Повелители

ЗАСЛУЖЕНА ПОЧИВКА

Всичко се размиваше от високата скорост, с която се движехме. Чувството беше все едно летиш, но ние не летяхме. Около мен цветовете се сливаха. Сякаш гледаш през калейдоскоп.
Ръката ми все още беше в тази на момичето, но сега я стисках, заради неочакваните неща, които се случваха. Цялото ми тяло се беше изопнало като струна. Усещах страх, но той не можеше да се сравнява с възбудата и удивлението, които се вихреха като вихрушка в мен.
Колкото и да се опитвах да различа някакви форми, не се получаваше. От цялата цветна каша започваше да ми призлява, а пред нас не се виждаше нищо, което да предвещава скорошно спиране.
Момчето ту изчезваше, ту пак се появяваше. Не знаех какво се случва.
Чудех се дали е сън или е истина. Ако беше истина, дали Иво се притесняваше? Едва ли. Въпреки целувката той се държа толкова грубо с мен. Не че се бях надявала, че ще бъдем "нещо" след целувката, но и не очаквах той да се държи така. Приемах го едва ли не като лична обида.

Отворих уста, за да кажа нещо, каквото и да е, но нищо не излизаше от нея. Паниката започна да взема превез над възбудата. Губех представа да времето и това ми лазеше по нервите. Не обичах да не знам къде съм и какво се случва.

Точно когато смятах да започна да се бунтувам, цветната каша спря да бъде цветна каша, а придоби форма.

Вече не се движехме. Внезапно се почувствах като закована за земята, която, за моя изненада, се усещаше мека под краката ми. Сякаш стоях в средата на току-що прекопана нива. Само дето не беше нива, а най-обикновено поле, покрито с плътен слой ярко зелена трева. В далечината пред нас се виждаха очертанията на широколистна гора. А небето, Боже, небето!, то беше толкова ярко синьо, че чак очите можеха да те заболят, ако се вгледаш твърде продължително.

Нямах време да се огледам, защото нещо или някой сякаш ме дръпна напред. Поех си рязко въздух, но дори нямах време да го изпусна, защото отново се чувствах като забита в земята, само че този път тя не беше рохка и аз не се намирах на средата на поле, а досами граници на горичката, която бях видяла по-рано.

Ръката на момичето още стискаше моята, но аз не забелязвах. Виждах само отразяващите блясъка на слънцето листа на дърветата и клоните, които приличаха на тънки, изящни ръце, преплитащи се докато изпълняват стъпките на някой сложен танц. Слаб ветрец разместваше съвършените листа, но те не спираха да отразяват светлината.