Тъмно сияние

9 глава

Всеки път когато излизах от входа, проверявах пощенската кутия за писмо изпратено от университета и всеки път си тръгвах с празни ръце ,и с потъпкана надежда. Обаче този път беше различно, очите ми мигновево забелязаха стърчащото писмо от кутията. С треперещи ръце и бумтящо сърце разпечатах писмото, разгърнах го и веднага очите ми се спряха върху надписа с удебелен шрифт.

Успешно сте приети в нашият университет!

Усмивка се разстила по лицето ми, исках да подскачам от радост но няколко студени погледи на хора който минаха покрай мен ме спряха. Ако брат ми беше тук, щеше да им отвърне с изпепеляваш поглед и след това да разроши косите ми от щастие ,но никой не знаеше всъщност къде е. Неприятно чуство се настани в гърдите ми, страшно много ми липсва. Излизам от входа и тежката врата мигновено се затръшна зад гърба ми. Тръгвам по алеята до колата на Макс и натискам ключа за да може тя да се отвори. Настанявам се удобно на шофьорското място и подкарвам колата към вторият си дом.

                             **
Събличам палтото си и го подавам на Изабела, тя се покланя леко и тръгва по коридора. Татко винаги е държал на обичайте, дори и ако не си от нашият произход пак трябваше да ги спазваш. Мама, която седеше отстрани притегли тялото ми в топла майчинска прегръдка. Целуна косата ми за последно преди да се отдалечим.
- Добре си дошла, мила! - казва със сладникав и деликатен гласец. Поглеждам я, черната и накъдрена коса се спускаше прилежно по гърба и а току-що изгладеният костюм ,и прилягаше перфектно по тялото. Както винаги толкова защеметяваща. Майка ми винаги ми е била пример за подражание.
- Здравей, мамо! - неловко мълчание започваше да се получава между нас. Женското ми предчувствие ми подсказваше че нещо не беше както трябва. Попринцип мама винаги е бръщолевела разни неща ,но сега се усещаше напрежението. А, и къщата ми се стори прекалено тиха.
- Къде е татко? - питам ,но тя не ми отговаря на въпроса, вместо това ми казва да се преместим някъде на по-тихо място. Сядам на дивана и кръстосвам крака като тя последва примера ми и се настанява до мен.
- Е? - подтиквам я да говори. Наистина изгарях от това напрежение насъбрало се във въздуха и исках минута по-рано то да се разкара.
- Баща ти... - направи кратка палза преди да продължи. - Е в съда! - сърцето ми се свива на топка. Повдигам вежда като недоумение се изписва на лицето ми. Колкото и да ненавиждах баща си, неочаквах че така ще свърши.
- Какво? Какво прави там, мамо? Какво става? - затрупах я с куп въпроси на които забелязах че и беше трудно да отговори. Една сълза падна върху бузата и, и се стече надолу по лицето и. Тя я избърса с опакото на ръката си.
- Опитва се да намали пресъдата на брат ти! - Изречението и ме удари като с тежка подкова по главата.
- Моля? Това не е вярно! - изправям се от дивана и я посочвам с пръст. - Вие се опитвате да ме излъжете, нали? - тя поклаща глава в опит да отрече думите ми. Сривам се, падам на земята и цял рояк от сълзи потичат по лицето ми. Не ме интересуваше дали щях да разваля грима си или пък не. Исках само да крещя и да разруша всичко наоколо от гнева си, но вместо това оставам на земята свита. Притискам колене към гърдите си. Как е възможно това? Брат ми умело прикриваше следите си.
- К-как е възможно? - изхлипах. Толкова ми бе тежко. Мислих си че всичко хубаво в живота ми ще свърши в онзи момент на масата с онзи човек, но съм грешала. Нищо не можеше да замени това нещастие.
- Брат ти се е предал, доброволно! - Изобщо не и повярвах на думите. Ако аз бях замесена в такива тежки пристъпления като него, никога нямаше да се предам. А, той приличаше по характер на мен. Нещо гнило имаше в тази работа, помирисвах го чак. Външната врата се затръшна уведомявайки че някой бе влезнах току-що. Изправям се от земята и забърсвам очите си в ръкава на черната си риза. Който и да беше влезнал, не исках да ме вижда слаба.
Баща ми застава на прага на дневната с каменно изражение. Притаявам дъх когато погледа му попадна върху мен. Знаех че не ме искаше в къщата си, защото миналия път когато дойдох, за малко беше да не се скараме. Той не възприе факта че живея с ченге така както брат ми и сега ме мислеше за предателка. Без да казва нищо ме подмина и седна до майка ми.
- Има ли добри новини, Рен? Успя ли да намалиш присъдата на сина ни?

- Успях. Три години, ще седи в затвора и накрая ще го пуснат! - отдъхвам си, три години не бяха малко, но като за неговите пристъпления наказанието беше като дар божие.
- Кога мога да го видя? - двамата приковават погледите си в мен, тялото ми мигновено се напрегна. Зоркия поглед на баща ми ме разкъсваше. Наистина ли нямаше да ми позволи да го видя? Толкова ли бях пропаднала в очите му. Мълчанието обаче си оказваше думата. Гняв започна да се надига в мен. Мразя го, толкова много го мразя че чак го ненавиждах.
- Ясно! - слагам черната лачена чанта на рамото си и ги подминавам, но се спирам на прага. Обръщам глава към посока на тях и казвам с гордилив и равен тон:
- И с твое разрешение, и без твое пак ще го видя!