но явно сега са намерили.
- Благодаря ви - понечвам да се изправя но едно почукване по вратата ме спира. Поглеждам към вратата от която се подава едно от новозначените полицайчета.
- Кажи? - С крайчето на окото си забелязвам как началника се изправя от стола си на който седеше и веднага след това последвам примера му.
- Подаден е сигнал от един от централните ресторанти. - Значи така, сега дойде моя момент да се отблагодаря за делото което са направили към мен.
- Аз ще отида,сам, тъкмо да ти се отблагодаря! - заявявам с твърдост и яснота в гласа.
- Може да е опасно! - Наистина можеше да е опасно но аз от нищо не се боях.
- Но може и да не е. - Не бях усетил кога беше дошъл до мен, но когато вече останових той си бе поставил едната си ръка на рамото ми и го стина леко за подкрепа.
                              **
Паркирвам отстрани на ресторанта полицейската кола и излизам от нея като я заключвам. Отправям се директно към входа на ресторанта като напивам колана на панталоните ми за пистолета, успокоявам се когато остановявам че си е на мястото. Отварям вратите на ресторанта и влизам вътре като първо се оглявам за нещо нередно но нямаше такова. Погледа ми обаче е превлечен от нея, моето малко дяволче което идваше право към мен. Нямаше как да не я разпозная просто, очите и с цвят на черно кафе леко дръпнати в крайщата караха коленете ми да се подкосят ,а устните и леко зачервени от гланца който използваше караха приятелчето ми в гащите да се надигне. Когато обаче по случайност се блъсна в мен и когато ме погледна без онова пламъче в очите разбрах че нещо не беше както трябва.

- Здравей - започва да говори тя. Гласчето и също не беше като преди с овереност, сега беше уплашено. Обръща се назад и поглежда към празната пътека всякаш някой я преследваше. - Знам че не се познаваме толкова добре но понякога си склонен да потърсиш помощ и от непознат, така че можеш ли да ми помогнеш? - Да и помогна? Разбира се че щях да и помогна но от какво всъщност се боеше?
- С какво мога да ти бъда полезен?  - Тя отваря леко уста но думите и така и не излизат.
- Съжалявам. -  Отблъсква ме и минава през пулу отворената врата на ресторанта, последвам я и я хващам за ръката. Нямаше да и пусна ръката дори ако това костваше живота ми.
- Вей, ела с мен и ми обясни какво се слючва!

- Ако ми помогнеш ще загазиш, така че ме пусни преди да са дошли! - хващам я за кръста и я примятам на рамото си. Щом нямаше да стане по лестния начин щеше да стане по-трудния.
- Пусни ме! - взе да ме удря леко по гърба с дланите си, изпъшквам от факта че дупето и е прекалено близо до лицето ми. Прекосявам разстоянието до колата и я оставям да стъпи на асфалта, а за награда получавам една силна плесница от едната страна на лицето ми. Изръмжавам от парешата болка която ме пронизва. Хващам лактите и в шепите си и я поглеждам цялата. Блузата и е оцапана в някаква червена течност, а по панталоните и има петна от нещо мазно.
- Вей, първо ме молиш за помощ и очите ти горят за надежда аз да се съглася ,а сега ми удряш плесница защото си мислиш че ще ме наранят. Кой ще ме нарани и защо ще ме нарани? - По лицето и се стекоха няколко сълзички който аз забърсах с дланта си.
- Брат ми ще те нарани защото си ченге ,а той мрази ченгетата. - Не разбирах само едно защо ще тръгва да бяга от собственият си брат. Каква е причината за да бяга?
- Защо бягаш от брат си?
- Защото.. защото иска да ме омъжи! - Последните и думи изпратиха по цялото ми тяло тръпки от гняв, а мозъка ми взе да си ги превърта отново и отново. Свивам дланите си в юмруци. Нямаше да позволя на абсолютно никога да ми я отнеме. Тя е моя и каквото ,и да ставаше тя винаги ще бъде моя, само дето сега не го знаеше.
- Качвай се в колата! - нареждам и,и заобикалям колата за да се настаня на шофьорското място. Тя затръшва вратата на пасажерската седалка и се настанява удобно.
- Предлагам да те заведа в собствената си бърлога и повярвай ми от няма да можеш да избягаш. - поглеждам я с крайчето на окото си и забелязвам малка усмивка да се процежда на устните и. Слагам ключа и запалвам колата, привключвам на първа и потегляме.