Вървяхме през гората, а аз се оглеждах през цялото време. Нещо ни следеше. Можех да чуя стъпките му, опитах се да кажа на другите, но те не ми вярваха.
Някъде до мен се счупи клонче.
Обърнах се. Нямаше никой.
- Момчета, да побързаме! – казах аз и тръгнах да тичам.
Те бяха точно зад мен.
Прескочих един дънер и не усетих опора под краката си.
Пропаднах в една пещера.
Изправих се и огледах положението. Имах леки охлузвания и малки ранички по ръцете и лицето.
Пещерата беше просторна, с факли по стените. В средата на помещението имаше голяма колона от мрамор с капител в коринтски стил. Доста са редки. Явно това е мястото.
Погледнах към отвора в тавана, от където преди малко бях паднала. Момчетата се опитваха да фокусират погледите си върху мен, но тъмнината тук долу им пречеше.
- Слезте! – подканих ги аз. – Безопасно е!
- Сигурна ли си? – усъмни се Иван. – Гледал съм много филми на ужасите, които започват така!
След минутка размишление Иво падна при мен. Помогнах му да се изправи и Иван го последва.
- Трябва ни светлина. – информирах ги. – И тъй като аз не владея другите стихии, е ваш ред.
Иво изсумтя и махна с ръка. В следващия миг факлите горяха весело и осветяваха дълъг коридор.
Без да се замисля тръгнах по него. Момчетата ме следваха плътно, а аз не губех линията на факлите. Влязохме в една по-малка зала, от тази в която се озовахме. По стените имаше рисунки и думи. Древен латински.
За щастие го знаех доста добре.
Зачетох:
- 'tigar modo potest transire in alios, oportet manere'.
- И ... какво означава? – попита Иван.
- Означава: ' само тигърът може да премине и никой друг '.
- А,а... чудно! – промърмори той. – И сега... след като никой от нас не е тигър, какво ще правим?
أنت تقرأ
Повелители
خيال (فانتازيا)Тя е неудачник във всичко, което прави. Той е перфектен. Но рано или късно те откриват истинското си Аз. Придобиват съвършенство... Те са повелителите...
