Повелители

ЩЕ СЕ ВЪРНА! ОБЕЩАВАМ! 3 ГЛАВА

- Къде беше? - попита Иво.

- Спокойно! - извиках. - Нали сега съм тук!

Не ми се спореше. Бях изморена от всичкото напрягане докато усвоя всички елементи. Но те още не знаеха...

- Трябва да бягаме! Взех свитъка, но по петите ни има преследвачи. - изстрелях аз. - И по-точно, планински великани.

Двамата ме изгледаха учудено, но все пак тръгнаха. Излязохме от дупката чрез въздушното повеляване на Иво. Нямаше да им кажа, че мога да повелявам. Исках да е изненада.

Щом се приземихме на земята над тунелите, се почувствах замаяна. От всяка страна чувах шумове от чупещи се клони и стъпки. Трескаво се оглеждах наоколо.

- Бързо! - извиках аз и се затичах с последните си останали сили. Иво и Иван ме следваха през гората.

След около десет минути мъчително тичане, се озовахме в едно поле. От срещната страна имаше друга гора. Всичко се разтресе и от там се показаха два планински великана. Тихичко ахнах. Тези същества бяха толкова величествени, но и се държаха просташки. Някои хора си представят великаните като четириметрови хора само по оскъдни препаски и с тояги в ръце.

Но не. Всъщност тези великани бяха високи около два метра и половина и носеха феерични одежди от трева и борови иглички. Кожата им бе болнаво жълта. Бяха плешиви. Очите им бяха големи колкото кестени.

Те бяха, също така, и много бързи. Само за секунди бяха на два метра от нас.

Бях чела за тези неща. Не могат да се победят току-така. И бях сигурна, че искат свитъка. Някой трябваше да го отнесе на безопасно място...

- Иво, Иване! Вземете свитъка и вървете! Аз ще ги задържа! - извиках аз.

- Не! Няма да правиш подобно нещо! - възпротиви се Иван. - Та ти дори нямаш достатъчно сила, за да се справиш!

Иво ме гледаше гневно, но аз не отстъпвах. Великаните бяха много близо и нямаше време за спорене. Момчетата осъзнаха кое е най-доброто решение за такъв момент.

- Ще се върна! Обещавам! - казах аз, за да ги успокоя.

Иво направи мини торнадо, а аз му подадох свитъка. Торнадото ги отнесе, макар, че още можех да видя притеснените им погледи. Обърнах се към великаните и повелих с огън. Те се озадачиха, но бързо се окопитиха.

Трябваше да мисля. И то бързо. Как можех да ги победя? Какво бях чела в книгите? Като повелител аз трябваше да наизустя всички митове и легенди да всяко същество. Но в момента цялата информация изхвърча от мозъка ми. Затова поведох в действие единствения план, който се появи в главата ми. Той беше и най-налудничевият.

Затичах се навътре в гората. Косата ми се развяваше зад мен, клоните закачаха якето и панталона ми. Погледнах назад и се ужасих. Великаните бяха на няколко крачки зад мен.

Когато отново погледнах напред видях как пред мен изскача огромен каменен блок. Бях само на метър от него и всеки миг щях да се размажа на повърхността му като насекомо, размазано на предното стъкло на кола.

В последния момент замахнах и блокът изхвърча от пътя ми. Продължих да тичам.

На около 100 метра се появиха очертанията на хижа. Беше боядисана в бледо синьо, входната врата беше бяла. Хижата изглеждаше необитаема. Замахнах назад и създадох планина от лед. Нямах представа от къде се е взел леда на сред гора по средата на пролетта, но нали забави великаните.

Извадих от джоба си една фиба. Винаги имах по една за резерва. Не знаеш кога може да ти потрябва. Приклекнах пред ключалката и трескаво опитвах да отключа. След няколко мига успях и влетях вътре. Заключих с резето (не, че това щеше да задържи два великана) и си представих как пред всеки прозорец и врата се издига масивна стена от лед. Отне ми няколко минути да се справя, като взривих водопровода, но накрая бе безопасно. Поне така се надявах.

След малката ми фиеста с леда главата ми щеше да се пръсне, но нямах време за почивка. Леле, имах чувството, че мозъкът ми ще избухне! Чакай малко! Ще избухне... Ами да! Как не се сетих по-рано!

Бързо намерих кухнята. Отворих шкафа под мивката и извадих препарата за миене на под. Там намерих найлонови торбички. Взех и тях. В шкафа до мивката се намираше алуминиевото фолио.

Седнах на пода и се облегнах на стената до вратата. С бързи и ловки движения направих десет топчета от фолио. После още десет и още десет. Не бяха идеални, но стигнаха, за да ги разделя по равно във всяка от найлоновите торбички. Когато бях готова изсипах препарата за подове в пликчетата и завързах отворите им. А сега трябваше да побързам. Всеки миг щяха да избухнат. Разстопих леда и изскочих през вратата.