Тъмно сияние

17 глава

По тихият път до вкъщи ме разяждаше отвътре само една мисъл и тя е че, нека предположим че Армандо не е сложил тази бележка в шкафчето ми, то значи че е имало ,и друг човек по това време в университета. Проблема е там че не мога да хакна камерите и да видя кой е защото през цялото време са били изключени. Имам ужасното усещане че този човек е знаел че са били изключени, това значи че е запознат или запозната много добре с деянията които е извършвал Кай и Рен. Преглъщам тежко и влизам в асансьора като наблюдавам как бавно се затваря металната врата. Асаньора се изкачва до 14 етаж и отваря отново вратите си и излизам от него. Бъркам в раницата си за да намеря ключа, но виждам че вратата на петхауса е открехната.
- Не, не може да е истина! - с подпухнало лице от сълзите който започнаха да се стичат по лицето ми и с бумтящо в гърдите ми сърце, аз се престрашвам да отида до вратата и да я отворя напълно. Лампата в коридора не светеше и бе паднал пълен мрак в петхауса, опитах се да я светна от ключа ,но не се получи. Цялото захранване бе изключено изцяло от електрическото табло. Затова извадих телефона си и светнах с фенерче, всичко си бе по мястото нямаше нищо разхвърлено, нито счупено. Нямаше никакви следи от борба или нещо такова, това ми се стори странно. Чувам някаква лека милодия носеща се от някъде и наострям уши за да мога да доловя звука още по-добре. Тогава осъзнавам че това е песента ,, RUNRUNRUN " на Dutch Melrose тръпки полазват по гръбнака ми. Усмихвам се леко, това бе убийствено плашещо, но ми харесва. Прибърсвам вече залепналите си сълзи с опакото на ръкава си като поемам по навътре в апартамента, като се оглеждам навсякъде за нещо което може да ми подскаже какво се случва, но не намирам такова. Обаче музиката с всяка крачка която извървявам се увеличава все повече и повече. Вървя все по надолу и надолу по коридора докато не стигна вече до фитнеса и залата за билярд. Тук музиката всякаш утихна и настана смъртна тишина. Сърцето ми с всяка изминала секунда блъскаше в гърдите ми, от неизвестността която ми бе предоставена. Страха лазеше по цялото ми тяло, чусвах се като в главната роля на някой от актрисите който проиграват филмите на ужасите.

Зад себе си усетих енегрия, всякаш някой седеше там и ме наблюдаваше зорко. Обърнах се и насочих фенерчето натам, но нямаше никого само една саксия с портокалово дърво. Но, миризмата която се разнесе из коридора ми е толкова позната, това беше неговият парфюм този с който се пръска почти винаги. Нямаше как да го сбъркам.
- Максимилиане, не е хубаво да си правиш такива шеги, излез и се покажи! Не е смешно! - но, нищо от това което казах явно не беше разбрано, всякаш обяснявах на вятъра. Тогава телефона ми извибрира показвайки че имах съобщение от непознат номер, отворих го и в този момент всичко почерня.

Не можех виждам нищо, камо ли да дишам добре през този чувал който ми бе сложен на главата. Усещах как съзнанието ми се замайваше от малкото кислород, наистина това което правеше с мен не беше добре. Изобщо не очаквах че така ще ми го върне за стореното от мен.
Тялото ми се отлепи от земята и в този момент бях преметната върху рамото му. Къде ли ме водеше?

Скоро тялото ми бе стоварено върху нещо меко с пухкава повърхност, което ме накара да изтена. Взех да размахвам с ръце във въздуха, но той ми ги улови в една негова и ми ги сложи над главата. Не ме беше страх, но не ми и беше забавно от това което правеше. Усетих студено,метално нещо да се опира до китките ми и ги дръпнах бързо към себе си. Взех вече наистина да се съмнявам в това че този мъж върху мен беше Макс. Ами ако не беше, ако това е някой който наистина се опитва да ме нарани? Ох, колкото и да не бях вярваща в този момент се нуждаех от помоща на господ малко или много.

- Моля те, пусни ме! - изхленчих под чувала, дъха му се сблъска с врата ми че чак можех да усетя аромата му. Не ми беше никак приятно от тази близост, особено ако това не бе този за който го мисля. Опитах се да го отблъсна от себе си, но безуспешно все едно блъскаш бетона стена. - Кой си ти по дяволите? Отговори, спри да мълчиш! - Той само се изкикоти и отново хвана китките ми , за да може този път да успее да ги закопчае над главата ми.

- Dare mo ga jibun ni fusawashī mono o te ni ireru ( 誰もが自分にふさわしいものを手に入れる- всеки си получава заслуженото) - Това което каза, изобщо не очаквах да е на този език. Малко хора в Лондон знаеха родня ми език и това е японския. В този момент ужасно се обърках, защото Кай говореше така, но той е в затвора. А, баща ми не би ме предизвикал така.
- Престани, открий ми лицето си! - без да му мигне окото, този път сваля чувала от лицето ми и се разкрива. По никакъв начин не оставам изненадата, очаквах да е той, но някой от действията който направи бяха доста груби.

- Kesshite keisatsu o kashō hyōka shinaide kudasai, watashi no chīsana akuma yo (決して警察を過小評価しないでください、私の小さな悪魔よ - Никога не подценявай полицията, мое малко дяволче)