Повелители

НЯКОЙ ДА МИ ОБЯСНИ КАКВО СЕ СЛУЧВА!

Какво ставаше? Защо Иво се държеше така? Толкова много въпроси, на които нямах отговор.
- Добре, казвай каквото ще казваш. - свих рамене аз, от което почувствах тъпа болка. Помислих, че лицето ми ще се сгърчи от изненадващата атака на болката, но успях да се въздържа.
- На саме. - каза остро Иво.
Започваше да ми досажда.
- Виж какво, или говориш сега, или изобщо не говориш! - отвърнах раздразнено.
- Хубаво! - извика той. - В опасност си!
Облещих се на среща му. Какво говореше той?!
- Моля? - попитах аз.
- Онези великани не са били там само заради парчето от свитъка. - каза чичо ми, който стоеше до вратата, а аз изобщо не бях забелязала кога е застанал там. Може би е стоял там от самото начало. - Те са търсели теб.
Той ме посочи и ме погледна мрачно:
- Какво не ни казваш, Надя?
Дали се е усетил? Дали е разбрал, че владея що-годе всеки елемент? Май ще е по-добре да им кажа. Иначе ще си навлека още повече проблеми.
- Аз овладях елементите. - казах аз и сведох глава. - Пазителят на свитъка ми помогна.
-Какъв пазител? - попита Иван.
- Какво още не си ни казала? - извика Иво.
- Аз...- започнах, но сградата отново се разлюля.
- Нямаме време за обяснения. - нареди чичо ми. - Съберете всичко важно!
Иво и Иван се раздвижиха из стаята като пчелички-работнички, събирайки разни неща в раници. Иво взе две одеяла от гардероба, а Иван прибра малко храна и вода в раницата си.
И двамата ги метнаха на гръб и застанаха пред мен.
- Готови сме. - и двамата казаха в синхрон.
- Добре. - каза чичо и избута Пийт и Тара към Иво. - Ще ги вземете с вас.
Иво кимна и се обърна към мен, после сложи ръце под свивката на колената ми и в средата на гърба ми и ме повдигна.
- Мога да ходя и сама. - казах аз и скръстих ръце пред гърдите си демонстративно.
Той ме погледна ядосано и изръмжа.
Изправих се на крака, но леко се олюлях и се наложи да се подпряна стената. Иво видя това и само извърна очи.
Обух си обувките и чичо даде знак да тръгваме.
- Чакайте! - казах аз. - Ами ти, чичо?
Той се усмихна и ми помаха:
- Ще се видим отново!
Аз продължавах да се взирам в него, докато някой не ме бутна, за да вървя. Не бях забелязала, че Кай беше преместил големия шкаф с книги и ни подканваше да минем през отвора, зейнал пред нас. Пийт и Тара вече бяха в тунела и ни чакаха. Виждах силуетите им в тъмнината.
След тях влезе Иван. Моят ред бе дошъл. Прекрачих прага и усетих застоялия въздух в тунела, пропит с миризма на мухъл.
Застанах до Пийт, а той обгърна раменете ми с ръка.
- Добре ли си? - попита ме той.
- Да. - казах аз. Обаче не бях добре. Колената ми бяха омекнали, а главата ми се въртеше.
Иво мина покрай нас и удари с рамо Пийт. Това разтресе и мен.
Кай тъкмо върна шкафа на мястото му на входа и се присъедини към нас. Мракът ни обгърна и не виждах по- далеч от две стъпки пред носа си.
- Напред тунела се стеснява, така че ще трябва да се движите по един! - инструктира ни Иво. - Не се отделяйте от групата. Следвайте само мен!
- Да, сякаш сме тръгнали да бягаме в тая тъмница. - прошепнах раздразнено аз, но Кай ме чу. Бе застанал точно зад гърба ми. Обърнах глава и го видях да се усмихва.
От една страна ми стана по-добре, но от друга знаех, че го прави само защото си има вземане-даване с Иво. Може би, пък, се опитваше да ме разсее от всичко това. Та аз току-що бях разбрала, че онези великани са били там, за да ме убият! Как се предполагаше, че трябва да се чувствам? И на всичкото отгоре, по необясними причини едва си седях на краката!
Вървяхме доста дълго в тъмнината и единствената светлина, която проблясваше в тунела, бе от джобното фенерче и Иван и фенерчето на телефона на Тара.
Слабите лъчи на фенерчетата успяваха що-годе да ни осветяват пътя и да ни показват къде да стъпваме.
Както Иво каза в началото, по-напред тунела се стесняваше и трябваше да вървим по един в редица.
През цялото време никой не продума и думичка. Краката ми започнаха да треперят все повече. Ходехме от близо час, а дори не забавяхме темпото.
Тунелът си бе все същият-тесен, задушлив и изпълнен с мухъл, който джвакаше под краката ни. За мен тази плесен правеше ходенето още по-тръдно, защото беше влажна и хлъзгава. Трудно пазех равновесие и понякога това беше невъзможно.
Първият път залитнах назад и паднах в ръцете на Кай. Опитах се да избегна неловкият момент и се изправих обратно на крака.
Вторият път се подхлъзнах наистина жестоко и паднах по дупе на мокрия под. Почувствах се като един от онези анимационни герои, които се подхлъзват на бананова обелка и падат на задните си части със смешно озвучаване.
Опашката много ме болеше и за момент просто останах да си седя там, на земята. Кай и Пийт се опитваха да ме вдигнат, но аз се разпротивих и ги принудих да ме оставят на мира.
Когато продължихме, тунела бързо се разшири и се превърна в просторна, кръгла зала.
- Добре. - каза Иво спирайки се в средата на помещението. - Тук ще си починем: ще поспим, ще се нахраним и след това ще продължим.
Всички закимаха в съгласие с плана, но на мен това обяснение не ми стигаше.
Отидох до Иво, който разпъваше едно дебело одеало на земята, близо до стената.
- Къде, по-точно, трябва да стигнем? - попитах аз.
Иво вдигна глава и ме огледа преценяващо. После каза:
- Трябва да си починеш.
- Първо ми отговори на въпроса! - настоях аз.
Иво въздъхна шумно и потупа мястото до себе си на одеалото. Аз се отпуснах внимателно до него. Все още ми се виеше свят, а не исках да го показвам, затова внимавах изключително много.
- Не съм сигурен. - прошепна Иво.
За момент помислих, че не бях дочула добре.
- Чакай! - извиках аз. - Каквото си мисля ли каза!?
Иво се приближи трескаво до мен повече от колкото е благоприлично.
- Не викай! Ще паникьосаш останалите!
Веднага се отдръпнах и си затворих устата, така да се каже.
Болката в рамото отново се завърна и този път бе много по-силна от преди. Затворих очи в опит да успокоя дишането си, но не се получаваше.
Отворих очи и почти подскочих, когато съзрях сините очи на Иво точно срещу моите.
- Изглеждаш бледа. - констатира той. - Почини си преди да продължим.
Кимнах. Нямах сили да говоря. Отпуснах се на одеалото, а Иво ме зави с друго, което взе от Иван.
Огледах се наоколо. Кай подклаждаше огън, който не бях забелязвала до сега, Тара и Пийт бяха седнали до огъня и ядяха някаква консервирана храна. Иван постилаше одиала за него и приятелите ми. Иво бе отишъл до раницата си и разгъваше някакви карти. Беше се захласнал по тях и дори не мигаше. Всичйи си имаха занимания, с които да бъдат полезни, а аз лежах там, най-необезпокоявана, и ги гледах без да си мръдна пръста. Внезапно се почувствах егоистка. Щеше ми се да помогна с нещо, но не успявах да помръдна дори на милиметър. Сякаш тялото ми бе застинало.
Накрая се предадох и се отпуснах под одеалото. След малко съм се унесла...